изреже късче природа и по-празнично да го постави в багетова рамка, така че рамката да прилича на прозорец, който да вземе със себе си някой търговец на кожи от Андреевския площад, популярен адвокат — майстор на юридическите тънкости и клопки — или бивш непман, устроил се към някой псевдокооперативен комерчески артел.
Едва сега в него се събуди истинският майстор и художник. Той поставяше статива до огледалото и дълго гледаше своето отражение, изведнъж с ужас разбрал и почувствувал, че пребиваването му и тук в квартирата, и въобще на земята приближава към своя край.
Не, сега той не мислеше за богатите колекционери, за празнично-шумните вернисажи, за антикварните магазини и илюстрованите списания, а само за това, че смъртта приближава и скоро ще го отнесе от този удивителен и непостижим свят.
Всичко ще остане на мястото си: сфинксът, трамваите, гръмогласните кондукторки, файтонджиите, портиерите и професорите, моделите и синьото небе, дъждовете и сънливата вестникарка в павилиона на ъгъла, а него няма да го има. Глупаво е всичко това, подло, но не можеш да го вземеш със себе си и никак не можеш да излъжеш, за да останеш, да се задържиш, само да се задържиш още една или две години.
Сега той често, много често разтваряше албума с репродукции на Рембранд, донесен още в 1912 година от Мюнхен, и дълго се вглеждаше в това чудо на умението, да слееш себе си със своето изображение, така необикновено да го слееш, че да останеш на платното, като живееш там живота на сменящото се мигновение, отъждествяваш се с това трагично мигновение и разкриваш смисъла на най-непостижимото от всичко, което съществува на тоя свят — единството на човешкото лице с горчивината на преживяванията и радостта на убягващата секунда, която вечно бърза да смени следващата.
Колко такива секунди, минути, часове, дни, недели, месеци, години му бяха подарени на него — художника М. — от съдбата му, от изключителното му здраве, а за какво ги беше пропилял? За създаване на безкрайно множество посредствени, лъжекрасиви и псевдозначителни картини, които почти винаги имаха шумен успех в пресата и насърчаваха леко поддаващото се на самоизмама и илюзия тщеславие на художника. Сега той молеше съдбата само за едно — още поне за две или три години, за да може да завърши работите си.
Като превъзмогваше болката и слабостта, той завърши един свой автопортрет и започна друг. За първи път през всичките тези дълги години той се опитваше да слее себе си и своите съкровени чувства с изображението си, най на края да премахне огромната дистанция, която винаги беше съществувала в неговата работа между вещите и техните подобия.
Да се превърне в подобие без остатък, да отдаде на подебието всички сили, цялата внезапно възникнала у него страст и да превърне подобието в душа, намерена от него най на края след толкова години самодоволно равнодушие, най на края открита от него, почувствувана и разбрана до самите й основи. Това не беше бог знае каква дълбока и правдива душа, но тя все пак съществуваше.
Изкуството трябва да бъде духовно или изобщо не бива да съществува!
Но така ли е наистина? И някакъв невидим скептик, разтворил се в топлия въздух на ателието, питаше с чисто мефистофелска ехидна разгорещеност:
— Ами Рубенс със своите пищни венери, а Реноар със своите твърде плътски красавици, а Иля Машков с виртуозно полираните натюрморти? Нима те подлежат на изгнание и отмяна?
Той и по-рано беше задавал както на себе си, така и на другите този въпрос (той сам, а не мисленият събеседник-изкусител), задаваше го на младите и нетактични хора, които не скриваха своята презрителна усмивка на вернисажите и дори в неговото ателие, и недвусмислено му намекваха за отсъствието на всякаква духовност в пейзажите му и особено в „ню“-то (като че толкова много бяха на този свят художниците, които умеят да одухотворяват този по своята същност и предназначение плътски, земен, греховен и чувствен жанр!).
Но както вернисажите, така и дискусиите, срещите с любителите и познавачите на живописта свършиха много отдавна поне що се отнася до самия него. Той не излизаше от къщи, работеше, а след изнурителния труд лежеше с полузатворени очи и цялото му минало минаваше през съзнанието му като сянка.
