— Кой беше този Синеусов? — попита ме Коля Фаустов. — Мечтател ли? С мисълта за уж обратимия ход на времето не е ли искал да примири себе си и вас с трагизма на своята съдба? Вие казахте, че той е очаквал разстрела?
Аз почувствувах, че се бях издал. Казвайки „a“, бях длъжен да кажа и „b“, след които според привичната логика трябваше да последват „c“ и „d“ и другите символи въпреки тяхната абстрактност, обрасла в плът. Но аз все отлагах своето признание, подозирайки, че новият Фауст ще помоли мен, играещия несвойствената ми роля на Мефистофел, да го запозная с Офелия, която, съгласете се сами, трудно можем да наречем Гретхен. А след това ще изиска от нея незабавно да го достави в XXII век.
Можеш да поискаш всичко, което ти хрумне, особено ако си Коля, чиито желания съвсем не бяха по- скромни, отколкото на великия му предшественик. Но аз сега много се съмнявах във възможността за такъв род пътешествия. Наистина Офелия се беше изменила твърде много, прекалено беше напълняла, премного оеснафяла, за да си играе с времето и пространството в тази чудесна и логически необятна игра — игра, която по-добре да бъде наречена реализирана приказка, опредметена поема, песен, превърнала се в жива плът и останала музика.
Но както ще разберете по-късно (аз пак изпреварвам събитията и бързам да разкажа за това, което засега би следвало да крия), че Коля беше създаден, за да стане герой на опредметена поема, реализирана приказка, макар че към приказките той се отнасяше с чисто изследователска предпазливост, само като към материал, който неговият френски кумир Люсиен Леви Брюл щателно анализираше за доказателство на своите интересни, но повече от спорни мисли.
Можеше ли да дойде в главата на Коля Фаустов мисълта, че науката, сляла се с изкуството, ще може да съедини наивния приказен герой с аналитичния изследовател, като създаде момичето-книга, богинята с плащ, изтъкан от пространство, време и още нещо, което остана тайна за онези сътрудничили с чуждопланетния разум, новия изкусител, който се беше явил на Земята. Оказа се, че може.
В магазина на проспект Володарски, където продаваха илюстровани издания и картички, той си купи евтина репродукция на картината на Тициан от Василевския остров, на която беше изобразена Офелия. Това не беше същият онзи портрет, който ние разглеждахме на ретроспективната изложба, а друг, по- майсторски и по-поетичен, но кой знае защо оставен в къщи.
Като ми показваше репродукцията, Фаустов явно се стараеше да скрие своето смущение.
— Не — каза той на мен или на себе си. — Въпреки пълнотата и даже напук на нея, в нея има нещо необикновено духовно, почти неземно. Коя е тя?
— Коя е? — свих рамене аз. — Коя е? Нито един съвременен мъдрец няма да отговори на този въпрос, даже и да е Планк, Фридман или Айнщайн. Пък и честно казано, нито Айнщайн, нито Планк би трябвало да бъдат питани за нея.
— А кого?
— Кого ли? Може би Хърбърт Уелз, ако той притежаваше по-малко от лондонския си позитивизъм и ако се беше родил поне един век по-късно.
— И все пак бих искал да узная коя е тя. И да зная сега, а не след век или век и половина. Сега! Разбирате ли, сега.
— Макар да сте Фаустов, Коля, но вие още не сте Фауст. И аз също не съм Мефистофел, за да зная отговорите на всички въпроси.
— Не ми е нужна вашата софистика! — извика Коля. — Аз ви моля, аз държа да ми кажете коя е тя! Коя е?
— Коя е? — разсмях се аз. — Да не би да сте се влюбили, Коля? Вие не бива да се влюбвате точно в нея. Вие сте комсомолец. А тя е фея, силфида, Психея, богиня, макар и зарегистрирана в гражданското с известния художник М. Впрочем аз зная, че вие не сте поклонник на неговата подсладена живопис. Но в този портрет някак е минало без захар, дори без захарин.
