страната, посъчувствах им за тежкото семейство и за това, как се оправят и си тръгнах. На слизане към града си повтарях новите данни, кои-то бях получил преди малко. Под лъжичката си чувствах онзи хазартен гъдел, който се появяваше на хиподрума Венсен, когато конят ми се устремяваше към финалната права с една муцуна преднина пред останалите, а жокеят се прилепваше към врата му.
На сутринта се бръснех, когато камбанката мелодично иззвъня. Изтрих лицето си с пешкира и отидох да отворя. И кой, мислите, стоеше на прага? Варка.
Свила глава във вдигнатата яка на черното си яке и с ръце в джобовете, тя ме гледаше шеговито с бистросините си очи, а на устните й играеше колеблива усмивка.
— Добро утро — кимна тя отсечено с нещо като поклон. — Да имате някоя ябълка?
Замълчах и отстъпих назад, наблюдавайки я изпод вежда. Сърцето ми, още сънено, неочаквано трепна. Имаше нещо подкупващо-нахакано и същевременно беззащитно в тази млада жена, вмъкнала се в живота ми с помощта на една пазарска чанта. Тя пак ми напомни Жизел. Изглежда, беше белег на цялото им поколение да се държат като Джеймс Бонд, комуто някой сръчен хирург е имплантирал сърцето на Малкия Принц, току-що слязъл от своята планета.
Тя вдигна плахо вежди и усмивката й се залюля като пламъче, готово да угасне.
— Има ли ябълки?
Разбрах, че няма да мога дълго да се изправям като леден връх. Покашлях се, но въпреки Това гласът ми предателски изтъня.
— Може би ще се намери в панера. — И понеже тя чакаше ясно да заявя приемам ли я или не, добавих. — Хайде, не стой на изтривалката.
Тя прекрачи с дългите си крака пантофите ми и от тялото й лъхна аромат на младо животно. Той не съдържаше парфюм, а смесеното ухание на мляко и топла плът, и чистотата им предизвика жегване в гърдите ми. Остарявах. Преди минути, обтягайки кожата си пред огледалото, бях забелязал, че вече не е така чувствителна при допир. Единственото утешение беше, че сърцето ми още реагираше.
— Седни оттатък да се доизбръсна — казах в гърба й.
Тя изви глава и ме погледна през рамо, а аз се отправих към банята. Имах нужда от малка пауза да събера мислите си и озаптя чувствата си. Когато сърцето ми се укроти, а лицето ми лъсна като калайдисан тиган, взех една ябълка, сложих я на чинийка и се отправих към хола.
Варка беше разкопчала якето си, но не бе го съблякла. Седеше на канапето, на самия му ръб, и имаше вид на човек, който се ослушва за влака. Сложих чинийката пред нея, седнах на креслото и запалих цигара. Мълчахме и двамата.
— Шефе, сигурно ме мислиш за смахната — проговори най-сетне тя и постави дланите си от двете страни на чинийката. — Но не е точно така. Вярвай ми!
— С удоволствие — отвърнах. — Стига да знам на какво.
Тя въздъхна дълбоко — като сриване на преспа сняг.
— Искам да знаеш само, че не съм лъжкиня. Ти просто ме хвана в такъв период от живота ми, когато аз самата се мъчех да го променя. Защото преди да те срещна… е, не бях това примерно същество, което може би си мислел, че съм.
Този път аз издишах дима като парен локомотив преди тръгване.
— Права си дотолкова, доколкото аз бях този който те нае. Искам да кажа — рискът си беше мой.
— Тъкмо затова съм ти благодарна. И не бих могла да те излъжа, дори да го желаех.
Погледнах я в очите и тя известно време издържа погледа ми. После се подсмихна, взе ябълката и я захапа.
— Съзнавам, че съм капризна, но какво да се прави — такава съм. Майка ми много ме е глезила като дете, защото все съм боледувала. Пък и характерът ми е такъв, че не търпя никой да ми се качва на главата. Дори да е за мое добро.
Свих рамене и нищо не казах. Продължих да шмъркам цигарата си като цигане — сопол и да се взирам в пантофите си.
