короните, а в кръглата леха в средата цъфтяха стотици кремави и виолетови хризантеми. Пътеките бяха изметени — не се виждаше дори хартийка или фас. На две от пейките седяха няколко възрастни жени и нещо беззвучно, си бъбреха. А в дъното, под разперен орех, със стар сивобял шлифер и с бели гуменки на краката господин Кръстьо Бараков завързваше с тел маркуча към чешмата.
Приближих се до него.
— Добър ден — поздравих и призовах цялата си благост.
Високият мъж се обърна и погледите ни се срещнаха. Очите му бяха с неопределен синьокафяв цвят и гледаха хладно-пронизващо. Лицето му бе скулесто и загоряло и на фона на белите му коси странно младееше като у планински спасител.
— Добър ден, братко — кимна леко той и понечи да ми обърне гръб.
— Имате ли малко време да поговорим?
— Моля? — направи се той, че не е разбрал, но аз дружелюбно мълчах и той се поправи. — Да, един момент.
Дозавъртя тела, обърса захабените си ръце в шлифера и ги мушна в джобовете, с което разбрах, че е готов за разговор.
— Може ли да запаля цигара? — попитах.
Той разпери ръце, показвайки ми хастара си.
— Ти ще решиш. Ако ти кажа да не пушиш, ще ме помислиш за насилник. Ако ти кажа „пуши!“, ще си изкривя душата. Твоя воля.
Ха сега де! Предвкусваното удоволствие от цигарата изчезна и аз бях почти готов да я върна в кутията. Ала от самото начало ли щях да капитулирам? Запалих я и дръпнах дълбоко, сякаш да му докажа, че ще правя каквото си искам. Той ме гледаше кротко и с нещо като любопитство.
— Казвам се Любомир Дяков, а вие сте Кръстьо Бараков — осведомих го, тайно надявайки се той да се напикае от страх или поне вцепенен да зяпне.
Вместо това той кимна замислено.
— Имената са само обвивката на нещата, те нищо не значат. Важно е това, което е под тях.
— Прав сте — реших да вляза в тона му и да го атакувам фронтално. — Ако приемем, че едно дете се роди от една майка и един баща, а после го осиновят други и му дадат друго име, не са важни имената, а е важно съдържанието.
Думите ми го зарадваха, вратът му се дръпна назад като кран, в който рязко си пуснал водата, и устните му се разтеглиха в усмивка.
— Откъде си ти, братко?
— Оттука съм — казах. — Защо?
— Не съм те виждал на нашите сбирки. Но никога не е късно. Новото вино иска нови мехове, за да може да ферментира. Откъде знаеш името ми?
— От госпожица Ефросина Пиперкова — казах тихо и зачаках, онова, дето не стана преди малко, да се случи сега.
Но и този път не би.
— А, сестра Ефросина. Свястна жена е тя. В нея има и от Марта, и от Мария, но повече от Мария, която е солта на света.
— Свястна е — съгласих се. — И много страда за брат си.
Той извади дясната си ръка и се прекръсти.
— Лека му пръст! Да почива в мир. Дано се прероди в по-кротка твар, та да се успокои душата му.
— Вие познавахте ли го?
— Познавах го, братко, познавах го. Опак човек, да ми прости господ. Един-единствен път съм вдигнал ръка на някой и то беше на него.
— Така ли! А аз мислех, че той и на мравката път е струвал.
— Измамна е човешката природа. Грешни сме ние, хората.
— Сестра му обаче не мисли така.
— И тя е грешна, братко. Всички сме грешни, запомни го. Затова учителят ни призоваваше да се смиряваме и да славим господа бога.
— А бе грешни, грешни, ама да изгорим в пламъци не съм съгласен.
— Бог отсъжда, не ние. Има рай, има и ад. Има и прераждане — и който е грешил в предишния си живот, ще носи кармата си в следващия.
— Какво пък толкова ще е сгрешил Димитър Боцев! Цял живот се е трудил за изкуството — това не е ли достойно?
Кръстьо Бараков измъкна от джоба си мръсна връвчица и взе да я навива около пръстите си.
— Не те знам какво работиш, братко, но достойнството на човека се измерва не с професията, а с това как служи на Бога. И най-простият кундурджия може да се извиси повече и от най-големия учен, ако приеме Христовото учение в сърцето си.
Сведох глава, сякаш размишлявах над мъдрите му думи, а в действителност се чудех как да го изтръгна от олимпийското спокойствие и да го накарам да пропее.
— Нали господ е казал „Не прелюбодействай!“
— Казал е, братко, казал е.
— А ти защо прелюбодействаш със сестра Ефросина?
Той спря да навива връвчицата и погледът му ме обходи от главата до обувките.
— Ето как външността може да лъже. Понякога истината е на повърхността, както при скулптурата, друг път е в сърцевината — както в бисерната мида. Но какво прави мидата с песъчинката, която влиза в нея и разранява плътта й? Обвива я с обич и я превръща в ценен бисер. Затова не бива да позволяваме на омразата да ни обсебва, братко, а обратно — трябва да обвиваме враговете си с обич и така да ги превръщаме в богатство.
— Господин Бараков — изрекох сурово, — беше ми много приятно да те слушам досега, но мен специално ме интересува не божието милосърдие, а тъкмо човешките грехове. Ето го и документът, който ми дава право на това — изтеглих конеца и тикнах картата си под всеопрощаващия му нос.
— Не виждам без очила, братко — той дори не си направи труда да погледне какво му завирам в лицето.
— От милицията съм, чичо. И ме интересуват няколко важни неща.
За пръв път в израза му се появи нещо като безпокойство. Той погледна към бъбрещите недалеко жени и посочи пейката зад нас.
— Дай да поседнем. Стар съм вече, не ме държат много краката.
Седнахме един до друг.
— Е, кажи, братко от милицията.
— Откога се познаваш с госпожица Пиперкова?
— Че помня ли. Отдавна. Беше още младичка, напъпила като майска роза.
— Къде се запознахте?
— Отсреща в гората, братко, на изгрев слънце. Нали знаеш, ние почитаме слънцето; на него се кланяме, в негова чест песни пеем.
— Когато т и се запозна с нея, тя мома ли беше или вече жена?
— Греховно говориш, братко. Откъде да знам тези неща? Ние с нея само за възвишени работи беседваме — за бога, за истината.
Сетих се за Малина Вутова от театър „Ателие“ — и тя ме уверяваше, че с покойника са общували само духовно. Интересно дали в тази страна бяха останали хора, занимаващи се с нещо по-съществено.
— Слушай, господин Бараков, нямам време за губене. Знам, че познаваш госпожица Ефросина отлично и искам да ми кажеш две неща: от кого е родила тя дете през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година и кой го е осиновил. В противен случай ще направя всичко възможно да те лиша от топлата храна и пъстрата компания, която ти предлага едно заведение на двайсет минути оттук пеша. Сещаш се за какво говоря, нали? Предполагам, че в тези гладни времена това никак няма да ти е приятно.
Не знам защо тонът ми така загрубя — нямах нищо против този несретник с харизан шлифер и обрулено от вятъра лице. По-скоро причината беше в мен. Две нощи подред трудно заспивах и с часове се обръщах в
