звучеше като заклинание. На магията с магия, опитах се да се пошегувам, но възбудата ми само се засили.
Този път пътуването до северозападния квартал ми се стори дълго като околосветско пътешествие. Денят, просветлял около обед, отново сгъстяваше боята си и се готвеше да отстъпи на дългата есенна нощ. Отсега знаех, че през нея самотата ще закръжи като ореол над главата ми и никакво отпъждане нямаше да я прогони. Радвах се, че имах проблем за разрешаване, но с мъдростта на годините знаех, че щом го разреша, изведнъж ще се озова във вакуум. Не бях крушка, та да светна от него — по-скоро щях да потъна в креслото и да заближа старите си рани.
— Пусни радиото — казах, с надеждата да послушам музика.
Вместо трели до ушите ми достигна настоятелен глас — молеше господа народните представители да заемат местата си в пленарната зала. Повтори го няколко пъти, сякаш имаше насреща си олигофрени или малолетни. Накарах Жоро да усили звука, исках да чуя как си тътрят краката към банките, откъдето скоро щяха да оспорват поне три часа точките на дневния ред. Там навярно беше и моят човек — посран от публикацията преди три дни, но с израз на оскърбено достойнство върху лицето и пуснал в бесен ход метачите с метлите да заличават стореното. Представих си какво мисли за мен в този миг и се чудех, че още не ме е потърсил. А може би и над моята глава бе надвиснал меч и от Влаев зависеше кога ще се скъса косъма?
Да върви на майната си, хич не ми пукаше. В края на краищата навярно все още съществуваше възможност аз да нанеса последния удар. Смъртоносният. В съдебната зала или в някой клозет, където с най-голям кеф щях да му натикам депутатската глава в писоара. Нека свършех само с моята малка бедна Ефросина! Дано си беше вкъщи.
Имах късмет.
— Вие?
Госпожица Пиперкова, за пръв път от нашето познанство, ме гледаше истински уплашено. Дори след припадъка, който бях причинил с откровеността си, тя бе запазила известно самообладание. Сега обаче яко я друсаше шубето. Може би защото като всяка неуравновесена персона интуитивно се досещаше, че краят е съвсем близо.
— Ние — отвърнах церемониално като кралска особа. Бях оставил Жоро в колата, естествено. — Ще ме поканите ли?
— Мама спи — опита се да отклони тя визитата ми.
— Няма значение. Можем да идем в кухнята.
Тя се поколеба, но разбра, че няма сериозни основания да ме пропъди и плахо открехна вратата. Разширих пролуката достатъчно, за да вляза, и я последвах към хола. В тъмночервения си пеньоар с черни цветя тя изглеждаше малка и съсухрена като калинка-малинка.
Оказа се, че мама й никак даже не спи и тя го бе знаела. Ала после внезапно се бе примирила с мен. Влезе и застана странично, откривайки ми гледката на госпожа Стаматова-Боцева в своя люлеещ се стол. Влязох и аз.
Приближих се и мълчаливо стиснах костеливата й ръка.
— Здравейте, млади човече — избуча бабата с плътния си глас. — Да не би да носите новини?
— Новините са край нас — казах. — Но се превръщат в такива, когато ги изречем.
— Седнете — покани ме тя и аз седнах. Ефросина остана да стърчи като гузна ученичка при посещението на учителя си.
— Радвам се, че ви заварвам и двете вкъщи. Няма да ви отнема много време. Поне не толкова, колкото случаят, възложен ми от госпожица Пиперкова, ми отне на мен. — Хвърлих невинен поглед към дъщерята. — Бих искал да ви попитам тук, пред майка ви, още ли смятате, че госпожа Нора Казакова, вашата снаха, е причинила пожара?
В очите на Ефросина видях тъмния блясък на поражението. Беше въпрос на гордост да го признае още сега или да се бори, докато рухне.
— Да, смятам — изрече тя тихо, но твърдо, избирайки втория вариант.
Нейна работа. А ла гер ком а ла гер.
— Добре. Нека се върнем към вашето пребиваване в психиатричното отделение. Имате ли спомени от него, по-специално от това през седемдесет и осма година?
