— Имаме подозрения, че пожарът не е възникнал от само себе си. Вие къде бяхте през онази нощ?
— В леглото, къде! Жена ми ме събуди. Изтичахме навън и видяхме пламъците да бълват отвсякъде.
— Пожарната беше ли дошла?
— Не, те дойдоха после. Мавродиев търча да им звъни, че телефоните тук не бяха в ред.
— В деня преди пожара виждахте ли Боцев?
— Не. Той спеше до обед, аз пък си подремвам следобед. Много-много през деня не се мяркаше. Нощна птица — нали беше театрал. А аз съм ранобудник — той откри в гънката на престилката си нещо и го захруска.
— Съпругата му беше ли вкъщи тогава?
— Мисля, че я нямаше. Тя напоследък рядко идваше тук. По-често се появяваше сестра му, госпожица… една такава, малко стресната.
— Тя беше ли идвала?
— Не, мисля, че не.
— Значи, в деня преди смъртта си е бил сам в къщата.
— Така излиза. Не сме видели никого. Освен жигулата.
— Каква жигула?
— Една жълта. Беше спряла пред неговия двор. Ама не видях хора. А после и тя си тръгна.
Вперих поглед в недоказания автор на теорията на относителността и се зачудих защо се е подстригал толкова късо. Той се озадачи защо така дълго го разглеждам и спря да хруска.
— Смятате ли, че човекът или хората от колата са били при него?
— Нищо не смятам! Сетихме се за нея с жена ми оня ден, защото пак я видях. Само че беше спряла по-нагоре и вътре двама млади се целуваха.
— Същата кола ли беше?
— Е, отде да знам. Мисля, че същата, жълта.
— Как изглеждаха двамата млади?
— Ами… млади. Като са си завряли главите една в друга, можеш ли да кажеш. Аз ходих за хляб и минах покрай тях. Май момичето беше рижо…така ми се струва.
Този човек наистина щеше да ми скъса нервите с информацията, която ми даваше на час по лъжичка.
— Слушайте, господин професоре, това е много важно. Бихте ли разпознали момчето, момичето и колата, ако се наложи?
— За двамата не гарантирам. Нали ви казвам, не ги видях в лице. А за колата — не знам. Може…
— Кога я видяхте за втори път, казвате?
— Оня ден, завчера. Преди обед.
Значи, горе-долу по времето, когато аз беседвах в Пловдив със стачкуващия Иван Мазгалов.
— Вие не сте казали на пожарникарите за тази кола, нали?
— За какво да им казвам. Първо, не са ме питали за коли, и, второ, аз се сетих чак оня ден. Ама вие май не слушате какво ви говоря!
Очите му блеснаха с укор над очилата и аз се почудих по какво ли е професор този дядка с престилката, но ми се видя неприлично да го питам. Усмихнах се извинително.
— Понякога мисълта ми скача встрани. Извинявайте.
— Няма за какво. Вие, младите, сте по-зян и от нас. Това е от изкуствените торове. Навремето смятахме, че…
Стори ми се, че се досещам какво е преподавал старецът и понеже не исках да ми бъде изнесена лекция по мелиорация на селското стопанство, успях да го прекъсна, а след минута и да се сбогувам. Изтръгнах обещанието му при нужда да потвърди казаното преди малко и го оставих да се върне при баба Милева, по прякор Донка, да до-режат зелето и да го натъпчат в буркана.
Къщичката на Богдан Мавродиев се оказа мукавена, а той самият — направен от сламки. По-кльощав човек от него не бях виждал — има предвид, жив. Когато ми отвори вратата на своя-та приказна колибка и ме видя, той залитна. Може би видя в мое лице материала, от който можех да се направят половин дузина като него и това го порази.
След като се окопити и ме покани вътре, и след като аз се промуших през тясната рамка и влязох във вехтото холче, из къщичката зацари оживление. Като мършави призраци се заподаваха момченца, момиченца и майки, подсмърчания и кашлици се смесиха с хокания и подканяния, а една ангорска котка, единственото същество от плът в този дом, дойде до мен и остави кичур косми върху маншета на панталона ми.
— Това все ваши деца ли са? — посочих околовръст.
— Мои са, калпазанчетата — призна виновно мъжът и ги отпъди с ръка като кокошки. — Бягайте оттука!
— Преброих пет — казах.
— Толкова са. Засега.
Загледах го по-внимателно да открия нещо мургаво в тена му, но на мъждивата светлина на голата крушка това бе трудно. Пък и нямаше никакво значение. Преминах направо към въпроса.
— Вие сте били човекът, който е повикал пожарникарите, когато е пламнала къщата на Димитър Боцев: Пръв ли забелязахте пожара?
— Ами да… С жената още не бяхме заспали, закачахме се, когато на мен ми замириса на дим. Боледувал съм от грипове и съм гълтал цели шепи антибиотици, затова много силно ми е развит носа. И тъкмо взех да душа, гръмна варела. Тогава скочихме с жената, загащихме се и изхвърчахме навън. И видяхме как всичко потъна в огън.
— Помните ли дали гореше нагоре?
— Гореше и още как. Само на втория етаж нямаше пламъци, а гъст дим, но скоро и там се подпали. Ужас, ви казвам, да не дава господ!
— Значи, първо, подушихте дима, а после гръмна варела?
— Така беше.
— След това хукнахте да викате пожарната.
— Точно така. Аз съм лек, хвърчах като перушина. Единият автомат не работеше, чак другият на площада. После на бегом се върнах да видя какво става — да не вземат да пламнат и съседните къщи. Слава богу, мястото му голямо, та освен ня колко дървета, друго не изгоря.
— Видели ли сте някаква жълта жигула през деня пред двора му?
— Не си спомням такова нещо.
Зад вратата някой подсмръкна и Мавродиев изви глава.
— Ела тука!
Жена му, не много по-дебела от него, виновно подаде нос.
— Я, като слушаш, кажи, видяла ли си него ден жълта жигула пред Боцеви?
— Видях я! Манолчо беше дошъл с един приятел. Висок такъв.
— А да сте виждали Нора Казакова или Ефросина?
— Ефросина също беше. Нора не. Ефросина изпра и простря, а вечерта си тръгна. А Боцев идва у нас предишния ден. Развалила му се печката, та му кипнах един чайник вода.
Сърцето ми подскочи.
— Значи, идва за вода, така ли?
— Ами да — стресна се жената. — Печката му не работела. Защо?
— Нищо, нищо — успокоих я. — А обичаше ли да си пийва Боцев?
— Не употребяваше редовно — каза Мавродиев. — Един-два пъти да съм го виждал истински фиркан. Веднъж само замерваше кучето на офицера с камъни, та онова пощуря. Добре, че жена му го върза.
— Чух, че веднъж един мъж го гонил с брадва.
— А, оня, попът… Да, дето е любовник на сестра му.
— За какво са се карали?
— Не знам. Жена ми казва, че оная, смахната та, спи и с двамата.
Мавродиева възмутена му се сопна и аз млъкнах. После разменихме няколко банални фрази за кризата в
