зад тази безплътна плът се криеше нищото, да, нищото (нека ме извинят читателите за това философско понятие, което употребявам, без да зная с какво да го заменя). Присъствувайки, тя отсъствуваше и отсъствувайки — присъствуваше. Може би за да измами бдителността на песа, тя започна да се парфюмира със скъп парфюм от красив флакон, поставен на тоалетната масичка от карелска бреза. Но от това тя в същност не се променяше, само заприличваше на флакон с парфюм.
Постепенно и неохотно песът все пак привикна (ако неволното примирение със загадъчното и непонятното може да се нарече привичка) към нея и вече не я душеше, не търсеше нужните миризми, за да състави от тях нейната личност. А какво е това личност, песът чувствуваше къде-къде по-силно от познавачите и специалистите-изкуствоведи, които нерядко посещаваха тази гостоприемна квартира и обичаха да разсъждават за това, що е портрет — това удивително постижение на индивидуалното, неповторимото.
Отскоро господарят беше замислил да нарисува кучето си, като се опита да проникне в личността му (без ни най-малко да се съмнява, както не се съмняваме и ние, че кучето също има лично начало, а не само родово за разлика от другите, по-малко очовечени животни), затова го беше заставил да лежи неподвижно на специално избран декоративно-източен килим, без да променя позата си.
Кучето разбираше своята роля. Нали беше виждал десетки модели, които се измъчваха в една и съща поза или я изменяха по заповед на господаря си. Кучето лежеше тихо и търпеливо, може би желаейки да разбере как под вълшебната четка на господаря му ще стане раздвоението на неговото същество и неговата жива мъхната плът. Една част ще остане с него, а другата ще се окаже на платното като в огледало, но не временно, а завинаги.
Песът виждаше как се събличаха и обличаха моделите, равнодушно поглеждайки своите двойници, оставащи на статива. Понякога тези модели се прозяваха, разбира се, без всякакъв умисъл, съвсем без да искат да обидят художника.
Песът не споделяше съвсем тяхното равнодушие, макар че ги разбираше и им съчувствуваше. Не е лесно да стоиш, лежиш или седиш в една и съща поза без дрехи и да потреперваш от студ, да чакаш кога забравилият за всичко художник най на края ще положи на мястото си палитрата, а заедно с това ще скрие миришещата на бои четка.
Песът беше по-търпелив и от най-опитните професионални модели. Той лежеше, без да сменя позата си. Но на него не му беше необходимо да се преобразява, да сваля от себе си отначало шубата, после роклята, чорапите, сутиена, за да се покаже, както майка го е родила. Със своята мъхната одежда той беше в по-пълно и интимно единство, отколкото хората, без да се изключва даже и самият господар, който въпреки своята почтена възраст губеше много време за тоалета си, защото вечно изпускаше на пода изплъзващите се копчета за ръкавели и с труд закопчаваше твърдата колосана яка на белоснежната риза.
И ето кучето лежеше на килима, а господарят хвърляше алчни и нетърпеливи погледи ту към него, ту към платното.
Художникът беше възбуден. С него в последните години това не се случваше често. Като оставяше четката настрана, той дълго гледаше своя пес и си мислеше за нещо, а после отново започваше трескаво да нахвърля боите върху платното. Може би той искаше да пренесе върху платното не само косматата глава на кучето, неговите предани, живи, потъващи в къдравата козина очи, неговите крака и опашка, но и своята любов към кучето. Може би освен кучето си господарят не обичаше никого? А господарката?
Кой знае. Може би господарят вече не чувствуваше загадъчността на нейното странно същество, което само се усещаше от всички, а в действителност липсваше. Тя имаше нещо общо с изображенията на хората върху картините, песът беше забелязал това отдавна. От изображенията миришеше на охра, кармин, белило, лазур и дърво. От нея на скъп тънък парфюм, пазен в здраво затворени флакони върху тоалетната масичка. Тя, също като портретите, рисувани от господаря му, беше и от едната, и от другата страна едновременно досегаема за очите, но изплъзваща се за чувствата, като че играеща с тях на криеница.
На господаря не му се удаваше напълно да предаде с помощта на боите и четката моделите, дърветата, поляните, ливадите, пътищата, улиците, павилионите за бира, симфонията на миризмите, самата същност на света. Създавайки картини, господарят винаги бързаше, като че се боеше, че непредвиденото ще му попречи да ги завърши в набелязания срок. Но може би това, което не му се бе удавало по-рано, щеше да му се удаде сега, когато той рисуваше своя любим пес, рисуваше, без да бърза, без да определя срокове, като отдаваше на работата най-хубавите, най-слънчевите часове на своя ден.
