— Е, ме, при нас е същото. Повече от половината тук са клиенти, които ни посещават най-редовно. Те ни уважават и ние ги уважаваме. Танто за танто!
— Искате да кажете, че и преди това е лежала при вас?
— Нашите пациенти не лежат, млади човече. Те не са лехуси. Нашите пациенти се лекуват при нас. И ги изписваме оттук здрави, а вие отвън ни ги връщате болни!
— Кога е лежала преди това… кога сте я лекували?
— Виж, това вече не мога да си спомня!
— Жалко.
— Но мога да проверя. — Той придърпа телефона, набра номера със средния си пръст и зачака. — Ало, Пепче, ти ли си? Аз съм я! Ще дойда, ще дойда, не съм те забравил, гълъбице моя! Слушай, я провери в картотеката кога е идвала при нас госпожица… как беше? — Казах му. — Ефросина Пиперкова. Да, чакам. — Той постави слушалката върху вилката нежно като перце и мечтателно поклати глава. — Знаеш ли какво дете е това Пепче? Капка. Ех, защо не бях на твоите години… Но не толкова дебел! — отсече той строго.
Замълчахме и известно време той барабани с пръсти по бюрото, а аз пушех.
— Ти защо я наричаш госпожица? — сети се внезапно той и пак се втренчи в мен.
— Тя така се представи — сепнах се.
— Представила се е, ама е раждала. Знаеш ли го това?
— Не — натиснах цигарата си в пепелника и извадих нова. — Има дете ли?
— Е, има. Силно казано. Дала го е в дом „Майка и дете“ и оттогава няма. Но си спомням, че първия път я доведоха тук точно след като беше родила и дала бебето в дома. Силна депресия с безсъние, слухови и зрителни халюцинации. Плюс истерия. Компютър е това тук, млади човече, не е лукова глава! — той почука челото си с универсалния си среден пръст.
Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.
— Хилядо деветстотин шестдесет и четвърта. Златна си, Пепче. И хилядо деветстотин седемдесет и осма. Благодаря ти, чедо! Всичко хубаво! — Перцето пак легна в гнездото си. — Е, разбра ли? Първия път три месеца, втория — четири. Диагнозата — същата.
— А познавате ли един дъновист, Бараков?
— Бараката ли? Този мошеник! О-о, мани го!
— Защо, от какво сте го лекували?
— От бръмбари. Нищо му няма на него. Той е от тия луди, дето отлично знаят къде е килерът с конфитюра. Нещастник. Застудее ли времето, току го хване шамата. Ама е хитрец — втори като него няма!
След посещението при здравите болни и лудия професор кръвната ми захар навярно бе спаднала наполовина, защото неистово ми се прияде сладолед. Минах през „Шератон“, където се почерпих с две мелби, след което се насочих към къщи. Наближаваше шест и всеки момент щяха да изключат тока. Позвъних, но Варка не ми отвори и се бръкнах за ключовете. Напипах кутията с новата брава в джоба си и реших да помоля Гогошинов да я монтира.
Варка очевидно си беше тръгнала, макар че обикновено ме чакаше поне до седем. Казваше ми „Шефе, ще поседя с теб, докато дойде тока, че направо ми дожалява да те оставя сам!“ Днес обаче жалостивостта й явно не бе в големи дози. Спомних си омърлушената й физиономия от сутринта, както и вялото й настроение на обяд. Нима толкова се бе уплашила от това писмо, та бе изоставила своя чичко Шеф сам насред гората, която щеше да потъне в мрак всеки миг?
Не ми се вярваше много, макар че не беше изключено. И все пак едва ли момиче като нея щеше да се хване на подобна оперетна заплаха. „Червеният скалп“, глупости! Всичко това целеше да насочи моя милост в погрешна посока. Това, че си бе тръгнала, най-вероятно се дължеше на някакви лични проблеми, а нищо чудно и на ежемесечно неразположение. Бившата ми съпруга в подобен период ставаше зла като оса, надушила пресни рибешки черва.
