него сигурно никога не бих си позволил. От очите на Ефросина се изцедиха няколко сълзи и аз мислено се наругах какво дебелокожо животно съм.
— То не беше съвсем в ред — изрече тя, запазвайки самообладание. — Детето. Имаше вродени увреждания, затова … Така ме посъветваха лекарите.
Изпуснах тихичко въздуха, който бях задържал в дробовете си. Това обясняваше нещата. Детето е могло и да не преживее, макар че тя надали би го научила. При нейното състояние никой не би и помислил да й го съобщи. А после са унищожили документацията.
Днес обаче Ефросина се държеше мъжки и трябваше да използувам това докрай.
— Травмата ви е голяма и от този миг насетне Кръстьо Бараков става вашата главна опора в света. Вие все така обичате брат си, но случилото се ви прави по-мъдра. Не искате той да се ожени за вас — просто се грижите за него като истинска сестра за орат си. През хиляда деветстотин седемдесет и осма година той се оженва за Нора Казакова и вие навярно сте щели да преглътнете този хап безболезнено, ако не научавате малката подробност, че детето на снаха ви Манол Станилов се оказва родено в същата злощастна година, когато се е родило и вашето. Това вече е било твърде силна доза за вас. Вие започвате да губите реална представа за нещата, момчето все по-често ви се привижда като вашето собствено дете. Знаехте ли тогава, че Казакова го е осиновила?
— Да. — В ръцете й чашката зазвъня в чинийката. — Оттам започна всичко.
— Точно така си и помислих. Вие сте си внушили, че Манол е вашето дете и че господ ви наказва, като събира него, баща му и осиновителката му в къщата в Драгалевци. Къщата на г р е х а.
— О, не-е! — изплака тя, успявайки обаче да удържи кафето. — Защо ме мъчите?
— Не ви мъча, госпожице! Кой дойде и ми предложи да се занимая с пожара в Драгалевци? Кой обвини снаха си в убийство? Аз ли? Щом сте имали дързостта да възбудите наново тази история, ще си понесете последствията. И тъй, години наред вие се борите със своите халюцинации, с обидата си към света и в частност към Нора Казакова, която ви се струва главната виновница за житейската ви несрета. Защо тя ще живее с брат ви, а вие — не? Защо тя ще има дете, а вие — не? На всичко отгоре тя не се грижи за брат ви, нещо повече, изневерява му със запасния офицер Карастоянов. Що за наглост! И тогава в главата ви назрява план за отмъщение. Вие решавате да подпалите къщата и впоследствие да обвините за това снаха си, което и направихте. Мотивът й — да се съберат двата парцела и Нора и Карастоянов да заживеят заедно. Разбира се, не сте допускали, че брат ви ще изгори. На вас ви е трябвало само да обвините Нора, като насочите следствието към Манол, който би трябвало да е повредил инсталацията. Идеалният случай е връщането на Манол от морето. За какво се е връщал той, ако не за да подпали къщата на втория си баща?
— Ужас! Ужас! — Ефросина закри лицето си с ръце. — Това не е вярно!
— А кой е отмъкнал кибрит от стаята на сестрите в психиатричното отделение и се е опитал да подпали столовата?
— Не! Не!
— А кой гледаше с ей-такива очи тази картина — посочих японския пейзаж на стената, — когато я видя за първи път? Тя прилича на пожар, нали?
Бях прекалил. Очите й се обърнаха като на кукла, клепачите й притрепераха и тя се свлече, слава богу, назад върху облегалката.
— Варке! — извиках, но Варка стриктно бе изпълнила нареждането ми и бе изфирясала.
Седнах до Ефросина и напипах пулса й. Беше малко забавен, но силен и аз се успокоих. Отидох в банята и докато ровех за чиста кърпа, която да намокря, си мислех какъв безотговорен блъфьор съм. Блъфът беше в природата ми — с негова помощ и с упоритостта си бях постигнал в този живот повече, отколкото с всичките си познания, умения и сръчности. Давах си сметка, че въпреки така стройно изложената хипотеза, обвиненията ми срещу Ефросина бяха в голямата си част свободно съчинение. Разчитах, че бидейки психически неустойчива, в един миг тя можеше да признае какво е направила. Във всеки случай, чувствах се горд, че поне дотук бях навързал връзките в тая сложна компания със завидно майсторство. Сега трябваше да чуя финалните акорди на композицията. Надявах се да бъдат тържествени.
