църковния сан в името на съмнителното светско щастие. Тя отгоре до долу беше облечена със скъпи вносни дрехи, но дребното й черновато личице издаваше боязън, а тъмните й очи гледаха милозливо и неуверено.
Открих я в тих разговор с гардеробиерката — пълната жена бе положила пищните си гърди върху фурнированата плоскост, а Вутова й чертаеше нещо с пръст до тях и я убеждаваше в правилността му. Щом ме зърнаха, двете ме загледаха очаквателно.
— Госпожо Вутова, може ли да поговоря с вас? — попитах, след като я идентифицирах.
Тя потърси помощ у събеседничката си, която вдигна млекоцентралата си от дъската и опъна надолу набралия се пуловер.
— Ами…
— Има ли къде да седнем на спокойствие. Казвам се Любомир Дяков — протегнах й ръка.
Тя я пое мълчаливо и пак погледна гардеробиерката.
— Идете в гримьорната, там е най-чисто — кимна цоцоланата и аз последвах Вутова в стаичката, където пиянските мутри на актьорите се превръщаха във възвишени класически образи.
Седнах на единия от двата стола и се усмихнах дружелюбно.
— Частен детектив съм — казах. — Идвах тук преди няколко дни, представяйки се за племенник на Димитър Боцев, защото не исках да привличам вниманието на колежките ви. Задачата ми обаче е да разбера дали смъртта му не е резултат на убийство.
Малина Вутова, седнала пред трикрилото огледало, сложи пръсти на внезапно зейналата си уста. Беше цяло удоволствие да наблюдавам това както анфас, така и в ляв и десен профил.
— Убийство — повтори тя шепнешком с достойна за мястото театралност. — Нима е възможно?
— Ще се окаже — прошепнах и аз, неволно заразен. — Вие сте го познавали добре. Смятате ли, че някой би искал да го…
— Ах, недейте! — тя закри лицето си с длани и трите й златни пръстена последователно ми намигнаха. С този свой жест ми напомни госпожица Ефросина Пиперкова, която се криеше зад носната си кърпа, но, за разлика от нея, тази тук явно страдаше истински. Макар че знае ли човек. — Той беше много сложна личност…
— И аз останах с такова впечатление. Богата душевност, чувствени пориви…
— Него малко хора го обичаха — ръцете й хванаха седалката, сякаш столът щеше да излети с нея. — Смятаха го за надменен. Други пък го подценяваха. А всъщност той беше един плах човек.
— Познавате ли сестра му?
— Да, бегло.
— Какво бихте казали за нея?
— Ами… особена е. Макар че веднъж, спомням си, тя беше дошла на представление с някакъв мъж и Дими много се ядоса. Стори ми се, че я изревнува. Беснееше зад завесата и току излизаше в коридора към залата. Страхувах се да не направи някой скандал насред пиесата. Никога не бях го виждала такъв.
— Мъжът с дълга бяла коса ли беше?
— Не. Беше плешив, с очила, към шейсетгодишен. Не разбрах какъв е.
— Как мислите, защо Боцев не е имал деца?
Малина Вутова се наклони към елегантните си обувки и се загледа във върховете им, все така стискайки седалката под себе си.
— Мисля, че е изживял на младини някаква драма. Никога не ми е говорил за това. Знам също, че след като се оженва, жена му му казва, че не иска да има деца.
— Не иска или не може? Синът им Манол е осиновен.
— Не знам. Мисля, че не е искала.
— А той говорил ли ви е за Манол?
— Да, понякога. Имаше угризения към него. Преди години веднъж го е набил много жестоко и му се струваше, че оттогава Манол го е намразил. Правеше му подаръци, чувствуваше се гузен. Дори понякога съм давала на Дими долари, за да му купи от „Кореком“ дънки или пуловер. Сестра ми е омъжена в Италия, имам валута.
— Разбирам.
Тя се сепна и ме погледна уплашено.
— Да не помислите, че съм търгувала!
— Моля ви се, това изобщо не ме интересува.
— Нашите отношения с Дими бяха приятелски, макар тук някои да мислят… Аз съм вдовица, имам две големи дъщери. Знаете ли, човек не бива да обръща внимание на хорските приказки. — В очите й за пръв път се появи смелост. — Ние, българите, винаги търсим долното, низкото. Не можем да повярваме, че между един мъж и една жена може да има духовна връзка, а не непременно…
— Права сте, за съжаление. Но то важи не само за българите.
— Не знам — сведе тя примирено поглед. Двата й профила сториха същото.
— А мислите ли, че би могло да е самоубийство?
— Моля?
— Възможно ли е Димитър Боцев да се е самозапалил?
— Защо? — възкликна тя.
— Ами — омръзнало му е да живее. Синът му го мрази, жена му си има любовник. Имам чувството, че е бил един много самотен човек.
— Вярно е, самотен беше. Може би затова работеше толкова!
— В подобни случаи някои завъждат куче, котка…
— О, не, той мразеше животните!
— … или любовница.
— Не. Това пък сестра му навярно не би изтърпяла. Тя много се жертваше за него, дори често го переше и му готвеше… вместо жена му.
— Има такива всеотдайни сестри — съгласих се бързо. — Много ви благодаря за разговора.
Тя вдигна към мен плахите си очи.
— Мислите ли, че може да е умишлено, както казвате… пожара де!
— Не знам, възможно е. На този свят всичко е възможно.
Следващата ми спирка в този дълъг ден беше Драгалевци. Вечерта бе захлупила вилната обител и къщите се гушеха в мрака като бухали със светещите очи на прозорците си. Жоро подмина потъналата в тъмнина и мълчание къща на моя покоен клиент и фаровете осветиха зелена портичка с голяма пощенска кутия до нея.
— Тука е, шефе. Такъв сандък само професор може да има.
Пуснах край ушите си неуважителната забележка на моя верен водач и прекосих двора. Звънчето се чу едва-едва зад старата тежка врата. Скоро обаче захлопаха подпетени обувки и се донесе мъжко мърморене.
— Кой там? — чух слаб старчески глас.
— Милиция, професор Стайков. Може ли за момент?
Врата се открехна и насреща ми надникна Алберт Айнщайн, подстриган късо и с женска престилка на врата. Той ме огледа с хитрия си гениален поглед над кръглите очилца, надникна над рамото ми, за да се увери, че не водя взвод негови поклонници, и се дръпна да ми направи път.
— Заповядайте. — Влязох в малкото коридор-че. — А нещо, документ?
Издърпах конеца и му представих картата си. Той я прочете, местейки глава от край до край, сякаш четеше афиш, и ме поведе подире си. Край една врата извика: „Донке, за мен е!“, след което ме въведе в помещение с маса на средата, камина и тъмно бюро в ъгъла.
— Е, какво има? — попита той иззад бюрото, след като ме изчака да се паркирам край масата.
— Идвам във връзка с пожара отсреща. Доколкото знам, досега само пожарникарите са ви разпитвали.
— Ами да. Защо? — поглади той белия си мустак.
