— Мисля, че не — отговори Коля. — Но какво общо с това има Одоевски, чиито „Руските нощи“ аз много обичам?
— Одоевски, това сте вие — казах аз.
— А вие кой сте?
— Аз, това сте вие, Коля, по отношение на Одоевски, когото сте решили да запознаете със съвременната научна истина, забравяйки за това, че тя е изгубила нагледния веществен характер и не се поддава на самопроверка.
— Разбирам, разбирам — кимна с рошавата си глава Коля, — вие искате да кажете, че аз съм изостанал от вас, както Одоевски от Планк или Айнщайн?
— Но аз не смятам това за своя заслуга, както не бихте го сметнали за своя заслуга и вие, ако ви се случи да се срещнете с човек, живеещ в началото на миналия век.
— Всичко е ясно — каза Коля.
— Ясно ли? Внимавайте! Помислете първо, а след това вече… Боя се, че съвсем не е толкова ясно.
— Ясно е! Ясно е! — прекъсна ме Коля и замаха с ръка срещу мен. — Да, ясно е, разбира се!
Но на другия ден аз се убедих, че това съвсем не е било ясно за него. Коля дотича при мен точно в момента, в който, подражавайки на Петров-Ведкин, рисувах Мадона с живо чипоносо лице и червена фабрична кърпичка. Мадоната пълнеше цигари в цигарената фабрика на бившата Лафери, но от това беше не по-малко идеална, не по-малко прекрасна.
Лицето на Коля и особено очите му бяха като на онзи стар интелигент в нарпитовската столова, когато той, отивайки си, клатеше глава.
Коля беше толкова развълнуван, че, разбира се, не забеляза моята Мадона, работничка от цигарената фабрика на Лафери, както не забеляза и самата фабрика, която стоеше зад гърба на Мадоната и служеше за индустриален фон в търсенето на вечната красота.
Съобщи ми, че не е спал цяла нощ и че е дошъл да ми заяви, че взема думите си обратно, той никога не е отстъпвал от своите принципи и не признава чудото, в каквато и материалистическа дреха да се преоблича.
— Приведете ми доказателства, факти! Факти! Още Галилей…
— Оставете на мира Галилей — казах аз, — та нали той не отиде заради обожаемите факти на кладата, както Джордано Бруно. Вие също няма да отидете на огъня, мили Коля.
— Откъде знаете?
— Не заради малодушието. А по друга, по-достойна причина. Вие, Коля, живеете в такъв век, когато между позитивната действителност, която се базира на вашата любима аксиома на Вернадский, и чудото няма такова разстояние, каквото е съществувало в епохата на Галилей или даже на Нютон. А моят опит, Коля, е къде по-голям, отколкото вашия и даже и на най-напредничавите физици и биолози на вашето време. Ако вашите Колцов, Йофе, Филипченко и Вавилов намереха свободно време да побеседват с мен, едва ли биха започнали да ме презират за това, което вие съвършено условно нарекохте чудо.
— А какво е това, ако не чудо?
— Коля, вие се занимавате не само с цитология, но и с философия на езика. Помните ли как ми разказвахте за загадъчната природа на знаците, изказвайки небезинтересната догадка, че знаците са не само език, но и изкуство и че между света и нас съществува тайнствен и още неизучен посредник, без когото ние бихме били зазидани в твърда кора, както дъбът или трепетликата. Вие като че ли ми говорихте, че този посредник се намира в близко родство с неразгаданата същност на времето, олицетворявайки себе си ту в паметта, ту във фантазията, в умението да избързва много напред в битието си… Аз не спорих с вас. Аз не само не спорих, но упорито мълчах, защото не желаех да се издам. Тия дни се издадох и сякаш ще трябва да съжалявам.
— Но посредникът — прекъсна ме Коля, — посредникът между света и нас, това е нашето съзнание, нашият дух, нашият език, свързан със знакова система. Ние говорим с вас за различни неща. Доказателства! Факти! Ето какво искам от вас.
