— Това пък защо? Сега никой не се срамува от незнанието си, а всички се стремят по-бързо да го ликвидират. Макар да не съм завършил гимназия и университет, по рождение съм схватлив. В училище по математика имах петица.
— Тук вашата петица няма да помогне.
— Мислите, че няма да мога да си обясня?
— Едва ли — казах аз, — работата е такава, че аз летях към звездите.
— Към звездите ли? В какъв смисъл?
— В най-реален. Почти със скоростта на светлината.
— Почакайте. Не бързайте. Всичко това ще уточним после. А как сте със здравето? Не сте ли боледували от нервно разстройство, преживявайки толкова по време на пребиваването си в белогвардейските стаи за разпит и мъчение?
— Дайте да прекъснем тази тема — казах му аз — по отношение на здравето, големите скорости и звездите. И да поговорим за земни неща.
— Така ще бъде по-добре — съгласи се началникът на милицията, — а то, виждате ли, къде ви отнесе. Помислих си дали не сте избягали от Канатчиковската вила. Но все пак не би било лошо да се провери. Защото съвсем се обърках. Вие твърдите, че в банята сте срещнали подозрителен човек, по ваше предположение, бивш белогвардеец. Не е ли така?
— Така е.
— А защо започвате да водите странен разговор за звездите, към които уж сте летели? Това пък защо?
Въпросът на началника на милицията ме постави в задънена улица. Аз дълго гледах стената, където висяха стенен часовник и милиционерски шинел, както стои ученик пред дъската, където с тебешир е написана задача, която съвсем не може да реши от който и край да започне.
Мълчеше и началникът. Ние като че се състезавахме кои кого ще надмълчи.
Най-накрая той погледна часовника си и като се обърна към мен, отново ми зададе въпроса:
— Какво общо имат звездите, които аз предполагам са прекалено далеч от нас, за да може да се лети към тях?
— Става дума не за сегашното, а за далечното бъдеще.
— За първи път срещам човек, който така ловко да умее да баламосва. Мен бъдещето не ме интересува, особено когато съм на работа, мен ме вълнува само настоящият момент.
— А какво ще стане с бившия щабс-капитан Новиков, сътрудник на колчаковското контраразузнаване?
— Ние ще се заемем със случая. Ще направим справка. Ще се наложи да правим и проверки. А вие оставете за всеки случай адреса си.
19
След като дълго тичах нагоре-надолу, аз реших да си направя малка почивка и влязох в ресторанта на ъгъла на Средния проспект и Осма линия.
Свиреше оркестър. Миришеше на кюфтета, полети с червено вино и сос от гъби.
На масата до прозореца седеше Офелия със своя знаменит старец, който с кадифената си шапчица и величавата си брада действително по нещо напомняше Тициан.
Тициан от Василевския остров гледаше с влюбен поглед съществото, чиято химерическа природа едва ли беше осъзнал така бързо. Очите на Офелия, истински очи на русалка, ме видяха веднага и гласът й с мелодично кристални интонации, глас на Гоголевата госпожичка, омагьосала по онова време философа Хома Брут, най-емоционалния и увличащ се философ, ме извика.
Аз се приближих до масичката.
— Вие познавате ли се? — попита тя, като продължаваше да играе с гласа и очите си, които с полунасмешлива подигравка гледаха ту знаменития художник, ту мен, като че мислено ни сравняваха и ми намекваха за моето нищожество в сравнение с новия Тициан, чието величие тя пазеше от простосмъртните.
Тициак от Василевския остров ме погледна господарски и ми се усмихна снизходително.
— Запознай се, Миша — каза Офелия. — Това е мъжът ми. А това — тя ме показа с поглед на почти великия художник — е този, за когото току-що ти разказвах.
Присмехът пропълзя по дългобрадата физиономия на знаменитостта и той изведнъж стана любезен.
— Седни на нашата маса, Миша — каза Офелия. — Ние искрено ти се радваме.
Василеостровният Тициан със звучен търговски глас извика келнера и започна, без да бърза, с познаване на нещата, да поръчва, изброявайки мезетата и вината.
Когато келнерът си тръгна със своя полубягащ професионален раван на ресторантски маг, започна пауза, която кой знае защо ме разтревожи. Аз стоях с такова чувство, като че масичката в ресторанта беше доплувала до мен по вълните на времето и ей сега ще отплува, отнасяйки със себе си този величав гражданин с кадифена шапчица, като че действително свалена от главата на истинския Тициан, разбиращ от вина, жени и маслени бои, от които може да се направи всичко — от съблечената Венера, до обвитото в сумрак дърво.
Двамата тициановци като да се бяха слели в един не по-малко, а може би и по-велик и двамата започваха да се измъчват от моето безмълвно присъствие.
— Тъй значи, вие сте землякът на Офелия? — изведнъж запита той, като с гласа си развали магията на този мираж, това преместване на времето, тази сцена от епохата на Италианското възраждане, която току-що се твореше във второкласното ресторантче.
Дългата му красива, по-скоро моминска, отколкото старческа ръка се протегна към бутилката с коняк и след това наля от тази доста силна ароматна течност в моята чаша.
— Земляк ли? Ако трябва да бъдем точни, не земляк, а съвременник, защото става дума по-скоро за времето, отколкото за това, което е прието да се нарича пространство.
— Как да разбирам това? — Веждата му се вдигна и лицето му отново доби монументален израз, като че взет назаем от този Тициан, който беше живял във Венеция в епохата на Италианското възраждане. — А нима аз не съм съвременник?
— Но вие живеете, така да се каже, в своя собствен век, а ние сме пришълци от друг. Вие чували ли сте нещо за ерата на изображенията, която ще дойде да смени вашата книжна ера?
— Откъде знаете, че ще дойде? Надявам се, не сте успели да погостувате в бъдещето?
— Успял съм. И още как съм успял. След двадесетина години навсякъде ще се появят телевизионни екрани. Същинско бедствие, трябва да ви кажа, бедствие, което хората от наивност ще приемат за признак на велико щастие. Но от тук до ерата на изображенията, където навсякъде ще царува знакът, не буквата, не йероглифът, а знакът, който измества човека и се представя за него, е още далеч.
— А как ще изглеждат книгите? — попита старецът вече с друг, съвсем невеличествен тон.
— Погледнете Офелия — казах аз. — Точно тя има пряко отношение към това, което ви интересува.
— Той се шегува — прекъсна ме Офелия. — Не приемай сериозно думите му.
— Аз не приемам сериозно нищо друго освен облаците, горичките и поляните — каза знаменитият художник М. — Аз обичам природата.
— А природата обича ли ви? — попитах аз.
— Иди, че я разбери — обича ли ме, или не. Ние сме се отучили да разговаряме с нея още по времето, когато е умрял Омир. На Сезан наистина му се удаде да измъкне нещичко от нея. Но това е било по-скоро разпит, отколкото задушевна беседа, както вече се е случвало по времето на ловците от палеолита и същия този Омир.
— А какви са вашите взаимоотношения с нея, с природата? — попитах аз.
— Като на човек, застанал на опашка в заложната къща. Аз й поднасям в залог своите чувства. Тя просто гледа на всичко това като на вехтории. Истинска размяна на моите емоции срещу нейната същност, както това се е случвало със Сезан, сега не може да стане. Налага се да имам работа с явления, с подобия. Но за мое щастие, нито публиката, нито критиката забелязват това. Те са свикнали с фалшификати. Но
