и залезите или е заставял да се разсъбличат дебелите модели и да пренебрегват правилата на лицемерното еснафско благоприличие.
Песът, синтезираше и анализираше миризмите на своя нов господар, макар и да опитваше да почувствува неговата личност, не бързаше с изводите си и продължаваше да души, да пробва, не се решаваше мислено да каже нито „да“, нито „не“.
Веднъж до дома-музей спря старичък автомобил и от него излезе наркомът А. В. Луначарски.
Мудрий го посрещна, разведе го и му показа експозицията и склада. А след това между наркома и директора на малкия музей възникна спор и той се касаеше не за живописта на художника М., а за един малко отвлечен и философски проблем — за самата същност на музея, тази типична за нашето време форма на пропаганда и опазване на художествените ценности.
Като си отиваше от музея-квартира, наркомът каза:
— Спорни мисли изказвате вие, другарю Мудрий, но интересни. Бих ви посъветвал да напишете статия за това.
— Докато се наканя, Анатолий Василиевич — усмихна се Мудрий, — мислите вече ще загубят своята спорност. Просто е невъзможно да се надбягвам с времето, така бърза всичко.
— Довиждане. Аз също бързам — каза наркомът.
Музеят-квартира на художника М. беше отворен само в сряда и неделя. Тогава в квартирата се появяваха много непознати хора, ходеха безцеремонно от стая в стая и разглеждаха масите, столовете, шкафовете, вазите и другите предмети, които бяха интересни и значителни с това, че бяха прекарали със знаменития художник М. много години, служейки му в ежедневните нужди, навици, вкусове и капризи.
И на Оферия понякога й се струваше, че от това, че обикновените и ежедневни, до неотдавна живи вещи от техния домашен бит се бяха превърнали в музейни експонати, номерирани и заприходени в специална ведомост, те бяха станали чужди, полувраждебни, мъртви и само песът беше жив. Той не беше заприходен и пронумерован.
В неработните дни при Офелия Аполоновна понякога идваха гости, приятели и близки, познати на покойния М. — художници и изкуствоведи с жените си, по-голяма част от които също изкуствоведки или художнички.
Изкуствоведките и художничките не блестяха нито с красотата си, нито с изяществото си. И като ги гледаше, Офелия си мислеше, че техните предани мъже принасят на любимото си изкуство прекалено голяма жертва.
Всички те, седнали на масичката за чай, дружно ругаеха Мудрий, но ругаейки го, всеки път кой знае защо понижаваха гласа си почти до шепот и се оглеждаха, сякаш Мудрий беше някъде близо до тях, затаен зад стената или шкафа, и тайно подслушваше какво говорят за него.
А какво ли не говореха за него! И това, че е дребен кариерист, шмекер и бездарник и че с него не е безопасно да бъдеш откровен, и че рано или късно ще му извадят кирливите ризи и ще го разобличат.
Офелия се плашеше и едновременно и вярваше, и не вярваше (като много повече вярваше, отколкото не вярваше). Мислено си казваше, че трябва да бъде внимателна, за да не се издаде, без да иска за своето минало, за това, по какъв незаконен и противоестествен начин и се беше появила на този свят.
Гостите пиеха чай от скъпите фаянсови чашки, изрисувани от художниците на XVIII век, от чашките в стил рококо, отдавна номерирани и заприходени във ведомостта, и Офелия мъничко се страхуваше да не би гостите да счупят тези чашки, които принадлежаха вече не на нея, а на вечността, олицетворявана от музея в цялата му същност.
Гостите седяха и тя им се радваше. От тяхното присъствие като че се променяше обликът и съдържанието на вещите. Те сваляха от себе си маската на формализма и безвремието, връщаха се в миналото, а заедно с тях се връщаше и Офелия и сякаш тук, в съседната стая, седеше мъжът й, художникът М., подстригващ или пръскащ с одеколон грижливо гледаната си брада или пък разглеждащ илюстровано списание с репродукции на една от своите хавански венери.
Гостите шумно се сбогуваха и си отиваха. И отново живата квартира се превръщаше в нещо студено и застинало, където всичко спираше, като започнеш от старинния немски часовник на стената и свършиш със златното часовниче на мраморната ръка на господарката, която беше забравила да ги навие навреме.