— Но разберете, Коля — казах аз, — Офелия се омъжи за знаменития художник. Напълня. Стана ленива, по-груба. При това неотдавна овдовя. Тя е заета със своята работа и музея-квартира. Почти съм убеден, че сега тя не може да ни пренесе нито в неолита, нито във вчерашния ден, нито в бъдещето. Еснафското съществование й е подрязало крилата. И затова да се условим, Коля, все едно нищо не съм ви казал.
— Как така не сте казали?
— Е, добре де, добре. Аз ви разказах съдържанието на няколко глави от фантастичния роман, който пиша вече не една година. Тази версия устройва ли ви?
— Не.
— Тогава да предложим друга хипотеза. Това се е случило под влиянието на бирата, която ние с вас пихме тогава. В бирата бюфетчийката е сипала нещо такова, след което ти се иска да си на Марс, на Луната, на Венера, в рая, в ада, където ти хрумне, далеч от тази нарпитовска столова. И освен това аз исках да изплаша наострилия уши старец интелигент. Не мога да понасям, когато подслушват чужд разговор.
— Да допуснем — изведнъж каза Коля вече с друг, по-миролюбив тон.
Между мен и Коля отново се възцари мир. И Коля не ме гледаше вече като луд, който си въобразява, че може да взриви света, като подложи логическа мина под безукорно ясната и изящна аксиома на Вернадский.
Не, сега като разговарях с Коля, аз не отивах в тази отдалеченост, където беше останал електронният Спиноза, същият онзи Красавец Стронг и където беше настъпила вечността, създадена от твърде много увличащите се цитолози и генетици, които се бяха хванали на въдицата на чуждопланетния разум, решил коварно да се намеси в земните дела.
Но за Артемий Фьодорович, бившия щабс-капитан, му разказах. Разказах му как този остроумен и обаятелен палач водеше с мен дискусии, като само нарядко прибягваше към физически аргументи, а повече разчиташе на чисто интелектуално въздействие и охотно се ползваше от услугите на класиците, както древните, така и новите, чиито трудове той с искрен и безкористен интерес беше изучавал още в гимназията.
Не скрих от Коля и своето подозрение, че бившият белогвардеец се крие някъде тук наблизо, в този огромен град, и че два пъти се срещах с него (отначало в банята, после в кино „Мълния“), но всеки път той се изплъзваше, оставяйки ме насаме със своите догадки и съмнения (разбира се, до срещата в трамвая, където моят стар познат прояви необикновена физическа сръчност и ловкост).
Аз разказвах на Коля тази история в Лятната градина на скамейката, в съседство с превзетите статуи от XVIII век. Но случаят вече бързаше да потвърди моя разказ и едва ние с Коля се бяхме приближили до павилиона, за да изпием по чаша бира, и аз го видях.
Да, Артемий Фьодорович стоеше там, до павилиона, с голяма халба, в която се пенеше и играеше светлокафявата бира, предизвиквайки жаждата ни.
— Коля — казах аз по-високо, отколкото трябваше, — сега ще те запозная с бившия белогвардеец Артемий Фьодорович Новиков.
Този път Артемий Фьодорович се смути къде-къде по-силно, отколкото в съблекалнята на банята и в залата на кино „Мълния“. Бирата започна да се излива от халбата върху новия му контешки костюм, явно ушит във фабрика „Володарски“ и купен неотдавна от него.
— Извинете — възрази ми той кой знае защо вяло и лениво, — що за непозволени шеги? Защо ме наричате бивш белогвардеец?
— Да се отдалечим — казах аз тихо, — да не привличаме вниманието. Да седнем на пейката ей там до онази мраморна Психея и да изясним нашите отношения. Коля, не си отивайте! Вие ще ми помогнете да го задържа. Този господин има много пъргави крака.
Реших да почакам Артемий Фьодорович да допие бирата си и да върне празната чаша на продавачката.
Белогвардеецът пиеше, разтегляйки секундите, мрачно обмисляйки нещо и видимо надявайки се на нещо.
На какво се надяваше и разчиташе той — пак на своите крака и на своята ловкост? Но това не беше съблекалнята на банята, нито празния трамвай, а градина и до мен стоеше Коля, а пред нас и зад нас имаше много лица, ръце, крака, повечето все млади. Достатъчно беше да извикам, да кажа само една дума, за да
