дулата на стари карабини. Оградата, не академията. Опитах се да изчисля колко ли оръжие са бракували, но ми се видя доста тъпо занимание — както много неща впрочем, свързани с армията. Пък и Жоро откри нужния номер.
Когато се качих на втория етаж и натиснах звънеца, очаквах всичко — удар в корема, стрелба от упор или най-малкото лъжи и ловки бягства. Не очаквах обаче да ми отвори дребна женица с кок на темето и очила, която зарадвано да ме въведе в миришещия на спарен въздух и лекарства хол и да ме представи на едно същество, увито в одеяла и седнало в инвалидна количка.
— Руменчо, този другар те търси! — съобщи тя тържествено, сякаш въвеждаше не мен, а специалния пратеник на Генералния секретар на Световната здравна организация.
Почувствах се неловко, както не бях се чувствал от дете.
— Извинете, вие сте Румен Чигов, така ли?
— Аз съм, да… — изрече младият мъж разчленено и с усилие.
— Вие сте от съвета, нали? — жената, навярно негова майка, загъна одеялото около краката му.
— Не, госпожо, не съм от съвета. От милицията съм. И, честно казано, съм озадачен.
— Защо? — попита тя изненадано.
— Извинете, бихте ли ми дали за миг паспорта на господин Румен Чигов. А ето моята служебна карта.
Тя хвърли бегъл поглед върху нея и излезе. Докато я чаках, с неудобство наблюдавах парализирания млад човек, който също ме наблюдаваше и мълчеше. Най-сетне жената влезе и ми връчи документа. Отворих го и погледнах датата на издаването му — беше преди три месеца и половина.
— Защо е нов? — попитах жената.
— Ами защото си изгуби стария — отвърна тя и нещата си дойдоха на местата. Или поне така ми се стори в този момент.
— Извинявайте, станало е малко недоразумение — обясних. — Всъщност не търсим Румен Чигов, а някой, който по всяка вероятност е намерил паспорта му. Къде го загубихте?
— Не знам, по пътя от болницата. Лятото беше. Разбрахме чак седмица по-късно. Кой го е намерил?
— Не мога да ви кажа засега. Благодаря ви и извинявайте за безпокойството.
Протегнах ръка към инвалида и чаках близо минута той да измъкне своята изпод одеялото. Толкова се бях смутил, че на излизане нахълтах в банята им. Най сетне се озовах навън и с раздразнение си помислих, че беше крайно време някой да си изяде боя. Явно в родината ми още не беше дошло времето на цивилизованите обноски и любезното общуване с типове от рода на Манол Станилов и каещия се през пет минути Бойко.
И все пак боят можеше да почака. Това, което не ми излизаше от главата, беше липсата на сведения за детето на госпожица Пиперкова. Кой беше баща му и кой го бе осиновил — тези два въпроса можеха да хвърлят такава светлина върху пожара, че той да лумне откъм друг край. Докато Жоро се измъкваше от тесните улички, белокосата глава на Бараков все по-натрапчиво се мяркаше в мислите ми.
— Слушай, я завърти към Четвърти километър.
— Що бе, шефе, не сме още за лудницата — ухили се Жоро, щастлив, че е проявил нещо като чувство за хумор.
— Напротив, точно за там сме — срязах го.
Той се опули и млъкна.
Не открих професора, което, честно казано, ме зарадва, затова пък намерих Пепчето. Тя току-що бе привършила с нокътя на малкия пръст на лявата си ръка и, изплезила език, любовно съзерцаваше петънцето кървав лак. Другите девет петънца кротко съхнеха в съседство. Казах й, че съм близък на професор Шиндов и я моля да ми даде адреса на един техен периодичен гост с фамилията Бараков. Тя ми хвърли заинтригуван поглед, разпери пръсти и кокетно наведе главица.
— Готово. Но все пак да почакаме малко, нали!
Седнах и зачакахме лакът да изсъхне.
— Да не сте решили да го превъзпитавате? — поинтересува се Пепчето, разклащайки длани.
— Не, защо. Вие познавате ли го?
— Разбира се. Той е един от най-интересните ни пациенти.
— В какъв смисъл?
— Ами във всякакъв. Цяло удоволствие е да се говори с него. Мен ако питате, всичко си му е на място.
Ако подозренията ми се оправдаеха, поне едно нещо положително му беше на място.
— Значи, смятате, че не е луд.
— Защо трябва да е луд! Той просто си има други възгледи за света, не като нас.
— Е да, но не той строи лудниците, а ние.
— Вие с какво се занимавате?
— Треньор съм. По борба.
— Ясно защо разсъждавате така. Всеки, който не мисли като вас, туширате го.
— Не е задължително. Може да го бием и по точки. Но ми се струва, че вас живо ви занимава въпросът за смисъла на подобни заведения като вашето.
— Изобщо не ме занимава — замаха тя длани. — Мисля само, че всеки човек има право да си мисли каквото иска, стига да не пречи на другите.
— Тук сте абсолютно права. Да подухам ли и аз?
Тя се подсмихна и докосна единия от ноктите с кокалчето на показалеца си.
— Още мъничко. А на вас за какво ви е Бараков?
— Не ми трябва Бараков, а брат му, който е в Америка. Искаме да организираме едно състезание там и ми трябват координатите му.
— Не знаех, че има брат в Америка.
— Има и сестра в Румъния, но тя не ни върши работа — споделих доверително и замечтано се загледах в ноктите й.
Ръцете й най-сетне можаха да влязат в действие и изровиха нужната документация. Улицата се казваше „Елемаг“, а номерът беше деветнайсет.
— Къде се намира това? — попитах.
— Нямам представа — отвърна Пепчето и аз й пожелах приятен ден.
Жоро беше по-осведомен по въпроса и след пет минути вече се намирахме пред мръсно дворче с килнала се къщичка и грохнало куче, което го мързеше дори да ни залае. Зад прозорчето се мярна сянка и на прага се появи бабичка с празна супена лъжица в ръка, която ситно-ситно трепереше.
— Добър ден. Господин Бараков тук ли живее?
— Ъ?
Явно трябваше да скъся разстоянието и да увелича децибелите. Пристъпих до нея и повторих въпроса си. Лъжицата за миг замря, после се затресе два пъти по-силно.
— Отиде в градинката — изписука бабичката и, кой знае защо, подсмръкна.
— В коя градинка?
— На учителя — беше отговорът и аз си помислих, че Бараката помага на някой пенсиониран учител да събира листа от лехите.
— Къде живее тоя учител?
— Ъ? — недочу бабичката.
— Къде живее учителят! — извиках застрашително. Песът дрезгаво изръмжа, но не се помръдна.
— Във всички нас — отвърна бабичката и аз реших, че в тая къщичка имаше и други абонати на психиатрията.
— Шефе, ела бе. Ще те закарам. Знам го къде е — повика ме Жоро.
Върнах се в колата, впечатлен от всезнайството му, но нищо не казах.
Следобедното слънце прехвърляше върховете на боровете на близката гора, след това минаваше транзит над крепостните стени на съветското посолство и накрая завършваше стремглавия си осемминутен път в най-спретнатата градинка, която бях виждал в столичния град. Есента бе прекарала гъстия си гребен през клоните на дърветата и кичестите храсти, но и след него нещо бе останало — жилави листа жълтееха в
