Беше съвсем млад и разтърси глава.
— Никога не съм виждал нещо такова, нито пък свещеникът. Сега той е там с него.
Аз се опитах да разгледам лицето му в студения червеникав полумрак, но не можах. Единственото указание за неговото настроение бе тонът на гласа му — издаваше огромна печал.
Повдигнах тъканта на входа на палатката и влязох в нея. В далечния й ъгъл мъждееше лампа, отраженията й създаваха причудливи сенки по останалите стени. Не беше обширна, болничното легло заемаше по-голямата част от пространството. Лицето на лежащия върху него беше покрито с лека драпирана материя. До леглото стоеше отец Линот. Беше нисък и набит човек с посребрена коса. Черното му свещеническо расо носеше белези на месеци прах и жестокост. Както повечето от нас и той се нуждаеше от баня.
Отначало не ме видя, нито ме чу. Стоеше край леглото, измъчвайки с черно-розовите си пръсти зърната на молитвената си броеница. Стоеше точно пред драпираната материя, която покриваше лицето на мъжа. Едва след като пристъпих към него, той повдигна поглед.
— Добър вечер, отче.
— Добър вечер, докторе.
— Генералът желае да погледна този мъж.
— Досега не си ли го виждал? — вторачи се той в мене.
— Мисля, че не разбирам.
Той ме изгледа с изморените си духовнически очи.
— Скоро ще видиш достатъчно. Защо по-късно не дойдеш в офицерската палатка? Ще бъда там, за да си изпия вечерното кафе.
Той наведе глава към мъжа в леглото, погледна към него, после тръгна към входа на палатката и излезе навън.
Не зная колко дълго стоях неподвижен, докато се заставя та да дръпна драпираната материя, която покриваше лицето на мъжа. Между другото, достатъчно хора ме бяха предупредили за това, което исках да видя, но бях любопитен и неспокоен. Около лекарите витае мита, че те не могат да бъдат шокирани при вида на някаква ужасна рана или травма. Разбира се ние донякъде сме такива или поне приемаме последствията от шока по-късно, или по-честно казано, гледаме да ги оставим някъде настрани — може би поради тази причина сме в състояние да помагаме на пациентите.
Съвсем наблизо дочувах стъпките на постовия по влажната трева, ходеше напред-назад пред палатката. Към този шум се присъединиха крясък на сова и далечен кучешки лай. Някъде още по-далеч се долавяше канонада на битка, войната никога не прекъсваше. Небето припламваше със сребристи блясъци, както се случи през лятото. Хората страдаха и умираха.
Аз се наведох и махнах тъканта от лицето на мъжа.
— Какво предполагате, че е станало с лицето му, отче? — попитах свещеника двайсет минути по- късно.
Ние пиехме кафе и пушехме пури. Мизерните свещи изпускаха сладостна миризма на восък.
— Не съм сигурен — отвърна свещеникът.
— Виждали ли сте някога нещо подобно?
— Никога.
Знаех, че това, което ще кажа, ще го изненада.
— Той няма рани.
— Какво?
— Старателно го прегледах. Няма никакви рани по тялото си.
— Но лицето му…?
Дръпнах от пурата, очаквайки изпуснатия дим да се извие като буреносен облак над мъждукащия пламък на свещта.
— Ето защо ви попитах дали някога сте виждали нещо подобно.
— Боже Господи — рече свещеникът, сякаш на себе си. — Няма рани!
В сънят си аз се върнах в онази мразовита мартенска сутрин. Отново се намирах на бойното поле и участвах в битката преди две години, когато медицинският ми екип беше дезертирал. Стотици тела покриваха земята — там където сраженията бяха траяли два дни и две нощи. Виждаха се затънали в калта оръдия и коне, които не можеха да ги измъкнат оттам. Забелязваха се разхвърляни чинии и тигани, чайници и разпилени колоди карти — всичко това беше разпръснато наоколо от експлозия — тогава, когато съюзната армия беше осъществила последното си настъпление. Но най-много бяха телата — така млади и толкова много. И повечето от тях с осакатени лица. По време на войната и двете страни бяха започнали да извършват зверства. Янките ги практикуваха като след всяка битка се движеха по бойното поле и с добре заострените си ками обезобразяваха лицата на нападналите войници от Конфедерацията, след което довършваха, ако все още бяха живи. Те нанасяха дълбоки прорезни рани на младите момчета, дори понякога им изваждаха очите или отрязваха носовете. Това се бе случило и с частта, която намерихме в гората след отстъплението им. Труповете все още стискаха в ръцете си любимите си неща, които ги бяха свързвали с близките им. Снимка, писмо или кичур коса. Техният последен поглед е бил насочен към тях, като символ на дълбока привързаност и обич.
Такъв ми беше сънят, по-скоро кошмар, когато аз преди две години търсех оживели от битката.
Все още се намирах в състояние на сънливост, когато сутрешната тръба ме събуди. Залитайки, облякох дрехите си и тръгнах надолу към потока, за да се измия и обръсна.
По случайност, през тази сутрин там имаше много хора. Стоях в санитарната палатка, докато опънатите тела едно след друго пристигнаха на операционната маса. Повечето от пострадалите бяха ранени от куршуми, изстреляни от близката околност.
В късният следобед, ботушите ми отново бяха подгизнали от кръвта, която се стичаше от операционната маса.
През целия дълъг ден, аз дочувах въздишките на мъжа, който генерал Съливан беше поставил под карантина. Очевидно той осъзнаваше очарованието на околната атракция. От шушуканията около мен разбрах, че пазачите му, които са се осмелили да му хвърлят бърз поглед, са излезли от палатката треперещи и уплашени. Тези истории имаха същото въздействие като приказки за призраци, разказвани край среднощния лагерен огън. На дневната светлина ефектът избледняваше, дори и при най-младите, които не бяха калени в битките войници. И би трябвало да не бъдат толкова уплашени, но те бяха.
Късно следобед, аз тръгнах надолу към потока и се измих. След това се отправих към офицерската палатка, за да хапна малко варено месо и да пия кафе. Ръцете ми бяха изтощени от хирургическата практика, но знаех, че ще се наложи да работя и през нощта.
Генералът още веднъж ме изненада с поканата си да се присъединя към него.
— Видя ли войникът от Вирджиния? — попита.
— Да, сър.
— Стигна ли до някакъв извод?
— Предполагам, че е в шоково състояние — свих рамене.
— Но лицето му…
— Това е война, генерале. Кървава дяволска война! И не всички хора са като вас, нямат вашата желязна издържливост.
Той прие думите ми за ласкателство, както би ги приел всеки военен, макар че не смятах това за необходимо. Военните можеха да бъдат самомнителни и егоистични, или безчувствени над допустимите предели.
— Какво точно имаш предвид, докторе?
— Мисля, че въпросният войник от Вирджиния е бил ужасѐн от нещо и това се е отпечатало на лицето му — разтърсих глава. — Самият вие виждате колко смърт има около нас, Генерале. Гледките могат да влудят всеки.
