— Имаме подозрения, че пожарът не е възникнал от само себе си. Вие къде бяхте през онази нощ?

— В леглото, къде! Жена ми ме събуди. Изтичахме навън и видяхме пламъците да бълват отвсякъде.

— Пожарната беше ли дошла?

— Не, те дойдоха после. Мавродиев търча да им звъни, че телефоните тук не бяха в ред.

— В деня преди пожара виждахте ли Боцев?

— Не. Той спеше до обед, аз пък си подремвам следобед. Много-много през деня не се мяркаше. Нощна птица — нали беше театрал. А аз съм ранобудник — той откри в гънката на престилката си нещо и го захруска.

— Съпругата му беше ли вкъщи тогава?

— Мисля, че я нямаше. Тя напоследък рядко идваше тук. По-често се появяваше сестра му, госпожица… една такава, малко стресната.

— Тя беше ли идвала?

— Не, мисля, че не.

— Значи, в деня преди смъртта си е бил сам в къщата.

— Така излиза. Не сме видели никого. Освен жигулата.

— Каква жигула?

— Една жълта. Беше спряла пред неговия двор. Ама не видях хора. А после и тя си тръгна.

Вперих поглед в недоказания автор на теорията на относителността и се зачудих защо се е подстригал толкова късо. Той се озадачи защо така дълго го разглеждам и спря да хруска.

— Смятате ли, че човекът или хората от колата са били при него?

— Нищо не смятам! Сетихме се за нея с жена ми оня ден, защото пак я видях. Само че беше спряла по-нагоре и вътре двама млади се целуваха.

— Същата кола ли беше?

— Е, отде да знам. Мисля, че същата, жълта.

— Как изглеждаха двамата млади?

— Ами… млади. Като са си завряли главите една в друга, можеш ли да кажеш. Аз ходих за хляб и минах покрай тях. Май момичето беше рижо…така ми се струва.

Този човек наистина щеше да ми скъса нервите с информацията, която ми даваше на час по лъжичка.

— Слушайте, господин професоре, това е много важно. Бихте ли разпознали момчето, момичето и колата, ако се наложи?

— За двамата не гарантирам. Нали ви казвам, не ги видях в лице. А за колата — не знам. Може…

— Кога я видяхте за втори път, казвате?

— Оня ден, завчера. Преди обед.

Значи, горе-долу по времето, когато аз беседвах в Пловдив със стачкуващия Иван Мазгалов.

— Вие не сте казали на пожарникарите за тази кола, нали?

— За какво да им казвам. Първо, не са ме питали за коли, и, второ, аз се сетих чак оня ден. Ама вие май не слушате какво ви говоря!

Очите му блеснаха с укор над очилата и аз се почудих по какво ли е професор този дядка с престилката, но ми се видя неприлично да го питам. Усмихнах се извинително.

— Понякога мисълта ми скача встрани. Извинявайте.

— Няма за какво. Вие, младите, сте по-зян и от нас. Това е от изкуствените торове. Навремето смятахме, че…

Стори ми се, че се досещам какво е преподавал старецът и понеже не исках да ми бъде изнесена лекция по мелиорация на селското стопанство, успях да го прекъсна, а след минута и да се сбогувам. Изтръгнах обещанието му при нужда да потвърди казаното преди малко и го оставих да се върне при баба Милева, по прякор Донка, да до-режат зелето и да го натъпчат в буркана.

Къщичката на Богдан Мавродиев се оказа мукавена, а той самият — направен от сламки. По-кльощав човек от него не бях виждал — има предвид, жив. Когато ми отвори вратата на своя-та приказна колибка и ме видя, той залитна. Може би видя в мое лице материала, от който можех да се направят половин дузина като него и това го порази.

След като се окопити и ме покани вътре, и след като аз се промуших през тясната рамка и влязох във вехтото холче, из къщичката зацари оживление. Като мършави призраци се заподаваха момченца, момиченца и майки, подсмърчания и кашлици се смесиха с хокания и подканяния, а една ангорска котка, единственото същество от плът в този дом, дойде до мен и остави кичур косми върху маншета на панталона ми.

— Това все ваши деца ли са? — посочих околовръст.

— Мои са, калпазанчетата — призна виновно мъжът и ги отпъди с ръка като кокошки. — Бягайте оттука!

— Преброих пет — казах.

— Толкова са. Засега.

Загледах го по-внимателно да открия нещо мургаво в тена му, но на мъждивата светлина на голата крушка това бе трудно. Пък и нямаше никакво значение. Преминах направо към въпроса.

— Вие сте били човекът, който е повикал пожарникарите, когато е пламнала къщата на Димитър Боцев: Пръв ли забелязахте пожара?

— Ами да… С жената още не бяхме заспали, закачахме се, когато на мен ми замириса на дим. Боледувал съм от грипове и съм гълтал цели шепи антибиотици, затова много силно ми е развит носа. И тъкмо взех да душа, гръмна варела. Тогава скочихме с жената, загащихме се и изхвърчахме навън. И видяхме как всичко потъна в огън.

— Помните ли дали гореше нагоре?

— Гореше и още как. Само на втория етаж нямаше пламъци, а гъст дим, но скоро и там се подпали. Ужас, ви казвам, да не дава господ!

— Значи, първо, подушихте дима, а после гръмна варела?

— Така беше.

— След това хукнахте да викате пожарната.

— Точно така. Аз съм лек, хвърчах като перушина. Единият автомат не работеше, чак другият на площада. После на бегом се върнах да видя какво става — да не вземат да пламнат и съседните къщи. Слава богу, мястото му голямо, та освен ня колко дървета, друго не изгоря.

— Видели ли сте някаква жълта жигула през деня пред двора му?

— Не си спомням такова нещо.

Зад вратата някой подсмръкна и Мавродиев изви глава.

— Ела тука!

Жена му, не много по-дебела от него, виновно подаде нос.

— Я, като слушаш, кажи, видяла ли си него ден жълта жигула пред Боцеви?

— Видях я! Манолчо беше дошъл с един приятел. Висок такъв.

— А да сте виждали Нора Казакова или Ефросина?

— Ефросина също беше. Нора не. Ефросина изпра и простря, а вечерта си тръгна. А Боцев идва у нас предишния ден. Развалила му се печката, та му кипнах един чайник вода.

Сърцето ми подскочи.

— Значи, идва за вода, така ли?

— Ами да — стресна се жената. — Печката му не работела. Защо?

— Нищо, нищо — успокоих я. — А обичаше ли да си пийва Боцев?

— Не употребяваше редовно — каза Мавродиев. — Един-два пъти да съм го виждал истински фиркан. Веднъж само замерваше кучето на офицера с камъни, та онова пощуря. Добре, че жена му го върза.

— Чух, че веднъж един мъж го гонил с брадва.

— А, оня, попът… Да, дето е любовник на сестра му.

— За какво са се карали?

— Не знам. Жена ми казва, че оная, смахната та, спи и с двамата.

Мавродиева възмутена му се сопна и аз млъкнах. После разменихме няколко банални фрази за кризата в

Вы читаете Смъртта на Плъха
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату