Николай Фаустов също живееше на Василевския остров, караше аспирантура в Биологическия факултет под ръководството на най-крупния цитолог и най-знаменития историк на еволюционните идеи. Сливайки се с духа и буквата на своята метафизично-гносеологична фамилия, Коля се интересуваше от всичко, което действително беше дяволски интересно: цитология, философия на езика, първобитно мислене, квантова механика, поезията на Райнер Мария Рилке, изкуството на Великденските острови.
Загърнат в дребничкото пространство на Василевския остров, а също на Петроградската и Виборгската страна с техните прашни булеварди и градини, той с шестото си чувство усещаше безкрайността на обкръжаващата бюрото му Вселена и вече завиждаше на този, който много години, по-късно ще се гмурне в нейните бездънни глъбини и ще се върне на Земята, препълнена с пространство, време и, разбира се, с щастие — щастието, чийто псевдоним е Абсолютът.
Когато ми разказваше за своята гносеологическа ненаситност, за своя временнопространствен глад, той не подозираше, че неговият събеседник вече се е гмуркал в глъбините на тази най-бездънна Вселена и се е върнал на Земята, макар и препълнен с пространство и време, но съвсем непознал щастието — нито относителното, нито абсолютното. Пък и какво е това щастие? Островче, където царят уютът и покоят. Сладникаво-еснафска думичка, заимствувана от лексикона на тези, които не подозират, че човешките желания са също така безкрайни и бездънни като Вселената.
Аз казах на Коля какво мисля за щастието и Фаустов, нещо, което се случваше рядко с него, не започна да оспорва моята малко тъжна мисъл.
Коля имаше няколко кумира: московския цитолог Колцов, поета Хлебников, физика Фридман, познавача на първобитната логика Леви Брюл и учителя на Циолковски, руския мислител на XIX век Николай Фьодорович Фьодоров. Впрочем това съвсем не означаваше, че Коля беше подготвил духовен коктейл от техните идеи и го вземаше по супена лъжица сутрин заедно с мед, за да поддържа своето интелектуално здраве, не много устойчиво като у всеки юноша, който безразсъдно изразходва своите сили.
Към изредените имена и идеи той не беше добавил още една, изглеждаща невъзможна за времето, в което живееше Коля, но осъществена в моето — XXII век.
Вие се досещате, разбира се, за какво става дума сега. Става дума за това, от което Синеусов беше избягал и бе приел смъртта в колчаковския затвор, предпочитайки временното пред вечното.
Коля Фаустов, този нов Фауст от Василевския остров, презираше временното и крайното и като всеки Фауст мечтаеше за безкрайното.
Дали именно затова той не специализираше цитология? Дали не разчиташе на това, че неговата наука без помощта на чуждопланетния разум не ще преподнесе на човечеството своя коварен подарък?
Но, първо, Коля не знаеше (пък и откъде би могъл да знае това!) какво е това вечност и, второ — той надценяваше възможностите на тази наука, която имаше намерение да направи своя специалност.
— Да, да — шеговито се съгласявах аз, — науката ще ви поднесе този подарък на тепсия в един, както вие казвате, прекрасен ден. Но аз не бих нарекъл този ден прекрасен.
— Защо? — попита той.
Аз бих могъл да му разкажа за Синеусов и за себе си, а също така за електронния Спиноза, останал далече-далече. Представям си как би се удивил новият Фауст, чувайки за Мефистофел, синтезиран от доста тривиални формули от физико-химиците и химико-физиците на XXII столетие. Но аз отложих тази беседа, разчитайки на това, че пред нас има още много време и мислейки за това, че Коля с неговия Евклидов ум още не е подготвен, за да възприеме толкова парадоксални сведения.
И за да не разочаровам Коля съвсем, аз му подхвърлих кокалче, намеквайки, че Хърбърт Уелз не е бил толкова прост и наивен, както мислят учените, които бяха обявили идеята за пътешествие във времето най-малко смешна, ако не жалка.
Коля се наостри, нарече Уелз невежа (което беше по юношески избухливо и несправедливо) и веднага приведе няколко довода, с които искаше да убеди мен, понеже нямаше възможност да убеди живеещия в Англия Уелз.
Но аз не се съгласявах, отстоявах своята мисъл.
— Да — възразявах аз, — но тогава защо съществува езикът, защо съществува словото и най на края изкуството, на което се подчинява ходът на времето?
Коля, зачервен като рак, започна да се надсмива над моите доводи.
Тогава аз не подозирах и не се досещах, че Фаустов спореше не с мен и даже не с нищо неподозиращия Уелз, прекарващ напълно позитивно и рационално своето съвсем необратимо време някъде в околностите на Лондон, а само със самия себе си.
Точно в тези дни Коля четеше книгата на немския философ Ернст Касирер „Философия на символичните форми“. И може би тази книга, а може и заниманията с генетиката и цитологията да го бяха навели на тази гениална мисъл, която след двадесет години американецът Винер нарече теория на информацията и кибернетиката. Коля точно в тези дни се беше досетил за това, че не само на човека, но и на цялата органическа природа е присъща информацията, без която е необяснима същността на живота. Всички тези дни парадоксалната мисъл буквално не му даваше покой. А тук като за беда в Чуждестранната зала на Публичната библиотека, четейки книгата на английския писател Батлер, който понякога съчетаваше работата на белетриста с размишленията на биолога, Коля беше попаднал на поразителната фраза: „Наследствеността, това е памет.“
Забравяйки, че се намира в библиотеката, а не в къщи, Коля беше извикал „еврика“ съвсем като Архимед и беше изскочил сред смеха и негодуващите погледи на всички, които бяха обърнали внимание на неговото нескромно поведение там, където даже самият Архимед не би си позволил да издаде някакъв звук освен прикрита с длан кашлица или приглушено от услужливата кърпичка леко и ненадейно „апчих“.
Като ми разказваше тази идея, която не го оставяше спокойно да спи, Коля не скри от мен и този конфуз, който му се беше случило да преживее в Чуждестранната зала на Публичната библиотека, където никога няма да му простят неговите възгледи и свързаната с този неумишлен възглас претенция.
Не беше ли претенциозна и идеята му, опираща се на съвсем нестабилните връзки и на парадоксалната фраза на Батлер, който нямаше авторитет сред строгите учени мъже, пък и при това си позволяваше, както и неговият лекомислен ученик и последовател Уелз, да пише фантастични романи?
Аз успокоих Коля, доколкото можех, и се опитах да го уверя, че той с не по-малко основание от Архимед е имал право да извика „еврика“, но Архимед е имал просто повече късмет, тъй като размишлявайки, е седял във ваната, а не в превзетата Чуждестранна зала на Публичната библиотека.
Какво значи юношеско самолюбие? Неволно излетялото възклицание сега пречеше на Коля да се наслаждава на своята идея, сякаш ненадейният и нескромен възглас беше нарушил хармонията, която изведнъж беше изчезнала, някъде се беше изпарила от идеята, а за нея знаехме само Коля и аз.
Това, че Коля ми се доверяваше, въпреки че се беше запознал неотдавна с мен, искрено ме трогваше. И за доверието реших да платя със същата монета.
Аз все пак му разказах за Синеусов, човека от бъдещето, който можеше да даде консултация на Коля, ако не го бяха разстреляли.
Разказвайки за Синеусов, аз до определено време премълчавах за себе си и за Офелия, в чийто портрет проницателният поглед на Коля беше прозрял античната богиня, плувнала в дамско-непманска мазнина, тази самодоволна буржоазна мазнинка, която комсомолецът Коля Фаустов „презираше и ненавиждаше“.
Но Коля Фаустов презираше не само тази мазнинка, признак на еснафско успокоение и доволство, но и много други неща, например „Литературната енциклопедия на Фридрих Ницше“, вулгарния социологизъм, книгите на модния в тези години Пиер Бенуа, насладата от секса и опита да се облегне на лошоразбрания Фройд, сладкишите на Лора и приличащите на тези сладкиши живопис и скулптура, които се опитваха да приспособят темата, адаптирайки заедно с нея и зрителя.
Трудно ми е да изброя това, което заради своя характер и младост отричаше изцяло или частично. Много по-леко е да назова това, на което той казваше „да“. И малко по-късно ще го назова.
Беше ли Коля аскет? Вероятно отчасти да. В него живееше този древноруски дух, който с такова проникновено майсторство изобразяваха иконописците на XIV век. Като гръцка амфора с вино Коля беше пълен с духовност. Но комсомолският век вършеше своето. Към тази почти аскетична духовност той прибавяше енергията, безкрайната страст към това, което беше безкрайно и неутолимо — знанието.
Именно на него Коля беше казал своето „да“, за да каже „не“ на всичко, което тайно и явно враждуваше със знанието, като нерядко се прикриваше с неговото име, а понякога даже се представяше за него.
