Парк-хотел „Москва“ сто и трийсет килограмови заплеси. За съжаление, не можех да го обезщетя със зелена банкнота. Сетих се, че и с червени не можех, затова позвъних на вратата на Гогошинов. Този път анцугът му не беше вързан с колан и над разхлабения ластик като хитро око надничаше пъпът му.
— Имате ли да ми услужите с десет лева? — попитах.
— Десет лева? — хвана той ухото си. — Момент. Верче — провикна се назад, — имаме ли десет лева?
При първа възможност трябваше да подаря нещо на децата му. Слава богу, имаха десет лева. Слязох долу, платих на човечето и най-сетне можах да се заема с главата си. Съблякох се, измих я със студена вода, подложих един пешкир на възглавницата и непрекъснато повтаряйки си, че трябва да приемам нещата философски, се оттеглих в покоите си.
На сутринта първата ми работа беше да се свържа с Жоро. Не знаех що за птица щеше да се окаже политическият враг на Борис Влаев, а нямах друга глава за пробиване. Моят шофьор се появи след по- малко от половин час. Реших да не го посвещавам в грижите си, затова му сипах едно кафе и го оставих да изследва с девствен поглед картините ми, а аз се заех с тоалета си.
Точно в десет телефонът иззвъня и моят доброжелател поднови офертата си.
— Добре, съгласен съм. В единайсет и половина мога да се срещна с вас някъде в центъра.
Уговорихме се за аперитива на „Кристал“ и аз подканих Жоро.
— Хайде да вървим. Изкуството е като алкохола — за човек, който не го е вкусвал, и един пръст е опасен.
— Шефе, не ме смятай за толкова загубен. Вкъщи и аз имам две картини.
— Така ли? Колекционер, значи.
— Е, те не са точно картини… Снимки са, но боядисани. Взех ги от пазара. По двайсет лева парчето! Едната е планината Рила, а другата е резен диня. Ама ако я видиш, направо ще си оближеш пръстите! Захар!
Добре постъпих, че не предупредих Перо Алашки за посещението си. Макар дежурният на пропуска да го осведоми за мен, късно беше да се измъква. Той ме прие в стаята си, от която колегата му съобразително излезе, и ме загледа с невинната мутра на хлапак, заловен от майка си да пикае във фикуса.
— След половин час имам среща с мой доброжелател. Ще ми даде информация за Влаев. Да знаеш нещо по въпроса?
— Какво да знам? — очите му загледаха още по-невинно. — Каква информация?
— Казах — ще ми даде. Още не ми я е дал.
Той се размърда на стола, извади цигари и ми протегна кутията си. Отказах и извадих своята.
— Защо смяташ, че трябва да знам нещо за това?
— Ами защото няма кой друг да му каже, че се интересувам от Влаев.
Перо предъвка няколко пъти на празно и като че ли най-сетне склони да признае каква я е свършил във фикуса.
— В края на краищата, какво значение има. Нали е в твой интерес.
— Искаш да кажеш, че ми помагаш.
— Може и така да се каже…
— Благодаря ти. Но не ми харесва, че цялата тази история се свързва с политическите амбиции на твоите приятели.
— Аз нямам нищо общо с това — поклати той показалец, гледайки ме този път настойчиво в очите. — Дори нищо не знам.
— Майната ти! Можеш да си спокоен за дискретността ми. Но защо ми се струва, че зад тази твоя, да я наречем „услуга“, не стоят само приятелските ти чувства към мен.
Перо се понамръщи.
— Изглежда, отсъствието ти тук предпоследните двайсет години ти пречи да усетиш сложността на положението. И понеже сега нямам много време, ще ти го обясня някой друг път. Просто те съветвам да се възползваш от това, което ти предлагат. Разбира се, аз изобщо не знам какво е то!
