огромния пуст креват като кит, изхвърлен от вълните в задръстена от мъртви водорасли плитчина. Но дали наистина вълните ме бяха набутали в нея или някакъв неизвестен и до днес на науката самоубийствен порив? Защо бях изоставил волната шир на океана и се бях озовал в този негов смрадлив ъгъл? И каква беше тази сила, накарала ме да предпочета съмнителната утеха на възмездието пред осигурената безметежност на прошката?
Сигурно затова ме бе раздразнил този човек — защото се опитваше да ми внуши, без сам да го съзнава, че бях избрал погрешния път. Беше казал, че трябва да обвиеш като мидата своя враг с любовта си и така да го превърнеш от проста песъчинка в безценен бисер. Казано иначе — вместо да преследвам Влаев, пък и евентуалния подпалвач на Боцевата къща, по-добре бе да махна с ръка и да оставя господ бог да определя наказанието, а аз да се смиря и потопя в блажена дрямка. Може би също да раздам парите си на лудниците и на домовете за сираци, а сам да застана с мрежичка в ръка пред първата бакалница и да зачакам кротко порцията си от това, което благоволи да ми отпусне правителството.
Майка му стара, защо тъй никак не ми харесваше подобно поведение! Ама никак! Дали защото всичко, което имах, бях придобил с борба на зъби и нокти в така наречената джунгла на капитализма? Или защото духовете на баща ми и майка ми кръжаха неспокойно наоколо и непрекъснато ми напомняха, че за да има умиротворение, трябва първо да възтържествува справедливостта? Не знам, но или още бях твърде млад, или твърде глупав, или твърде лош, за да скръстя ръце и да оставя мръсниците да се подиграват със свестните. Положително нямаше да заслужа дебела сянка в рая, но какво да се прави — нали и за ада са нужни клиенти. Иначе ще вземат да го закрият или да го обявят на търг, и току виж го спечелил някой новоизлюпен бизнесмен, който го превърне в сауна и започне да пуска само свои апапи.
Кръстьо Бараков, до този миг излъчващ достолепие, се спихна от думите ми като пробит детски плажен делфин. Хладните му синьокафяви очи се окръглиха, а брадичката му леко затрепера и едва сега забелязах наболата му бяла брадица.
— Недей така да говориш, млади човече: Какво съм ти направил, че ме хокаш. А?
Изведнъж толкова ми дожаля за него, че изпитах желание да го хвана за мършавите ръце и да падна на колене отпреде му. Само че тъй нищо нямаше да науча.
— Попитах те нещо — изрекох сухо и отвърнах лице, да не се издам.
Той въздъхна в ухото ми и плачливо заговори:
— Ех, грешни са хората, млади човече, грешни и покварени. Само Страшният съд ще ги накаже тях и ще въздаде всекиму заслуженото. Питаш ме от кого е детето на Ефросина? От брат й е, от покойния Димитър. Затова го скри тя от хората и го даде на други, затова и аз в момент на несвяст го гоних да го коля с брадвата. Господ да му е на помощ на оня свят, в пъкъла да се пържи и да не затихва огънят под казана му.
Тази новина, макар и неочаквана, не ме развълнува. Дори ми се струваше, че подсъзнателно я бях допускал. Нещо повече, сега, когато я чух, много неща се навързаха едно за друго и я подкрепиха достатъчно здраво, за да не се усъмня в нея. Привързаността на Ефросина към брат й и към къщата, постъпването й в психиатрията, заниманията й с окултизъм говореха все за нарушено равновесие, което надали друго стечение на обстоятелствата би извършило. Значи, ето каква драма бе изживял театралният плъх Боцев на младини. Беше надул корема на доведената си сестра, което обаче не му бе попречило да се ожени за Нора Казакова и да приеме нейния син Манолчо.
Ала точно тук веднага възникваше и вторият въпрос:
— Господин Бараков, ще потвърдите ли пред съда това, което казахте?
Старецът пак въздъхна в ухото ми.
— Кой ще ми повярва на мен, братко. Нали знаеш, че всяка година ме прибират там — той посочи през сградите на близките дипломатически служби към резиденцията на професор Шиндов.