Върнах се с кърпата в хола и я сложих на челото й. Потупах я леко по бузата и тя открехна очи.
— Какво става?
— Нищо, малко ви призля.
Тя се надигна, свали кърпата от челото си и го заразтрива. Със съзнанието, че постъпвам жестоко, продължих разпита.
— Какво сте правили в Драгалевци в деня преди пожара?
— Изпрах дрехите на Дими, изметох, тупах одеяла… — тя си спомняше едно след друго тези действия с носталгична вялост. — После дойде Манол с един приятел.
— Колко време стояха?
— Половин час.
— А вие?
— Какво аз. Аз си тръгнах след тях.
— Защо не останахте да спите горе?
— Ами защо… не останах. Аз рядко оставах да спя там и то винаги, когато Нора беше горе. Не исках да сме… насаме.
— И се прибрахте в „Обеля“, така ли?
— Да… — Тя се замисли, после ме изгледа уморено-победоносно. — Нали не вярвахте, че съм била с майка си? Можете да питате в поликлиниката — през нощта на мама й стана зле с кръвното и виках лекар. Там сигурно са записали, че са идвали.
Честно казано, очаквах подобна развръзка. Оставаше да проверя истинността на казаното, но вероятно то щеше да се потвърди. Тази жена искаше да накисне Нора Казакова, но не беше извършила палеж. Беше изкомбинирала историята след пожара — като утешителна печалба. В душата си навярно тя беше доволна, че брат й е получил възмездие за съсипания й живот, но не желаеше да се примири с възможността снаха й да подреди своя за нейна сметка.
По всичко личеше, че никой от заинтересованите близки не беше подпалил къщата. Но и късото съединение в печката не бе причинило пожара. Трябваше отново старателно да прехвърля всичко което знаех за нещастния Димитър Боцев, ако държах картата на конеца, която така охотно бях размахвал насам-натам, да не се окаже без покритие.
В поликлиниката на ЖК „Обеля“ потвърдиха, че в нощта срещу деветнайсети август е регистрирано посещение в дома на госпожа Стаматова-Боцева. Дежурен е бил доктор Пепеланов. Изчаках доктора- феникс да се завърне от визитация и го попитах спомня ли си въпросната нощ и прегърбената бабичка. Спомняше си ги, естествено. Бабата-била вдигнала кръвно и дъщеря й се паникьосала. Беше ли там дъщеря й? Че как иначе! Сновеше на около като невестулка и все мърмореше. Сигурно е стара мома.
Потвърдих това, сбогувах се с кварталния лекар и казах на Жоро да кара към Драгалевци. Беше есенен предиобед, мъждив и влажен. Колите пред нас пръскаха върху предното стъклофин воден прах и Жоро пусна чистачките, но вместо да го изчистят, те го замъглиха. Помислих си, че и с моето първо разследване се бе случило същото.
В Драгалевци беше още по-влажно и докато разкопчавах веригата на вратата, ръцете ми се намокриха. Додето го бършех с носната си кърпа, огледах околните къщи. Нито в тази на професор Стайков, нито в другата, на Богдан Мавродиев, се забелязваше живот. Сетерът в двора на Карастоянов също се бе скрил някъде и ми стана мъчно, че няма кой дори да ме залае. Бутнах вратичката, прекосих двора и хлътнах в опустошената от огъня сграда. Влагата бе засилила миризмата на изгоряло дърво, придавайки му допълнителния дъх на гнилост.
Този път носех фенерче и се заех да изследвам останките с по-голямо внимание. Стълбата към мазето липсваше, ето защо се съсредоточих върху кухнята и стаята, в която Боцев бе завършил земния си път. Вдигах разни опушени съдове, разпоени метални чаркове и овъглени късове керамика и се мъчех да си представя кое как е изглеждало преди пожара. Имаше няколко съда, които ме озадачиха. Един от тях беше тенекия от сирене, надупчена на няколко места с гвоздей като решето и с липсващ капак. Разтърсих се и
