— Не само това. Не можех да идвам на работа при теб и в същото време да знам, че Бойко ти праща такива писма.
— Затова изчезна. Честна постъпка.
— Защо, не е ли?
— Напротив, е. И какво стана, каза ли му да не прави повече така?
— Казах му, разбира се. Ако знаеш какъв скандал му направих. Обещах му никога повече да не ме види, ако не престане да се държи като глупак. Той ми се закле, призна, че го е направил от ревност и че ще намери начин да ти се извини.
— От кой вестник ще изреже буквите „извинявай, чичко“?
Тя спря да се разхожда и се върна на мястото си, гледайки ме виновно-нацупено. Можех да й кажа още нещо, но прецених засега да си трая. Доколкото си спомнях, тя не знаеше за липсата на металната касетка, а оттам и не свързваше своя Бойко с кражбата. Въпросите, които оставаха, бяха каква бе връзката на Бойко с Румен Чигов, а също и с Влаев, ако той знаеше за обявите, които бях дал в „Куриер 6“. Разбира се, Бойко би могъл да научи за обявите от Варка, но би могъл и да ги прочете от вестника. А би могъл също и да направи връзката между двете обяви, ако се беше обадил на Влаев, търсейки мен, и оня му беше казал, че истинският собственик има друг телефонен номер.
Идеята с двете обяви имаше, както ми се беше сторило тогава, далечен прицел. Понеже не знаех кой е извършил кражбата — човек на Влаев или някой крадец — бях решил да дам възможност на неизвестния похитител сам да действа. Ако касетката се намираше у Влаев и някой от шмекерите, които се събираха всеки ден през сладкарница „Магура“, му се обадеше да попита за часовниците, които той уж продаваше под името Дяков, Влаев щеше да се опита да се отърве от тях. Знаех, че е невероятна циция и не допусках току така да ги хвърли. Можеше да ги скрие някъде, но рискът някой да научи за тях оставаше. Надявах се да го паникьосам и да започне да греши — да се опитва да ми пречи, като изпрати на пътя ми хора, които обаче аз можех да купя с далеч по-голям успех от него, тъкмо поради факта, че той беше циция. Откровено казано, дори не бях предвидил всички възможности за реакция на Влаев при положение, че кражбата на касетката беше по негова инициатива — бях действал по интуиция и се надявах, че оттук ще излезе някакъв заек. От друга страна, ако оня, който ми бе задигнал касетката, не беше човек на Влаев и се опиташе да пласира часовниците, той не можеше да не види какво има, аджеба, на тия дискети. Двете обяви, свързани с часовниците „Ролекс“, положително щяха да го накарат да потърси връзка с единия и другия — с продавача и купувача, и нищо чудно да му светнеше в акъла, че пари могат да се изкарат не само от часовниците, но и от тях. И понеже аз, макар и под името Влаев, търсех да купя „Ролекс“, а сведенията в дискетите бяха тъкмо за Влаев, нормално бе и тях срещу солидно възнаграждение да ми ги предложат на мен.
Това, което не бях предвидил, беше, че свилият касетката можеше да има нещо общо с Варка. При това положение нещата можеха да тръгнат в обратна посока. Ако, да речем, Бойко видеше дискетите, при положение, че той знаеше името ми, можеше да стигне до Влаев и да му ги предложи срещу пари. Разбира се, и аз не бях за изпускане, и затова той се беше свързал с оня Румен Чигов, който ми отмъкна чрез Манол доларите — а по този начин си беше начесал и ревнивата краста, задето бях отмъкнал гаджето му. Нещата обаче бяха се усложнили допълнително от връзката Боцев-Манолчо-Румен Чигов-Бойко. По някакво странно стечение на обстоятелствата двата уж напълно независими случая — този на Боцев и този на Влаев се бяха преплели като в класическа пиеса.
Първият въпрос обаче сега беше дали да приема блудната дъщеря. Погледнато обективно, тя почти нямаше вина — ако изключим това, че вместо да се скрие от мен, можеше да ми каже за приятеля си. Но какво да й се сърдя, когато тя бе предпочела сама да се оправя с него. Оставаше обаче въпросът тя ли е била в онази жълта жигула в Драгалевци и с кого. И тук трябваше да пипам с ръкавици.