— Не се безпокой за това. Имам сведения, че ходиш при тях само, за да набираш членки на бялото братство измежду младите сестри.
— Недей да богохулстваш, братко. Господ чува.
— Шегувам се, бате Кръстьо. И господ го разбира. Разбира също и това, че ти мисля доброто. Ти много ми помогна.
— Знам ли… — дланите му хванаха коленете през шлифера и ги заразтриваха. — Не сме ние тези, дето ще съдим хората, има кой да ги съди.
— Ти остави тая грижа на мен. Още повече, че тоя, дето е направил белята, малко се е поопърлил. Но ми кажи друго — кой е осиновил детето?
— Това не знам. Честно ти казвам. И Ефросина не го знае. Те там тия работи ги пазят в тайна, иначе е лошо за детето.
— Добре. Благодаря ти — протегнах ръка. — И не се безпокой, на никой няма да кажа за разговора ни. Дори на професор Шиндов.
Станах от пейката и си тръгнах, а той остана да седи на нея и да разтрива коленете си, загледан в хризантемите. Не знам какво мислеше за своя господ в този миг, но аз си помислих, че с Димитър Боцев всемогъщият творец бе постъпил като истински пич.
Междувременно дните ставаха все по-къси, вечерите — по-досадни и Жоро ми доведе някакъв свой агент, който ми прокара антена за телевизора. Ето че отново бях шишкавият буржоа, седнал пред екрана по пантофи, затворен в пашкула на своята сигурност и ехидство. След завръщането на Барка отношенията ни с нея бяха поохладнели — наистина без да го желая. Тя като че ли изживяваше вътрешна драма, а аз като всеки егоист с опит, знаех, че е най-добре да се държа настрана и да оставя нещата да се развиват от само себе си. Не й натрапвах вниманието си, като изключим ябълките, които от време на време й поднасях с традиционния поклон, и няколкото обеда заедно.
Вечер включвах телевизора и зяпах лениво ставащото наоколо, напомнящо ми боричкането ни в междучасията, когато бяхме деца. Веднъж обаче направо подскочих в креслото — в репортажа от сесията на Великото народно събрание бе включено и изказване на Борис Влаев. Докато гледах олисялата му физиономия, напомпана с евтин патос, усетих как позадрямалата ми злоба към този човек се възражда, как съм готов още в същия миг да хукна през града и да го сбарам насред трибуната за модните ревери. Увереността, че ми е в ръцете, ме беше поуспокоила, но сега отново разбрах, че няма да имам мира, докато не го видя зад решетките.
Търпеливо дочаках часа, в който предположих, че вече ще се е прибрал вкъщи, и набрах номера. Когато чух гласа му, той ядеше. Навярно преданата му съпруга беше сготвила тлъст гювеч и го галеше по плешивото му теме, убеждавайки го какъв голям оратор е и колко е шашнал целокупния български народ с бръщолевенето си, а той дъвчеше ли, дъвчеше.
— Ало — избоботи той самодоволно в слушалката, очаквайки вероятно, че някой запленен негов избирател ще го залее с хвалебствения си бълвоч.
— Наздраве, Влаев — казах тихо. — Да ти е сладко.
Чух как челюстите му спряха насред хапката.
— Кой е? — попита.
— Знаеш кой е. Дяков се обажда — младият.
Адамовата му ябълка с труд преглътна разлигавения залък.
— Какво искаш?
— Гледах те по телевизията, Влаев. Не си се отучил да лъжеш. Бях се отчаял, помислих, че си станал честен човек и няма да е редно да те закачам, но ти ме успокои. Същото гадно лайно си, каквото те помня отпреди двайсет години. Дори още по-размазано.
Той се задави или безуспешно се покашля — звукът беше като от развален клозетен сифон.
— Слушай, Дяков… как смееш. Какво си въобразяваш ти!
— Влаев, не знам дали е от моя телевизор или от предаването, но през цялото време, докато ти дърдореше на трибуната, отпреде ти имаше някаква решетка. Чудесно изглеждаш зад нея.
— Как смееш, тип такъв! Ще те дам под съд! Тип такъв!