Поседях десетина минути с врат, свит в раменете, очаквайки тъмнината да се стовари върху главата ми като касапски чук, но шест отмина, екотът от камбаната на „Свети Седмочисленици“ от-кънтя в небитието, а токът все така благословено си течеше по жиците. Тъкмо зарадван, тръгнах към спалнята, за да отпусна схванатия си гръб, и ето че чукът ме халоса. „Господ забавя, но не забравя“, спомних си поговорката, с която се маризехме в гимназията. Довлякох се опипом до леглото и се проснах отгоре му в мрака.
Затворих очи и си обещах да не мисля за нищо, което през първите няколко минути успях да направя. Но постепенно в главата ми се занавървяха въпроси и отговори и си казах: защо пък да не съчетая полезното с приятното? И тъй, опитах се да систематизирам случилото се през последната седмица.
В новооткритото ми бюро се появява една смахната госпожица с твърдението, че брат й е изгорен от жена му. Жена му отрича подобно деяние и ме насочва към лудницата, за да се уверя, че на подобна особа човек не бива да вярва. Един честен ефрейтор ми обръща внимание върху факта, че пожарът е доста загадъчен. По някакви причини обаче не е образувано предварително следствие, макар основания за това да е имало.
Чакай, плеснах се по челото! Ами че съществува още една връзка между оценката за пожара и особата на госпожа Казакова — нали пожарната команда е на подчинение на Министерството на вътрешните работи! Кой може да каже със сигурност, че само предохранителни съображения са накарали клечката от министерството да нареди пожарът да бъде даден като назидателен пример по телевизията?
В хода на обиколките ми през тази седмица научавам и други интересни неща. Синът на госпожа Казакова, макар и посочен като свидетел за нейното алиби, по време на пожара следва да е вървял след някой бял немски задник из дюните на Китен, а не да е споделял с майка си бетонния им кафез в Обеля. Но може ли жена като Нора Казакова да посочи подобно уязвимо свидетелство? От друга страна, точно в тази съботна вечер отсъствието на Нора и мъжкаря Карастоянов от Драгалевци е, меко казано, доста впечатляващо.
Връзката между Казакова и запасния офицер, по всяка вероятност, е факт. Това, разбира се, не означава, че двамата непременно ще подпалят къщата, за да се греят впоследствие върху огъня от пожара. Всъщност, кой твърди, че двамата ще си загукат щастливи върху освободения и наторен от пепелта парцел? Госпожица Пиперкова. Която се оказва не толкова целомъдрено предана на гениалния си брат и сантиментите си.
От чутото в кабинета на незабравимия професор Шиндов става ясно, че през шестдесет и трета или шестдесет и четвърта Ефросина ражда, дава детето в дом и най-вероятно в резултат на това изпада в тежка депресия. От кого е детето? Защо тя не го задържа при себе си? И откога датира познанството й с дъновиста Бараков — от времето на втория й престой в лудницата, от първия или още преди него?
И защо ли Бараков е гонил плъха Боцев с брадвата? И откъде е тази неприязън между Пиперкова и Казакова и случайно ли първата отново я хваща депресията тъкмо когато брат й се оженва?
По-ясно като че ли стояха нещата с изчезването на касетката. Вмъкналият се в дома ми е търсил очевидно първо онова, което евентуално се съдържаше в нея, а чак после е искал да ме сплаши. Или да ме подведе. Колкото до писмото до Варка, то ми се струваше ненужно от всяка гледна точка. Какво, ако тя се уплаши и ме изостави? Едно нищо.
Най-заинтересованото лице да се вмъкне в къщата ми и да потърси доказателствата, с които разполагам, беше Влаев. Е, не лично — стигаше и някой наемник с пъргав ум и ловки пръсти. Уликите срещу контролираните от него търгове за участие на чужди фирми в български контракти, копията от квитанциите за изплатени комисионни или „подаръците“ по сметката на „Техноводстрой“, фиксираните срещи с търсени от Интерпол трафиканти на оръжие и наркотици, тези и още някои неприятни сведения си струваха риска и труда.
Брънките бяха налице, оставаше само да се свържат във верига и по нея да потече токът.
— Който, макар и да го спират на три часа, си съществува, господинчо! И така ще те тресне, че ще се овъглиш като оня нещастник в драгалевската си вила!
Изръмжах го срещу тавана и няколко минути се наслаждавах на видението. Ала след това споменът за разговора ми с Перо Алашки леко го помрачи. Защо беше толкова неуверен й напрегнат той, когато стана