— Добре, мойто момиче — изпъшках като сломен баща, комуто дъщеря му е сервирала съобщението за отесняващите й в кръста дрехи. — Разбирам деликатността на положението. Аз самият преди двайсетина години също се бях свързал с подобна личност, даже не с една, а с две едновременно. И трябваше да проявявам максималната си тогавашна изобретателност, за да не се събудя някоя сутрин с прерязано гърло. Тъй че… — разперих ръце и зачаках тя да ме допълни.
— Не-е, той не е такъв — побърза да ме успокои тя. — Може да е крал, но да убие човек — никога.
— Сигурно — съгласих се. — За това наистина се искат качества. Ако приемем, че Боцев е бил убит от някого, надали този някой ще е бил крадец. Впрочем, ти разказа ли на Бойко върху какво работим с тебе?
Варка неочаквано сведе глава и част от червенината на косата й премина върху лицето.
— Ами… наложи се да му кажа. Иначе той не вярваше, че съм се хванала на работа. Мислеше, че си ми любовник и съм дошла при тебе заради доларите. Затова го заведох в Драгалевци да му покажа изгорялата къща.
— И той повярва ли?
— Повярва, къде ще ходи. И пак ми се закле, че всичко, което е вършил, вече е останало зад гърба му.
И скрепихте клетвата с целувка, помислих си и усетих да ме клъвва червейчето на ревността.
— Лесно ли намерихте къщата? — попитах невинно.
— А, да. Още като попитахме къде е бил пожарът, и веднага ни насочиха. Бяхме с неговата кола, той има една жигула. На баща му, де.
По всичко личеше, че Варка не лъжеше — иначе нямаше причина да признава, че е ходила в Драгалевци. Освен ако не беше толкова предвидлива да допусне, че някой може да я е видял и да ми е казал. Глупости. Та тя изобщо не би имала друга причина да ходи там, освен наистина за да му докаже на този мърльо, че не съм търговец на бели робини.
Усмихнах й се.
— Е, сега какво. Връщаш ли се на работа?
— Ами както кажеш — вдигна тя очи и в тях видях радостна надежда.
— От теб зависи — отвърнах сдържано. — Както сама разбираш, и аз трябва да имам някакви гаранции, че няма да ме изоставиш насред платното право пред трамвая.
— О, шефе, как може да си го помислиш! — Додето се усетя, тя ъ отгоре ми и залепи върху лъснатата ми буза устните си. Смути се и се дръпна. — Извинявай.
— Моля — попипах мястото. — Нямам нищо против от време на време да ми се извиняваш по този начин. Ще направиш ли едно кафе?
Издирването на даденото от Ефросина Пипер-кова бебе в дом „Майка и дете“ ми отне близо два дни. Трябваше да преодолявам бюрократични бариери, да се преборвам с пазещи законната тайна служители и разсеяни деловодителки, да искам разрешение от прокуратурата и прочие формалности, за да стигна накрая до една папка, в която информацията за осиновяването на детето… липсваше. След цялото търчане не можех да повярвам на очите си. Изкарах си го на достолепната жена с посребрени коси, която само сви рамене.
— Ама госпожо — възкликнах, — как може така! Това си е жива немарливост.
— Нищо не мога да ви кажа — отново вдигна рамене тя. — Сам виждате — няма такъв документ.
— Разбирате ли, че се разследва убийство! — подсилих с черни краски случая. — Тази информация е една от най-важните. Как може…
— Съжалявам. И аз не мога да си обясня защо го няма. Ще трябва да потърсите другаде.
— Къде?
Така и не стана ясно къде и аз отчаян затътрих крака към изхода.
— А сега къде? — зададе ми същия въпрос Жоро, щом седнах в ладата му.
— Къде, къде! — отвърнах раздразнено. — На майната си! Я слушай, закарай ме… един момент.
Извадих тефтерчето си и му дадох адреса, който преди седмица ми беше дал в Китен Лонгозов. Въпреки категоричния срок, който бях определил на Румен Чигов чрез Манолчо, неговият боен другар така и не се бе обадил. След като Мохамед не бе дошъл при планината, планината отиваше при Мохамед.
Къщата се намираше на малка уличка, успоредна на оградата на Военната академия, направена от