Последните работи му се удадоха, действително му се удадоха. Това чувствуваше даже песът. Ако по- рано върху липата на ценителите — познавачите и художниците, които идваха в ателието на художника М. и оглеждаха неговите картини, — ако по-рано върху тези лица лежеше неестествено фалшиво и лицемерно изражение, то сега техните лица ставаха напрегнато-сериозни, учудени, даже смутени. И не те разговаряха с картините, а картините разговаряха с тях. И имаше повече правдиво мълчание, отколкото излишни ласкателни думи, не винаги мамещи даже самия М., който беше свикнал с ласкателството и го обичаше.
Силата на такова мълчание е велика и на нейното обаяние се поддаде и песът. Сега, когато гледаше рисунките на художника, му се струваше, че чувствува и миризмите на своя господар, тези неповторими миризми, които се бяха слели с платното и бяха станали същност на изобразеното.
И песът от удоволствие въртеше опашка. Радваше се за своя господар, макар че какво толкова имаше, за да се радва? Все по-често се появяваха хората с бели престилки, понякога и през нощта, пристигаха с голям закрит автомобил, който издаваше тревожни сигнали.
Хората в бели престилки вкарваха в тялото на господаря дълга игла с течност или поднасяха към устните му гумена възглавничка със свеж въздух, който болният жадно гълташе.
Като виждаше тази гумена възглавница, напълнена с остър и чист зимен въздух, който преминаваше край устата на болния и струеше край кревата, песът изпитваше мъка и с цялото си същество, с целия трепет на своето голямо, рунтаво тяло чувствуваше, че животът на господаря му малко по малко си отива като този въздух от гумената възглавница.
А когато отнесоха господаря, отнесоха го завинаги, песът зави. Господаря вече го нямаше, но останалите след него миризми дразнеха обонянието му и това беше непоносимо: те само напомняха за този, когото вече го нямаше и никога нямаше да го има.
Песът виеше, но сякаш не той, а самата природа виеше жално: реките, облаците, дърветата и горските пътища — всичко, което беше останало тук, но бе загубило всякакъв смисъл, защото беше изчезнал този, когото песа обичаше с цялата си кучешки безкрайна и предана същност.
24
Тъгуваше ли, отчаяна ли бе Офелия, погребвайки своя величав и знаменит мъж, своя мил и добър Тициан от Василевския остров? Кой би могъл да знае за това? Богините рядко плачат, дори ако тези богини са издялани не от мрамор, а от материал, чиято тайна не ни е известна.
Тя нямаше време да се отдава на мъките на отчаянието. Тя просто нямаше нито една свободна минута.
Прояви бурна, неуморна дейност, отначало на погребението, а после на помена, където присъствуваха почти всички знаменитости на града и където дойде дори британският консул в празничен „ролс-ройс“, голям познавач и любител на руската живопис, както и на руската водка.
Но истинските грижи и главоболия настъпиха седмица или две по-късно, когато дори и песът затихна и сякаш малко се успокои, разбирайки, че със своя жалостив вой няма да върне този, който лежеше вече в земята под прясното хълмче, покрит с живи и метални цветя.
Песът затихна и се успокои, сам в огромния дом, очакващ нелюбимата и най-вече неразбираема и загадъчна господарка, която много приличаше на мраморната статуя, стояща в кабинета на господаря — статуя въпреки всякаква логика, — и човешка, и кучешка, надянала на себе си рокля, чорапи, модна шапка и изведнъж изпълнила се с енергия.
От сутрин до вечер Офелия бягаше по учрежденията. Сравнително бързо тя успя да издействува да сложат мраморна плоча на стената на къщата. На тази плоча беше изсечено със злато името на художника и цифрите, показващи годините, които той бе преживял тук. А тук той бе прекарал мафусаилово време, надживявайки много пълководци, царе, вдовици и сираци и събития от различни епохи, здраво свързани с неговия продължителен живот.
Да, плочата вече беше поставена. Тя привличаше погледите на минувачите, които не знаеха за кое повече да му завиждат — за славата или за дълголетието. Но ето че старанията й домът на Тициан от Василевския остров или почти Тициан да стане музей, засега не се увенчаваха с успех.
