Аз внимателно слушах. Този път някой беше изобразил Офелия не с помощта на линиите и багрите, а с помощта на думите и това бе много по-точно и поетично, с пълното разбиране, че Офелия е по-скоро знак, отколкото човек или (което е още по-точно) знак, слял се с човека съвсем по законите на съня — сън, който е станал реална действителност.
— Чии са стиховете? — попитах Коля. — Ваши ли?
— Не, не са мои. На Константин Вагинов. Ходи по Петроградската страна и Василевския остров и с помощта на думите и ритъма нарежда вековете като карти и пак ги съединява. Той живее едновременно и в древната Александрия, и в Петроградската страна, и в далечното бъдеще. Да, той е истински поет.
— За вас е вредно прекалено да се увличате от поезията — казах аз. — Вие пишете дисертация не за древната Александрия, а за такова прозаично нещо като животинската клетка.
— Но като изучавам клетката — прекъсна ме Коля, — аз изказвам хипотезата за възможността за безсмъртие, заложено в тази клетка.
— Безсмъртие! Безсмъртие! Притрябвало ви. Представете си лавкаджията, който стои на тезгяха си не дни и години, а хилядолетия. Ето какво в действителност означава вашето безсмъртие.
— Но, първо, тогава няма да има лавки и освен това човекът, без да се изменя анатомично, ще се изменя духовно.
— А вие имате ли представа от анатомичните хора?
— Засега не.
— Това „засега“ ще продължи повече от век. Аз си спомням един свой добър познат, мъдреца Спиноза…
— Извинете — прекъсна ме Коля, — но от Спиноза ни отделят векове.
— Векове ли? Съгласен съм. Но аз говоря не за този Спиноза, а за друг, съставен от реализирани формули и хипотези.
— Вие говорите безсмислици, бълнувате.
— А може би искам да ви разкажа сюжета на научнофантастичния роман, който пиша през дните, когато в комуналната квартира всички спят и настъпва такава тишина, каквато има само в междузвездните вакууми на Вселената.
— Прочетете ми някой път откъс от вашия фантастичен роман — каза Коля. — Или мислите, че ще ви ругая за същото, за което ругая и Уелз?
— Уелз не бива да се ругае. Уелз се е досетил за много неща, живеейки в своята провинциална Англия.
— А вие? — изведнъж попита Коля почти шепнешком. — А вие? За какво сте се досетили вие?
— За това, че безсмъртието е ненужно.
— Нужно е! Аз мога да докажа това.
— Кому е нужно? На вас лично ли? На човечеството? На цивилизацията? Или на земната биосфера, която ще бъде окончателно погубена от това?
— Това е необходимо на индивида, на личността.
— За какво?
— За да прояви всичко, което е заложено в нея, без да мисли за болестите и смъртта.
— Вие, Коля, се смятате за диалектик, — казах аз, — но не можете да разберете простата логика — единството на крайното и безкрайното не може да бъде разкъсано без последствия за обществото, за цивилизацията… за етиката. Аз смятам безсмъртието за дълбоко неетично.
— А аз смятам за неетични смъртта и болестите.
— Болестите — това е вече друго нещо — казах аз. — Ето, борете се с тях, Коля, изучавайте клетката и нейните сложни механизми. Но не посягайте на времето и не се опитвайте да го отмените, заменяйки го с метафизичната вечност.
23
В онези години паважът в Ленинград беше още дървен. На Василевския остров тук-там между дървените блокчета зеленееше нежна тревичка, възпявана неведнъж в лирически стихове.
Впрочем за стихове молеше всичко: и неведнъж възпетите сфинксове, които стояха срещу Художествената академия, и синьото избеляло небе (което поетите кой знае защо наричаха „басмено“), и файтонджиите, очакващи лениво клиентите си — понякога честен чиновник с брезентна чанта, леко пийнал майстор от Трубочния или от Козицкия завод, понякога разхитител, който хвърля наляво и надясно монети, и само много рядко нападател, който, бързо скочил в бричката, Гоголева конструкция, на старинни ресьори, с кожено покривало, със зловещ шепот предупреждава:
— Давай по-бързо! Иначе ей сега ще отидеш в рая.
Разхитителите и нападателите умееха да се шегуват, чувствувайки, че под краката им започва да се изплъзва почвата и Непът изживява последните си дни.
На Василевския остров беше тихо. Даже още по-тихо, отколкото на Петроградската страна и сфинксовете на крайбрежния булевард, потънал в гранитна тишина, можеха да общуват със столетията, без да пречат на редките минувачи.
Художествената академия — това бе особен свят. И прозорците, и вратите й изглеждаха така, както по времето на Пушкин и Гогол, макар че от тези врати сега излизаше вече не елегантно-величественият Брюлов, а скромните Петров-Водкин и Карев.
Знаменитият художник М., когото, съвсем не за да принизим, ние нарекохме Тициан от Василевския остров, никак не приличаше на Петров-Водкин, а още по-малко на скромния Карев, макар също да преподаваше във величественото здание, приличащо на застинала, облечена в камък класическа поема, от която времето беше иззело консервативния дух.
Тициан от Василевския остров доста често седеше на скамейката в Славеевата градина във величествено-съзерцателна поза и мечтаеше за нещо. Обикновено до него седеше Офелия — пълна, но все още много красива дама — само че не с кученце, а с един много голям, охранен, къдрав пес.
Песът бягаше около кленовете и дъбовете, облизваше кората. За разлика от своя величав господар, живеещ в средата на оптично-цветовите впечатления, песът живееше в света на миризмите, като със своя свръхчувствителен нос ту отделяше един мирис от друг, ту ги съединяваше в музиката на ароматите, които пронизваха цялото негово жизнерадостно и безкрайно наивно същество, още неотделено от природата, от земните клетки, корените на тревите, облаците и Нева, бавно влачеща своето замътено битие към морето, където димяха английски и немски параходи.
Наивният пес обичаше, но съвсем мъничко и презираше своя величествен господар, който обикновено стоеше пред статива до платното, изпънато на миришещата на свежо дърво рамка, и лениво движеше четката. Но тези мъртви бои, неприличащи на яркото слънце, небето и синята вода, нищо не значеха за живите и нетърпеливи очи на песа. Ако той, песът, умееше да предава света, той би предал същността му с помощта на миризмите, къде по-силни от зрителните образи, с помощта на миризмите, пронизващи до костите цялото му здраво същество.
А и величественият господар също се състоеше от миризми. В тези миризми се криеше нещо неповторимо, отчетливо, самобитно, което го отличаваше от всички други хора, срещнати на улицата или отбиващи се в просторния им дом. Но господарката не миришеше на нищо. Затова песът дълго време не можеше да свикне с нея. Душеше я, търсеше нейната особеност и не я намираше. Той дълго време се плашеше от нея и с всички чувства усещаше парадоксалността на нейното призрачно пребивание, като че