А дните като че нарочно бяха слънчеви, изключителни за вечно мрачния и дъждовен Ленинград. Слънчевите дни идваха без дейното участие на кучето, което изпълняваше този път ролята на модел и служеше на господаря си не така, както са призвани да служат кучетата, които пазят квартирата от крадци и плашат със сърдит лай тези, които не заслужават нищо друго освен лай.
Работата вървеше бавно и песът се умори от дългото лежане на килима. Той пропускаше веселите слънчеви дни и с нетърпение очакваше разходки по Болшой проспект или по крайбрежната улица „Точковая“, където Нева миришеше на нещо свежо и на смола от дървените баржи и където водата се люлееше, разбудена от минаващ катер или моторна лодка.
Господарят сега рядко излизаше на разходка със своя пес. Той забележимо се отпусна. С песа излизаше господарката. Външно тя приличаше на всички красиви и елегантно облечени жени, срещани по улиците и булевардите. Но само външно. На нея нещо не й достигаше и беше странно, че хората не го забелязваха. Впрочем хората способни ли са да забелязват много неща? Та те почти не усещат миризмите. А светът без миризми е все едно дърво без листа или фенерен стълб без фенер.
Господарят все още продължаваше да рисува песа. Той беше недоволен от фона и много пъти го прерисуваше. Не беше доволен от очите и дълго се мъчи, докато не съумя да предаде сходството на очите от платното с тези, които гледаха с изконно кучешка доброта, дълбоко скрити в гъстата рошава козина, едва-едва миришеща на куче.
На края картината беше готова и като я свали от статива, господарят небрежно я постави на пода на ателието, подпирайки я на стената, постави я и отиде в кабинета си да полежи, да почете вестник, да попрелисти илюстровано списание.
Песът се приближи до своето изображение и го помириса. Миришеше на бои и рамка, на нищо друго. И вероятно, за да помогне на своя господар, песът вдигна крак и пусна тъничка жълта струйка върху своето изображение. И то изведнъж оживя. Замириса на пес, започна да се долавя цялата кучешка същност.
Влезе господарят, видя стореното, страшно се разсърди — и което не беше се случвало никога, болезнено ритна песа със старческия си, но все още тежък и силен крак. След това се наведе и започна да бърше платното с парцал, но за щастие миризмата не изчезна, макар вече да не беше толкова остра.
Изображението изгуби част от своята земна и действителна реалност, но само част. След това картината изчезна. Купи я колекционер, човек с голям, остър и некрасив нос и постоянно примигващи мънички очички, от когото миришеше на лекарства, като че беше аптекар или фармацевт.
А песът не обичаше аптеките и миризмата на лекарства, макар че разбираше необходимостта им.
Сега миризмата на лекарства започна все по-често и по-често да раздразва кучешкото му обоняние. Човекът често боледуваше. Но борейки се с болестите и старческата немощ, продължаваше да работи.
Той вече не рисуваше подобни на жена дебели брези и прекалено натурални ели, и не хвърляше по платното изгревите и залезите, стараейки се заедно с това да предаде неспокойното течение на горските реки и безметежното спокойствие на езерата, едва подсладени, съвсем мъничко, така че да не се хвърля в очи на опитните познавачи и придирчивите изкуствоведи, но много да се харесва на неизкушената публика, която всеки път приемаше за истинска красота това, което беше далече от действителната, неразкрасена истина.
Той вече не рисуваше облечени и разсъблечени модели, видимо бе изгубил интерес към налятата с жизнен сок женска плът, до неотдавна пречупвана от него през трепета на двусмислената тайнственост, на възкръсналия в него гимназист, прилепил се до ключалката, за да види събличащата се камериерка или дебелата готвачка, плашейки се от тази своя внезапна страст и презирайки се заради нея.
А нали този скверен и срамен трепет, с усилие на волята едва скриван от моделите, му помагаше нерядко да изобразява плътта и при това така, че тя да може да превърне възрастния и солиден зрител също в гимназист. Не, сега не се проявяваше в него жалкият гимназист, нито пък нищожният майстор от академичен тип, който гледа на живата природа със студените очи на крояча и обмисля как по-акуратно да