Със своята бърза лека походка Офелия отиваше в кухнята да нахрани песа, след това го извеждаше на Болшой проспект, където миришеше на кленове и конска урина и този вълшебен мирис довеждаше песа до състояние близко до бълнуванията на пушачите на опиум.
25
Коля Фаустов, този съвременен, скромен Фауст, Фауст-аспирант, готвещ се да стане цитолог, имаше съвсем не мрачно, а по-скоро завидно бъдеще. Зад облачната сянка на още ненастъпилите десетилетия го чакаше най-крупното научно откритие, което щеше да превърне цитологията и цитогенетиката в една от главните науки на века, очакваха го множество премии, в това число и Нобеловата, и чуден живот, приличащ на бягането на шампион, който се е устремил напред с такъв вид, сякаш не съществува законът за всемирното привличане.
Всичко това, за което говорим сега, беше още далеч зад хоризонта на неговата младост и зависеше не само от самия Коля, от неговата неуморима, почти налудничава любознателност, но и от безброй многото случайности, които, сумирани, щяха да се превърнат в явно благосклонна към този човек съдба.
Но освен случайностите към неговата биография се примесваше и чудото. За него щателно премълчаваха всички бъдещи биографи, в това число и тези, които бяха чували за това чудо от самия Нобелов лауреат. Най-неподправената действителност те приемаха за шега, за своего рода чудачество, за весела игра на ума, с която световноизвестният учен искаше да позабавлява своите събеседници, а заедно с тях и себе си.
Моята дружба с Коля ставаше все по-тясна. И в един обикновен дъждовен, типично ленинградски ден аз разказах на Коля своята тайна, а заедно с това и тайната на Офелия, вдовицата на знаменития художник М., на чиято ретроспективна изложба ние с Фаустов се запознахме. Аз разказах тази тайна на Коля на съвсем неподходящо място — в препълнената с обядващи нарпитовска столова, където всяка дума, произнесена даже полугласно, ставаше достояние не само на твоя събеседник, но и на всеки, който обича да се интересува от чужди тайни.
Пък и така, изглежда, се беше случило. Аз хванах изплашено-безумния поглед на някакъв възрастен интелигент, настроил слуха си на тази интимна вълна, която сега ни съединяваше с Коля. Да, вълна, това по друг начин не може да бъде наречено.
Но, дявол го взел, този стар интелигентен глупак, нека слуша това, което не беше в състояние нито да разбере сам, нито да го обясни на другите. Пък и той подслушваше разговора не на двама квартирни крадци, които току-що са извършили кражба и се договарят как да я скрият, а слуша неща, които описват във фантастичните романи… И ако пък той не е съвсем изкукуригал, то ще си помисли, че аз нарочно го будалкам, като разказвам високо за нещо невероятно.
Старецът си отиде, обидено свил устни, и като погледна към нас, поклати глава. Нека си въобразява, че съм псих, само Коля да не си въобрази това.
Аз мислех, че моят разказ ще се разбие в стената на неговото недоверие, нали той беше аспирант, беше естественик и изповядваше истината, удачно формулирана точно в тези години от кумира на Коля академик В. И. Вернадский, че главният постулат на науката се явява аксиомата за абсолютната реалност на света. А аз натрапвах на съзнанието му нещо, като че ли разрушаващо този абсолют и противоречащо на научните знания.
Коля повярва и това беше не по-малко чудно, отколкото това, за което аз му разказвах в кухненския дим на столовата, в хора от гласове, в мляскането на дъвчещите уста и звъна на бирените чаши.
Защо повярва Коля? Може би защото не отделяше науката от чудото, изисквайки само едно — да бъде това чудо обяснимо, да се опира на рамките на математическата или някаква друга още несъществуваща и неизвестна логика. Впрочем той повярва и не повярва, притиснат в менгемето на тези две противоречия. А аз настоявах.
— Бихте ли могли да обясните на Кюхелбекер, или даже на Одоевски — попитах аз Коля — теорията на относителността?
