чанта. Това бяха всички.
Трябваше да се надявам на следващата спирка да се качат няколко здрави юноши студенти или работници, които да ми дойдат на помощ, ако той реши да се съпротивява. А какво друго решение можеше да вземе при тези не съвсем благоприятно стичащи се за него обстоятелства?
Сега той гледаше вече не край мен, а в мен. Безобидният артилерийски пепелник отново се превърна в мина, заредена с ужас.
— Артемий Фьодорович? — попитах аз.
— Да — отговори той. — Ако искате да поговорим, нека излезем. Тук не е съвсем подходящо място за нашата беседа.
Гласът му звучеше спокойно и изключително деликатно, както там, когато си играеше с мен на викторина, за него приятна, но не и за мен.
— Защо да излизаме? — отговорих аз. — Тук също никой няма да ни попречи.
— Не, не — отговори той. — При това аз бързам. И не ми се ще да мина покрай това място, където ме чакат.
Последните думи от тази кратка фраза той зареди с нещо многозначително-двусмислено, като че тези, които го чакаха, бака могли да чакат и мен.
Като каза това, той, без да бърза, се надигна от мястото си и се насочи към изхода. Движенията му бяха пълни със спокойствие, увереност и подчертано уважение към собствената особа. Междувременно той се огледа, като въртеше очи, сякаш ме подканваше да тръгна след него и същевременно намекваше, че би било по-добре за мен да остана във вагона, в обществото на стареца и неговата съпруга.
Още минута и той щеше да изчезне. Аз тръгнах след него към площадката. И тук стана това, което трябваше да се очаква. Той скочи в движение, скочи ловко като гимнастик или циркаджия, изпълняващ за стотен или хиляден път един и същ номер. И в същото време трамваят ускори хода си, като че ватманът също вземаше участие в играта. Аз погледнах в тъмнината. Но тъмнината беше скрила фигурата му.
21
Стъпалата на просторната стълба ме водеха нагоре към третия етаж, където в огромната квартира на Тициан от Василевския остров живееше моята стара позната Офелия, тази същата Офелия, която обединяваше в себе си необединимото: момичето и книгата — както в Овидиевите „Метаморфози“, слели се в едно химерично същество.
Впрочем кой би повярвал в това, гледайки я? Като есенна ябълка тя се беше наляла със сок и плът. И нейният мъж, този величествен и благороден старец, изобразяваше и преобразяваше тази налята със сок женска плът. Що се касае до плътта, той разбираше изключително от тези неща. Той не рисуваше, а направо моделираше с четка женското тяло, моделираше го като от тесто, създавайки нещо подобно на козунак, пищно и при това превръщайки магически (биолозите биха казали редуцирайки) скромните очи на зрителите в съвсем нескромна ръка, която с пипане проверяваше гъвкавата мекота и еластичната плътност на това, което се явяваше еквивалент на абсолютната женственост, съответствуваща на търговско- източния вкус — женственост, напираща от платното като от нощви.
Вратата ми отвори камериерката, облечена, както се обличаха в епохата на бившия класик граф Салиас, чийто незаконен син седеше на входа на банята с такъв вид, сякаш това не е баня, а храм на хигиената и здравето.
Тук също проявяваха грижа за хигиената и здравето. Бялата колосана престилчица рязко контрастираше с наглите очи на блудница, които минута или две ме преценяваха и разглеждаха, а после изведнъж видях гърба й, плуващ бавно по коридора, за да доложи на господарката си за мен.
Господарката излезе да ме посрещне, усмихвайки се фалшиво и разсеяно, както се полага на господарка, която излиза да посрещне гост, чиято стойност е вече преценена от камериерката и точно оценена от нейния надменен глас, интонациите на който не скриваха това, което впрочем беше трудно да се скрие.
Аз не я познах веднага, толкова се беше изменила. Къде ти вече „от платното на Брюлов“? От картината на Кустодиев, ето откъде беше слязла тя, поправена от четката на своя почти велик мъж. Впрочем тя нямаше откъде и къде да слиза. Домът й приличаше на музей, наистина два вида или категории: музей на бита и картинна галерия.
Тук вещите спореха със своите подобия, които надничаха от разкошните багетови рамки, отстоявайки своята независимост и субстанционалност, която бяха заподозрели в ефимерност и илюзорност още древните индуси, а след това и знаменитият кьонингбергски мислител, излизащ на разходка винаги в един и същ час.
Вещите говореха на своите подобия, обхванати от дрямката на вечното полусъществование:
— Съществуваме ние, а вие само ни отразявате!
Но подобията на вещи едва ли бяха съгласни с вещите. Та нали тях ги засипваха с комплименти, за да ги погледат и оценят, идваха критици и изкуствоведи, поклонници и пропагандисти на таланта, който живееше сред вещите и техните подобия и ценеше подобията още по-високо от вещите, защото вещите бяха създадени от дърводелци-мебелисти, а техните подобия от него самия.
Но нито вещите, нито техните подобия, нито самият собственик, заминал за няколко дена в Москва по неотложна работа, не подозираха, че сред тях живееше същество, премахнало изконното противоречие между субстанционалните предмети и техните илюзорни подобия, създадени от четката или длетото.
Това същество беше едновременно и подобието, и това, на което се уподобяваше — създание на чуждопланетния разум, сътрудничещо с учените и техниците на Земята.
Кой беше по-грешен — чуждопланетният изкусител или неговите земни ученици и последователи, посегнали на това устойчиво равновесие, което с векове съединяваше и разединяваше света на вещите и света на неговите подобия, наречено изкуство.
Знаеше ли за това Тициан от Василевския остров, когато водеше в гражданското своя бивш модел? Подозираше ли, че едновременно променя и вещите, и техните не съвсем реални и приблизителни изображения?
Нямаше кого да питам за това. Художникът, както аз вече споменах, се бе отлъчил за няколко дена в Москва, а с Офелия, със сегашната изменила се Офелия, едва ли следваше да се започва разговор на тази хлъзгава тема. Но всяка тема можеше да се стори хлъзгава за Офелия, химеричното същество, съжителствуващо със съвсем не химеричната обстановка.
— Когато човек влезе във вашия дом, — казах аз на Офелия, — забравя за това, че е имало Велика октомврийска революция.
Офелия пропусна думите ми край своите мраморни уши.
Тя ме преведе през трапезарията, а след това през спалнята от карелска бреза, после през кухнята, където с холандско-живописни оттенъци пробляскваха с червената си мед съдовете, и на края ми показа банята, като бързаше да предизвика у мен или завист, или презрение. Аз се досетих, че тя продължава странната и загадъчна игра, която беше започнала с мен в този ден, когато искрено ми призна, че тя е не само момиче, но и книга.
В загадъчното произведение на неизвестния автор се вплитаха като че случайно страници от съвсем друг роман, роман съвременен, написан от излизащ на мода боеви и находчив белетрист, приспособяващ своето остро, но банално перо към вкусовете на средния човек от времето на Непа.
Може би тя искаше да ме накара да почувствувам цялото своеобразие на тези години, за да ме отведе след това напред или назад, било в епохата на преследваните албигойци, било по времето на Великата отечествена война, затваряйки ме в хитлеристки концентрационен лагер или карайки ме да изпитам глада и студа на ленинградската блокада, приобщавайки ме към мъжествения живот на ленинградчаните, които аз бях успял вече да обикна.
Вероятно това беше почивка. Едва ли тя имаше намерение да се задържа в тази разкошна квартира, вслушвайки се в спора на вещите с техните подобия в багетови рамки — вещите, които защищаваха своето честно и независимо битие от нескромните претенции на своите самоуверени отражения, гледащи от всички стени и ъгли.
Това още не беше музей само защото творецът на картините надживя всичките си връстници и