— Е, да, това е без значение. Ти искаш да знаеш защо така изведнъж изчезнах и най-вероятно си помислил, че съм се уплашила от писмото. Така ли е?
— Може би — изрекох загадъчно, а всъщност нищо не мислех. Или по-точно, продължавах да се огорчавам от споходилото ме чувство за старост и непотребност, породено от аромата на тялото й.
— Така е, така е. Но ти не знаеш някои подробности, които аз знам. И като ги научиш, че разбереш, че не съм могла да постъпя иначе.
— Ами хайде, да ги чуем — предложих благо, но прозвуча заядливо.
— Добре. Слушай. Преди повече от три години се запознах с едно момче. Бях отишла на дискотека в подлеза на булевард „България“ и „Емил Марков“ и той се залепи за мен, както често става. Всъщност, аз веднага го харесах, защото… е, защото бях на двайсет години и вече се чувствах стара, тъй като връстничките ми си имаха постоянни гаджета, а аз си нямах. — Излизаше, че не бях единственият, който се тревожеше за възрастта си. — Бойко, така се казва той, ми се видя като оня принц от приказките, за който всяко момиче мечтае в розовите си сънища. Тъкмо беше изслужил казармата и се беше пуснал по лайфа, както се казва, за да навакса загубеното време. Той беше чаровен, духовит, изобретателен и енергичен — имаше всички качества на млад мъж, по когото да си паднеш. И аз си паднах. Един-два месеца бях като в облаците. Но после те се сгъстиха и аз тупнах на земята, а те почнаха да сипят отгоре ми бури и гръмотевици.
— Приятно се изразяваш — не устоях да отбележа. — Може би си писала и стихове.
— Шефе, не се занасяй с мен. Нека ти разкажа.
— Извинявай.
— И тъй, моят принц се оказа момче, което си служи с разни съмнителни начини да се сдобива с пари. Някоя кола му се изпречила насреща — защо да не я отвори и да види какво има вътре? Или покани го някой на терен и се окаже, че има хубава уредба — защо да не се опита да я прибере при себе си. Един ден му казах, че ако продължава да върши подобни неща, край на отношенията ни. Той се уплаши. Падна на колене, закле ми се, че никога вече няма да пипне чужда вещ, поиска ми прошка и аз му я дадох. Но се оказах пълна глупачка. Защото още на следващата вечер тон разбил един апартамент и откраднал отвътре злато, пари и куп други предмети. Само че този път го пипнали. И аз трябваше да Свидетелствувам срещу него.
Дадоха му две години. Мислех, че може да му се размине с условна присъда, но тогава изровиха-някаква история от казармата, за която бил лежал няколко месеца в дисципа и го писаха рецидивист. И тъй, не бяхме се виждали две години, когато през лятото той ми се обади. Казах му да не ме търси повече и че всичко между нас е свършено. Той изчезна за известно време, после пак ме потърси. Поиска да се срещнем. Нямаше как, съгласих се, още повече, че ми каза, че е станал нов човек — хванал се на работа и така нататък. Когато го видях, наистина му повярвах, че се е променил — беше станал някак по-спокоен и уверен. Тъкмо се беше върнал от морето и пращеше от здраве и сила. Ходихме един-два пъти на дискотека, срещах се още няколко пъти с него… А после се появи ти.
Размърдах се в креслото и запалих нова цигара.
— Слушам те, продължавай.
— Ами… няма много. Щом ти се появи, казах на Бойко, че и аз съм решила да ставам нов човек и по- добре ще бъде, ако ме остави на мира. Казах му, че съм се хванала на работа. При теб. Той взе да ме разпитва какъв си, що си. Разказах му накратко и пак го предупредих повече да не ме търси. Той обеща.
— Вместо това обаче ни прати по едно писмо с изрязани букви от вестник — казах. — Като всеки съвестен Отело.
— Откъде знаеш? — опули се Варка.
— Чел съм Шекспир. По мое време хората четяха книги.
Тя се изправи нервно и се заразхожда из хола.
— Вярно е, че първо се уплаших, но след като размислих, реших, че само той го е направил. И си казах, че…
— … ще го намериш и ще му натриеш носа.