— Разбрах де, разбрах! Не съм глуха бабичка. Но и аз искам да ти кажа нещо. Няма да позволя да ме използвате като маша в своите кирливи партизански игрички. А може би по-скоро вие…
— Казах ти, не ме слагай в сметката!
— Добре — те. Та може би по-скоро т е искат да ползват моята информация? Как смяташ?
— Едва ли. Но дори и да е така, това би било честна сделка.
Извих глава и му посочих тила си.
— Виждаш ли нещо тука?
— Малко рядка косица — ухили се той.
— И ти ще оплешивееш, бъди рахат. Вчера ме халосаха на това място и още се чудя дали е само заради портфейла ми или за да си помисля, че е заради него.
Той притвори ухилената си уста.
— Не знам за какво говориш. И изобщо не ме карай, моля ти се, да се чувствувам виновен за нещо. Ако има някой, който да ти мисли доброто между тези стени, това съм аз.
— Дай боже — кимнах. — Ще се окаже при аутопсията.
Напуснах охраняваното заведение, без да разбера имаха ли Перовите приятелчета пръст в кражбата на касетката. Нито пък дали случаят с единия от часовниците беше тяхна работа или крадците бяха просто млади келеши. Снощи, преди да заспя, дълго бях умувал над присъствието на милиционерската кола и подсъзнателното си насочване към нея, след като се бях свестил. Представях си как онзи, който ме бе цапнал, се бе върнал обратно в жигулата и бе продължил да имитира разговор по радиостанцията, докато се увереше, че не съм хвърлил топа.
Ала след двайсетина минути в сепарето на „Кристал“ тази версия ми се стори прекалено европейска за хора от типа на анонимния ми доброжелател. Макар да се представи с името Иван Петров, слабият костелив мъж със старомоден сив костюм и изпито лице продължаваше да бъде анонимен за мен — още повече, когато сам призна, че той е само посредник на заинтересованите лица.
— Не се обиждайте, господине, но сигурно сам разбирате, че тези, които ме пращат, имат основание да останат зад кадър. А аз съм упълномощен да разговарям с вас от тяхно име и да вземам собствените решения, когато дойде време за това.
— Да си призная, чувствам се малко като на преговорите във Виена — казах. — Ще пиете ли нещо?
— Не, благодаря. Може само едно кафе.
Подсказах това на сервитьорката и бръкнах в джоба си, за да се уверя, че двайсетолевката, която Жоро ми бе дал, беше на мястото си.
— Е, какво предлагате?
Мъжът се наклони към мен доверително и понижи глас.
— Имаме сведения, че Борис Влаев прехвърля капитали в Южноафриканската република. Сумите са значителни и предполагаме, че щом приключи, той ще напусне страната. В момента Великото народно събрание има грижи с бюджета и с правителството и не му е до това, да следи кой от депутатите с какво се занимава извън него. Новите избори ще са, както навярно знаете, през идната пролет, така че Влаев ще гледа да си опече работата дотогава. Сега използва имунитета си като параван, а после навярно ще замине. Ето защо искаме да го изпреварим и да дадем ход на разкритията още преди да му е изтекъл мандатът.
— Защо се спряхте на мен?
— Защото сте удобна фигура. Първо, връщате се наскоро от чужбина и не сте замесен в политическата борба. Много е важно дискредитирането на Влаев да бъде таксувано не като резултат от тази борба, а съвсем независимо. Второ, вие навярно също разполагате с някакви улики срещу него, каквито ние е възможно да нямаме…
Вторачих се в очите му. Ако притежавах нещо като психологическа проницателност, то тя ми нашепваше, че той говори откровено. Тоест, не те се бяха вмъкнали в апартамента ми. Това стесняваше кръга на заподозрените, но пък вероятността да е работа на Влаев се засилваше. Реших да рискувам.
— От дома ми някой открадна дискета, в която се съдържаха преписи на документи, уличаващи Влаев в различни прегрешения. Как мислите, кой би могъл да го извърши?
Събеседникът ми видимо се разтревожи.
