С помощта на изобретените от финикийците знаци убедих един мързелив таксиджия да ме закара до Бургас. В замяна той така ми наду главата с гръцките си записи, че цяла вечер във влака за Пловдив дрямката ми бе изпъстрена от видения за танцуващи сиртаки и чупещи чинии младежи с продълговати глави.
Пристигнах към единайсет, разглобен от дългия път, и друго такси ме стовари пред „Новотела“. По подобен начин се сдобих със самостоятелна стая, успях да изкопча от броящия вече парите си келнер една залоена пържола, взех си душ и си легнах. Преди да заспя, се почудих дали утре да потърся роднините си или по най-бързата процедура да си свърша работа и да се прибирам в София. Реших да го реша сутринта и с болки в кръста заспах.
На сутринта се събудих нов човек. Покрай откаченото в единия край перде зърнах къс синьо небе и на душата ми стана леко като в далечните детски години, прекарани в този район на света. Теглих си една контра, облякох се и след бързо кафе с два сандвича се измъкнах в чудесния есенен ден. Докато се оглеждах за такси, реших оставената от снощи дилема — никакви братовчеди и подобни нежности. Имах правото поне веднъж да се насладя на този град без лепкавата обич на роднините, караща ме да се чувствам като муха на мухоловка.
— Антон Минев двадесет и седем — казах на шофьора, след като дълго си ръкомахахме кой при кого да дойде. Би той. — Знаете ли къде е?
Той си бръкна в ухото, натискайки там вероятно таен бутон за информация. Когато си извади пръста, отговорът бе изплют.
— Да.
Газ — и колата му задудна със спуканото си гърне из павираните улички.
Колкото и да беше необичайно за делничен ден, вместо да яха някоя бетонна греда на петдесет метра над земята, електроженистът Иван Мазгалов, моя пора мъж, се мотаеше из дворчето на едноетажната къщичка на посочения адрес в ръката с кофа, в която се оказа, че няма нищо. Когато се приближих на два- три метра от него, видях, че и в главата му не бе останало много. Вонята на гнили джибри и тютюнев катран, лъхаща от устата му, можеше да убие дори човек с противогаз, стига да се приближеше още на крачка. Не рискувах. Той се втренчи в мен с разфокусираните си очи, дълго си припомня кой съм и чак когато ме позна, вдигна безпомощно рамене.
— Кольо, ни мога да намеря бурито — изломоти обидено и хлъцна. Стоеше така здраво върху краката си, че хълцането за малко не го просна възнак. Той размаха кофата като въжеиграч и успя да овладее положението. На лицето му се изписа гордост. — Виждаш ли, нищо ми няма!
Виждах не само това, а и очертаващия се труден разговор. Седнех ли да чакам да изтрезнее, току виж дочакам първите снегове. Другият вариант беше да му помогна в процедурата „клин клин избива“, пък ако остане на крака — добре, ако не — язък за разходката.
— Хайде да го потърсим заедно — предложих. — За бурето говоря.
Иван Мазгалов ме изгледа подозрително.
— Да ни ме излъжеш, майна?
— Не съм такъв човек. Къде е мазето?
Той ме поведе към къщата и аз го последвах. Той обаче изведнъж се обърна и аз за малко не се блъснах в него. Устните му се изкривиха иронично.
— Ти не си Кольо! — изстреля от упор.
Бях сигурен в това. Взех кофата от ръката му и лекичко го побутнах.
— Не съм. Приятел съм на Манол от София, с когото бяхте в Китен. Дай да пием по едно вино, ще ти кажа за какво съм дошъл.
Когато се навряхме в мазето, ми стана ясно защо Иван не бе намерил бурето. Просто такова нямаше. Вярно, открихме две големи дамаджани, но едната беше празна, а в другата се съдържаше малко бивше вино, ухаещо на мухъл и оцет. Докато домакинът ми се тюхкаше къде е отишло бурето, някаква котка събори част от вехториите в дъното и изфиряса през прозорчето. Сетих се за изпепеленото мазе на Боцев и си помислих дали някоя котка не би могла да предизвика пожара в него. Само че неговите прозорчета са били затворени. Пък и как би произвела котка волтовата дъга, която да възпламени варела?