Тя стисна устни.
— Не съм толкова луда, колкото си мислите. Всичко си спомням, да!
— Чудесно. Нека си припомним тогава онзи малък епизод в столовата, когато вечерта сте се примъкнали тихомълком вътре и сте се опитали да я подпалите. Помните ли го?
Майка й натисна с крака си канапето и брадичката й, бетонна и четвъртита, се вирна към мен.
— Защо й напомняте тези ужасни дни? Не виждате ли, че я измъчвате!
— Съжалявам, но тя ме потърси първа. Иначе никога не бих си позволил да тръгна по къщите на хората и да ги измъчвам с миналото им. Е?
— Не съм искала да подпалвам столовата! — почти изкрещя Ефросина. — Да не искате да ми лепнете и това?
— Не, уверявам ви. Но ми кажете все пак какво направихте.
Този път вътрешната й борба остана не по-скрита от гонитбата на рибки в аквариум. Вече едва издържаше.
— Това си беше мой личен проблем!
— Е да, доколкото не се е наложило да идва пожарната.
— Фроси, кажи, мама, не мъчи и мен! — обади се майка й. — Дайте ми една цигара, моля ви се!
Бързо й поднесох кутията си, после и запалката. Бившата ресторантска звезда гледаше дъщеря си изпод вежди и димеше като кремиковски комин. И двамата чакахме отговор.
— Исках да направя магия — отрони Ефросина, не издържала товара на двата ни чифта погледи.
— Каква по-точно?
Тогава тя седна на канапето, сложи ръце в скута си и, навела глава, ни описа всичко с най-малките подробности. Когато свърши, аз й зададох още само един въпрос. И тя му отговори така, както бях очаквал.
Реших да отпразнувам приключването на случая Боцев-Пиперкова в ресторант „Сакура“ на хотел „Ню Отани“. Мислих, мислих кого да поканя за компания и пак се спрях на семейство Алашки.
Срещнахме се във фоайето на хотела, после си събухме челиците пред сепарето и къде с пухтене, къде с наместване, седнахме върху оризовите рогозки. Госпожа Алашка този път се държеше далеч по-свободно. Обноските й ми напомниха една моя пловдивска леля, която преди години беше посетила ГДР с екскурзия от профсъюзите. Когато се върна, тя бе придобила толкова светски шик, че цялата рода я нарече „германката“ и с този прякор тя живя до смъртта си. Колкото повече изкуфяваше, толкова по-често разказваше тя за това незабравимо пътуване, додето аз и братовчедите ми научихме всички случаи наизуст и понеже тя бе по- оглушала, рецитирахме ги заедно с нея.
Пийнахме по едно саке, за да не обидим традицията, след което поръчах четири различни порции плюс рибени салати и евксиноградски мискет. Като гледах Варка как сладичко си хапва и майор Перо как сладичко си пийва си помислих, че нищо на този свят не успокоява така добре, както храната. В един миг се упрекнах, че не бях поканил и Жоро — сигурен бях, че след краткия курс, който бе минал при мен, щеше да се въздържа от бърборене и щеше да наблегне предимно върху чиниите. Ала си бях спомнил неотдавнашните му предложения към Варка и се побоях от виното да не почне пак. Не ми се щеше да го ритам под масичката или публично да му дърпам ушите.
Бях решил също така да не отварям дума за Влаев. Когато дамите ни се отправиха към тоалетната, Перо цял настръхна, очаквайки, че ей сега ще му разваля удоволствието от месото, гъбите и сосовете. Аз обаче си полизвах чашата и пет пари не давах за притеснението му. Тази вечер не исках да лазя по нервите на никого — имах нужда от малко отпускане и от сътрапезници, които да не ме натоварват излишно.
Нямах намерение дори да ги занимавам с току-що приключилата история с пожара, но първо Перо, а после и жена му взеха да ме подпитват какво е станало с първата ми клиентка. И тогава, за да не се правя излишно на интересен, аз им разказах накратко историята с нейния необичаен завършек.