Коля обидено замълча и скри репродукцията. Аз бях почти уверен, че тя не ще остане дълго в сумрака на бюрото заедно със започнатата и недовършена статия, а много скоро ще бъде окачена на стената, където сега виси репродукция на „Сикстинската мадона“, тази същата, заради която на Коля му се наложи да дава обяснения в бюрото на комсомолското дружество, където той се водеше на отчет.
Впрочем с Офелия ще му бъде по-леко да се защити от подозренията в опортюнизъм и примиренчество с религията, отколкото с Мадоната. Все пак Офелия я беше рисувал не Рафаел, а известен съветски художник, когото неотдавна хвалеха във „Вечерная Красная газета“.
Време беше да се смени темата на разговор и аз посочих книгата на Ернст Касирер „Философия на символичните форми“, която не беше се превърнала в библия за Коля само защото я беше писал последовател на Кант. В същност той бе изменил на Кант заради математическата логика, но все пак си бе останал полукантианец.
„Ех, Коля, Коля — мислех си аз. — Ако трябваше да те викат в комсомолското бюро, за да ти се скарат, то не трябва да бъде заради черно-бялата репродукция на «Сикстинската мадона», а за този същия рафиниран Касирер. Но, слава богу, твоите другари комсомолци са слушали за Мадоната достатъчно много лоши неща, а за по-неизвестния Касирер нито лошо, нито хубаво.“
Като гледаше ту книгата на Касирер, ту мен, Коля не се сдържа и започна да се оправдава. Той четял Касирер, за да извлече от него рационалното зърно, само зърното, отхвърляйки всичко, с което по принцип не бил съгласен.
Аз също казах, че в Касирер има много идеологическа плява, но рационалното зърно, както предполагах (а аз не само предполагах, но и знаех), ще даде кълнове, необходими за съвременното, бъдещо знание.
Ако академик Вернадский (също кумир на Коля, когото ние в бързината бяхме забравили да назовем), ако той бе дал да се разбере, че между човека и космоса съществува посредник или следа, уместно наречена „биосфера“, то Касирер утвърждаваше, че между биосферата и човека, а на свой ред между човека и другите хора също има посредник — това е знакът, символът, езикът на думите и езикът на изображението и много други езици, без съдействието на които би било невъзможно знанието.
Ние заговорихме с Коля за знаците, стараейки се да не се приближаваме много близко до Касирер, като че това беше минно поле.
Заговорихме за знаците и за този тайнствен феномен, наречен език.
Но когато говориш за този удивителен феномен, никога не трябва да се забравяш, а аз изведнъж забравих къде се намирам и с кого говоря, и произнесох няколко думи на този език, за който би следвало да мълча.
— Това мъртъв език ли е? — попита Коля. — Или жив? Къде и кой говори на него?
Не отговорих. Не можех да му кажа, че този език говорят не тук, а на една малка планета, много далечна и доста своеобразна.
Да, трябваше да бъда внимателен. И тук аз се скрих зад Хлебников, зад неговата детскоезична страст да създава нови думи, с помощта на които можеше да прозре през скучната, покрита с праха на ежедневието същност на нещата, тяхната почти дивашка свежест и поетическа енергия.
Коля, свикнал по фаустовски да мисли едновременно за различни неща, обединени от капризната и гносеологически алчна мисъл, пак си спомни за своя Касирер, лежащ на бюрото му във вид на съвсем обикновена немска книга, издадена във Ваймарската република на отлична хартия. Касирер обичаше да шифрова и разшифрова своите и чужди мисли, беседвайки за средата между човека и света, но не се досещаше за това, че обкръжаващият ни свят (тоест биосферата) също беше само посредник и среда. Но за това, за което Касирер не се досещаше, се досети Коля с помощта на Вернадский.
Когато следващия път отидох у Коля, вместо „Сикстинската мадона“ на стената видях изображението на Офелия.
Картината беше в същата онази рамка, в която до неотдавна беше и „Сикстинската мадона“. Аспирантът не беше толкова богат, че да има две рамки, и съвсем не толкова плуралистичен, та да се моли едновременно на две богини.
Като посочи с поглед изображението на Офелия, Коля издекламира:
