— Хм, знаеш ли, че си излязъл от тоя случай, както синът ми в отделенията решаваше задачите — каза Перо. — Имаше си някаква своя система на смятане и все започваше не оттам, откъдето трябва.
— Е, нали ги е решавал — рекох.
— Да, ама в по-горните класове закъса.
Свих рамене. Щом му дойдеше времето, щях да мисля и по този проблем. Ако изобщо станеше нужда.
— Все пак си проявил интуиция, като си свързал двете запалвания — в психиатрията и в Драгалевци — похвали ме Перо.
— Всичко почна от картината, дето ми виси в офиса. Още от самото начало Ефросина я гледаше някак странно и това после дълго не ми даваше мира.
— Най-много ми харесва този плъх! — възкликна разнежено Алашка, сякаш ставаше дума поне за Ален Делон.
— На мен пък ми е жал за него — обади се Варка.
— Знаете ли — казах, — имам чувството, че някога съм чел или чувал подобна история, но не съм сигурен. Как някъде подпалват плъхове, за да се отърват от тях, а те се набутват в складовете или нещо подобно и ги запалват. Не знам. Във всеки случай не тръгнах от това, дори да съм чувал такова нещо.
— Възможно е — потвърди Перо, — ако някъде дълбоко в паметта ти е съхранена подобна случка.
— Нищо не мога да ти кажа. Може и да се лъжа. Защото и за подобни магии ми се струва, че съм чувал. Не е ли същото, когато на митинги изгарят портрета или чучелото на някой омразен политик? Така Ефросина, като е направила фигурката на лекуващия я лекар от салфетки и я е запалила, е сметнала, че автоматически ще оздравее. По същия начин и Боцев е запалил живия плъх, който е държал в надупчената си тенекия — като заложник на своите житейски беди. Драснал му е кибрита, а оня е хукнал към мазето и се е заврял да се гаси в някакви парцали.
— Горкият плъх! — въздъхна Варка.
— Кой от двата? — попитах я. Тя не отвърна. — А ти знаеше ли за какво са се връщали Манол и Бойко от морето?
— Не! Честна дума, не. Щях да ти кажа!
— Да свият на Боцев доларите, които завалията е държал в един уж таен долап — поясних на семейство Алашки. — Само че Боцев е видял сина си в мига, когато онзи ги е отмъквал, за да ги харчат по курортите. Понеже тъй и тъй ги е бил взел от Малина Вутова, за да му купува видео, след като се скарал с него, махнал с ръка и го пуснал. А после се напил в кръчмата.
— Който нож вади, от нож умира — отбеляза дълбокомислено Перо Алашки и въпреки скептичното ми отношение към противоречивите народни мъдрости, мисля, че в случая беше прав.
Сетих се за тази му сентенция няколко часа по-късно, когато се прибрахме с Варка вкъщи. Бях тръгнал да я изпращам, но тя неочаквано заяви, че не й се прибирало у дома и на свой ред тръгна да ме изпраща, а накрая, естествено, се качи горе. Седяхме на светлината на лампиона с по едно малко дванайсетгодишно уиски в чашите и гледахме картината на японката, грееща със заревото си в полумрака на хола.
— Ти затова ли ни заведе в японския? — попита Варка.
Сепнах се.
— Виж, не бях се сетил. Не, разбира се. Макар че кой знае.
Както казах, спомних си за сентенцията на Перо. Бях опитал няколко пъти да се свържа с Париж и Жизел, но безуспешно, а сега мислех за Влаев. Какво ли правеше в един без десет през нощта? Станах, седнах на Варкиния стол зад бюрото и придърпах телефона. Набрах номера. Не знаех какво ще му кажа, ако вдигнеше слушалката, но чувствах, че вече не го мразя, както го мразех само преди няколко дни. Може би и не го презирах. Струваше ми се, че е мъртъв.
След дълго звънене все пак отсреща вдигнаха.
— Ало?
Не беше той. Беше женски глас и, ако не ме лъжеше слухът, не бе сънен, а по-скоро разстроен.
— Добър вечер — казах. — Може ли да говоря с народния избраник господин Борис Влаев.
Отсреща чух нещо като хълцане, после ухото ми писна от възклицания.
— Кой се обажда? Кой сте вие? Вие ли сте? А, вие ли сте? Как можахте, как! Не ви ли беше срам, а, кажете! Вие ли сте, питам?!
Тонът й ме раздразни, пот изби върху челото ми.
— Може ли да говоря с господин Влаев или не?
Жената пак изхълца, след което гласът й изведнъж се скърши.
— Господин Влаев е в болницата. В реанимацията е. Изкара миналата нощ инфаркт. В безсъзнание е. На системи.
— Благодаря ви. Извинявайте — казах и затворих.
Запалих цигара и се върнах при Варка на канапето.
Тя ме погледна изотдолу, но аз нищо не казах и тя нищо не попита. Сгуши се под ръката ми и си сложи дланта над шкембето ми, някъде там, където глухо бумтеше сърцето ми.
Наистина не чувствах нищо — нито омраза, нито съжаление, нито утехата на възмездието. Изпуших три цигари една след друга и се взирах в бледите отблясъци на лампиона върху отсрещната стена. Освен картините — замръзналите мигове на нечии цветни видения — върху нея нямаше нищо. Както и вътре в мен.
— Искам да си легна — казах по едно време, без да съм сигурен, че дори това ми се прави. Можех да остана в позата, в която се намирах, до края на дните си.
— И аз — каза тихо Варка и се притисна до мен.
Сведох глава и вдигнах леко брадичката й. Тя изпъна шия и ме целуна. Вкусът на устните й беше като на бяло сладко — кой знае как появил се там или избликнал от гънките на детската ми памет в този среднощен час.
— С теб — добави тя.
Бях го очаквал, може би дори се бях стремил към това, въпреки че никога не бях си го признавал. Нямах сили да отвърна с „не“, нещо повече — не исках да отвърна с „не“.
— Добре. Но те предупреждавам — само този път. Ясно ли е?
Тя бавно и сериозно кимна. Рижата й коса се поклати като стихнал за миг пламък, който може всеки момент отново да лумне, а в очите й прочетох насмешливия въпрос: „Много ли си сигурен?“
Честно казано, не знаех.
Информация за текста
© 1991 Иван Голев
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2007
Публикация:
Иван Голев
СМЪРТТА НА ПЛЪХА
Българска
Първо издание
Художник Симеон Кръстев
Техн. редактор Любен Петров
Коректор Иван Владимиров
Формат 70/100/32. Печ. коли. 15 Цена 8,90 лв.
„РУМЦАЙС КУНСТ“, 1991
Печат: ДФ „Абагар“ — Велико Търново
