безбожник.
— Ти католик ли си?
— Не, защо?
— Така, питам само. Значи, ако е вярно, идваш си в София, свърваш си някаква работа, след това отиваш при майка си да я цункаш по бузката, а после, като разбираш, че баща ти ще изгори в пламъците, духваш към морето, за да не си наблизо.
— Няма такова нещо! Боже господи! Вярно е, че в събота си бях в София, но вечерта късно тръгнахме към морето. Кълна ви се!
— И не си бил в Драгалевци!
— Не съм — стори ми се, че се изчерви той. — Какво да правя там?
— Ами да сложиш например адска машина, та да лумне бензинът.
Той се облегна на тезгяха, защото краката му се разтрепериха.
— Ама вижте — изхленчи, — как така… как така ще ме обвинявате Истина е, че не го обичах, че дори го мразех, но… Нямам никакъв пръст в това, разбирате ли?
— А дали не го е свършил Карастоянов?
— Кой, полковника ли?
— Ъхъ.
Дългокосият сирак извади нова цигара и я запали от фаса си, а него стъпка.
— Вижте… те с майка ми са такова… имат връзка. Карастоянов също не обичаше стария, ако можеше, би го… но не, той не е такъв човек. Див е, но да убие някого…
— Защо, сърничките сигурно ги трепе с голям кеф.
— Е, ловец е едно, а убиец — друго.
— А ти — как си с него?
— Ами как — търпя го. Щом майка ми го търпи.
— Не си ли я упреквал за тия нейни волности? Пред очите на баща ти.
— Той не знаеше. Поне така мисля. Те двамата нямаха нищо помежду си — какво да я упреквам. Видели сте я — яка жена, иска си оная работа.
— Доста свободно се изразяваш за майка си.
На лицето му отново изгря презрителната гримаса.
— Какво толкова. Жена като жена. Освен това, и тя не ми е майка.
— Моля?
— Не ми е родна майка. Осиновен съм от нея и от първия ми баща. Както виждате, няма защо да съм послушното синче на мама и татко.
Този път аз посегнах за втора цигара. Работата ставаше доста интересна. За секунда си спомних странната реакция на госпожица Ефросина Пиперкова, когато, първо, сама бе допуснала, че в тази работа може да има пръст Манол, а после изведнъж ужасена го бе отхвърлила.
— Ти кога си роден?
— Единайсети март хиляда деветстотин шестдесет и четвърта.
Този път аз призовах господа бога в мислите си. Нима бе възможно да е станало така? Струваше ми се налудничаво, прекалено нагласено, за да е вярно, но ако все пак беше?
— А какво ще кажеш за леля си Ефросина?
— Тра-ла-ла!
— Обича ли те?
— Хе! Че тя винаги мълчи, когато съм наблизо. Само ме зяпа с едни ей-такива очи, а понякога ревва — ей така, без нищо. Откачена работа! Мисля, че е лежала в лудницата.
— А ти как научи, че си осиновен?
— Винаги се намира някой да ти каже. Имаше едни копелета в училище, вечно се дразнехме, биехме се… Та те веднъж ми го издрънкаха, а аз попитах майка си. И тя ми призна.
— А познаваш ли истинските си родители?
— Не. И не ме интересуват. Ай сиктир! Като са ме хвърлили в лапите на държавата, да си живеят с нея.
От мига, в който чух орисията му, първоначалната ми сдържана злоба се затопи като топка сладолед в горещо кафе. Пред мен стоеше поредната жертва на човешкия егоизъм. Той нямаше причини да уважава този свят и да дава отчет на шефа си къде се намира във всяка секунда.
— На, запали една от мойте — извадих „житана“, като видях, че посяга за трети смачканяк. Поднесох му и огънче. — Слушай сега, мойто момче. Искам да си говорим открито. Смъртта на втория ти баща, пардон, на третия, е доста вероятно да не е съвсем случайна. Длъжен съм да проверя всички възможности. Не те заплашвам, но и ти си в кюпа на заподозрените. Искам да ми дадеш някакви доказателства, че не си подпалил мазето в Драгалевци. Къде си бил например от дванайсет през нощта нататък?
Той се намръщи — било от силната цигара, било от опит за съсредоточаване. Лицето му изведнъж се озари.
— В дванайсет часа бяхме в Карлово. Трябваше да заредим бензин, а тогава ония се сменяха и висяхме повече от половин час. Имаше една трътлеста мадама, занасяхме я с Румен, та дори по едно време тя каза, че няма да ни сипе. Но ни сипа. Подарихме й една роза, която свих отзад от градинката, където ходих да мочам. Ето един свидетел. Проверете. Другият, разбира се, е самият Румен.
— Това е вече нещо друго. А сега ми кажи за часовника. Ти ли ме обра?
— Нали ви казах, дойдоха двама и ми взеха и часовника, и вашия портфейл.
— Нямам това предвид. Ти ли влиза в апартамента ми?
— Аз? Не. Кога да съм влизал?
— А откъде имаш ролекса?
— Румен ми го даде. Прочел, че търсите часовник „Ролекс“ и ми предложи да се срещна с вас и да ви го покажа.
— А защо той не се срещна с мен?
— Каза, че работата не е много чиста и се страхува да не го пипнат ченгетата. Затова ми предложи процент.
— А ти знаеше ли, че часовникът е мой?
— Ваш? За пръв път чувам!
Мутрата му изразяваше истинско слисване, тъй че ако лъжеше, господата от Театралната академия можеха да го запишат директно в трети курс без приемен изпит.
— В обявата, която бях дал, че търся часовник „Ролекс“, не фигурираше моето име, а това на един мой близък приятел. Само че зайчето, което ми изтупа срещата с теб, каза моето име, не неговото. Твоят коментар?
— Румен ми каза вашето име. Каза още, че сте — той разпери ръце над хълбоците си като блатна птица, която си отърсва крилата. Понеже го гледах недоверчиво, той пак се прекръсти. — Честен кръст.
Пресегнах се и го пернах по пръстите.
— Кръсти се като българин, глупако! — Той се понацупи. — И колко процента ти обеща бизнесменът Румен Чигов?
— Десет — отвърна Манол. — Добре е, що!
— Добре е — съгласих се. — За ливада като тебе. А познаваш ли едно рижо момиче с името Варка?
— Не. Каква е тя?
— Една моя братовчедка. Ето ти визитната ми картичка. Искам в близките четиридесет и осем часа лицето Румен Чигов да ми се обади по телефона вкъщи и да ми върне двата часовника „Ролекс“ плюс едни други дреболии, които без да иска ми е цунал заедно с тях. На четиридесет и деветия час ще бъде предаден на Дирекция на милицията за общонационално издирване. А ти поздрави майка си от мен. И се обаждай на господин Банишоров в кой цех разплиташ жици, та като те потърся пак, да не обикалям целия завод.
Станах от железния стол, ритнах го да падне и да издрънчи върху мозайката и му обърнах гръб. Чувствах в тила си уплашения му поглед, но — странно — от него болката ми там като че ли взе да се разнася.
Госпожа Малина Вутова имаше вид на монахиня, внезапно наследила богат чичо и отхвърлила