Качихме се с оцета горе, Мазгалов ме покани в къщата, извади чашки и седнахме на масата в кухнята като двама алкохолици, глава до глава и коляно до коляно. Аз, естествено, само се правех, че пия. Чаках го да поеме нужното количество, та погледът му да се поизбистри, а устата да заговори по-нормално. Изпуших няколко цигари и най-сетне ми се стори, че мога да започна. Бях изслушал оплакванията му от всичко и всички в този мръсен свят, сега беше негов ред.
Хванах лакътя му и заговорих доверително.
— Манол ми е племенник. Син е на сестра ми, с която не се разбирам особено, защото тя взе, че се ожени за един тип, който никак не ми е симпатичен. Както и да е, момчето не е виновно, затова никога не съм му показвал, че с нещо съм си променил отношението към него. Нещо повече, винаги съм му помагал, както мога — с пари или с нещо друго. Това лято той ми беше обещал, че като си вземе отпуската, ще дойде при мен на мястото, да ми помогне за вилата — строя вила, а знаеш как е сега с работниците. Добре, ама вместо при мен, той се грабнал и хоп — в Китен. Знаеш ли колко проблеми ми създаде? Бях уговорил цимент, тухли — а няма хора. Ходил съм от къща на къща да моля този и онзи. Страшно му се разсърдих и оттогава не съм то търсил. Но не щеш ли, оня ден срещнах един негов колега от завода и той ми каза, че Манол се бил връщал от морето в София. И тогава си помислих, че сигурно е забравил за уговорката ни и чак като е отишъл в Китен, се е сетил и е дошъл. Но не ме е намерил, защото и аз пътувах нагоре-надолу да търся материали, и пак се е върнал на морето. Та искам да разбера от теб, не знаеш ли за какво се е връщал в София, за да не му се сърдя несправедливо. Обаче не искам да го питам него, защото ако се окаже, че не се е връщал заради мен, хич не ща и да го знам! Разбираш ли? Аз толкова години да го имам за свой син, а той…
Иван Мазгалов изслуша обясненията ми с разбиране.
— Ти на колко си години, майна? — попита ме съчувствено.
— Четиридесет и шест — отвърнах за повече тежест.
— Изглеждаш по-стар. Мислех, чи си над петдисет.
Преглътнах комплимента и отпих от киселоча.
— Е, кажи ми, нали сте били в една стая?
— А ти откъде знаиш?
Явно клинът беше подействал.
— Нали аз му уредих картата! Управителят ми е приятел. Той ми каза.
Още с изричането на тази противоречива лъжа изтръпнах. Иван Мазгалов поклати удовлетворен глава.
— Идин с ей такъв задник — той разпери, колкото можа, ръцете си. — Голям тиквеник.
— Служили сме в казармата заедно — оправдах се.
— Къде си служил ти, майна? — очите му светнаха пред открилата се благодатна тема.
— В секретна част — закрих с длан устата си. — Дай да не говорим за това. Е?
— Вярно е. Ходи си в София. Ама ни знам за какво.
Здрасти! За това ли бих пътя дотук?
— Значи, какво — грабна се и изчезна. А после се върна, така ли?
— Заминаха заедно с Руминчо. И той беши с нас в стаята. Руминчо имаши кола, идна жълта жигула. Двамата си паснаха като ръка и ръкавица. За нула времи подмамиха няколко чайчита, фърчаха нагори- надолу… Млади, майна, ни са като теб и мен! Наздрави…
— А нещо да е ставало дума за баща му?
— За кой баща?
— На Манол.
— Тц, ни е ставало дума.
— Спомни си. Защото баща му почина.
— Тъй ли? Изопще ни е ставало дума, майна. Ни ми ли вярваш? — той сложи ръка на гърдите си и ме гледа с предани кучешки очи, додето не му казах: „Вярвам ти“. — Чи кога е починал?
— Ами, на — почина. Горе-долу по това време. Докато е фърчал с чайчетата.