— Нима смяташ, че се е умопобъркал?
Аз отново поклатих глава.
— Опитвам се да намеря някакво обяснение за изражението на лицето му — казах.
— Твърдеше, че не е ранено.
— Нямаше никакви белези.
— Той все още не е в съзнание.
— Затова си помислих, че е изпаднал в шоково състояние.
Възнамерявах да започна да обяснявам как шокът въздейства върху човешкото тяло и как е възможно резултатът от него да доведе до подобно изражение на лицето, когато някакъв лейтенант внезапно изникна пред генерала и каза задъхано:
— По-добре ще бъде да дойдете, сър. При карантирания войник. Има неприятности!
Когато стигнахме до нея, видяхме, че повече от половината войници в лагера я бяха наобиколили. Събрани по трима, по четирима, някои от тях безцелно кръжаха около палатката. Не беше нещо типично за виждане, след като наоколо се водеше война. Те би трябвало да изпълняват задълженията си, но никой не го правеше.
Някакъв млад войник на тринайсет или четиринайсет години излезе напред и хвърли пушката си пред генерала. По бузите му се стичаха сълзи.
— Не искам повече да воювам — заяви той.
Генералът я взе и тикна приклада й в корема на войничето.
— Съвземи се млади човече — изрече. — Изглежда си забравил, че воюваме, за да спасим Конфедерацията.
Ние продължихме пътя си, пресякохме линията от пламтящи лица и стигнахме до входа на палатката, пазен от двама въоръжени постови. Аз отново помислих за околната атракция — невъзможен спектакъл, който всеки би искал да догледа.
Войниците бяха отворили път на генерала и той влезе вътре. Свещеникът беше седнал на стол до леглото. Бе махнал платчето от лицето на войника от Вирджиния и съсредоточено го гледаше.
Генералът накара свещеникът да се отмести, взе кърпата и започна да удря с нея лицето на войника, но неочаквано спря да го прави. Дори един генерал Съливан, беше потресен от това, което виждаше. Той се отдръпна, неспособен повече да погледне войнишкото лице, след това подаде платчето на свещеника.
— Покрийте го, отче, и го дръжте покрито. По този начин забранявам на който и да е от войниците в лагера да го погледната отново. Ясно ли е? — попита и като побеснял излезе.
Свещеникът беше задължен насила. Той извърна глава към мене и каза:
— Това повече няма да бъде същото, докторе.
— Какво няма да бъде?
— Лагерът. Сега всички, които са тук искат да видят лицето му — кимна той към покритата с платчето глава. — Самите те никога няма да бъдат същите, уверявам ви.
През същата вечер изядох малко варено месо с бисквити и изпих чаша вино. Все още се намирах в офицерската палатка, когато свещеникът влезе вътре и ме намери.
Поздравихме се и той замълча за известно време. Наблюдаваше как се храня или се взираше през отвореното покривало на входа, към лагера, който се приготвяше за вечерта. Към огъня, запален в центъра му и към изморените мъже, заспиващи по земята. Много от тях, успели да се оправят от битката преди два дни, сега отново се връщаха към нея.
— През този следобед прекарах един час с него — каза свещеникът.
— С карантирания мъж?
— Да — поклати глава той. — Знаеш ли, че някои от хората го посетиха по пет или шест пъти?
По начина, по който го каза, почувствах, че той тайно се наслаждаваше от тяхното нарушение на генералската заповед.
— Защо не са били спрени от постовите?
— Те също го посещаваха.
— Но мъжът нищо не говори. Как може да бъде посетен?
— Не говори с езика си, но достатъчно говори с лице.
Той спря да говори, погледна ме и после продължи:
— Искам да ти кажа нещо. Ти си единствения човек в този лагер, който може да ми повярва.
Говореше като безумец, почти започнах да го съжалявам.
— Какво ще ми кажеш?
— Мъжът. Той не представлява това, което си мислим.
— Какво тогава?
— Лицето му — разтърси глава свещеникът. — Това е лицето на Господа.
— Разбирам.
— Зная какво ще си помислите за мен — усмихна се той.
— Видели сте голяма част от страданията, отче. Те са отбелязват на външния вид.
— Това е лице, обладано от Господа, миналата нощ го сънувах. Лицето на мъжа ни показва, че Той не одобрява войната. Ето защо хората са така развълнувани, когато го погледнат — въздъхна свещеника, виждайки, че не може да ме убеди. — Самият вие казахте, че не е бил ранен.
— Така е.
— И всичките му жизнени признаци изглеждат нормални.
— Напълно правилно, отче.
— А сега той е в нещо като шок.
— Да, изглежда това е проблемът.
Свещеникът поклати глава.
— Не — отрече. — Истински проблем е, че той се е съкрушил от страданията, които е видял през войната, от това, което си причиняват една на друга двете страни, от цялата болка. Затова върху лицето му е същата скръб, която изпитват в сърцата си. Лицето на Господа.
— По някое време ще го настаним в истинска полева болница… — не успях да се доизкажа, защото наоколо се разнесоха изстрели от пушки.
Околностите на лагера се смятаха за добре защитени и никога досега не бяхме чували толкова близка стрелба.
Заедно със свещеника се затичахме навън.
Генерал Съливан стоеше в близост до група млади хора с оръжия. На няколко ярда по-нататък, почти до границата на лагера, лежаха телата на трима души, съвсем слабо осветени от светлината на лагерния огън. Един от прострените на земята мъже стенеше. И тримата повалени носеха нашите сиви униформи.
— Дезертьори — отправи ми Съливан кръвнишки поглед.
— Но вие сте ги застреляли в гръб — рекох.
— Изглежда не ме чу добре, докторе. Те са дезертьори. Събрали са вещите си и се опитаха да изчезнат.
Един от младите хора, който бе стрелял каза:
— Сигурно е поради лицето на онзи мъж, сър.
— Какво каза? — обърна се Съливан към него.
— Карантираният, сър. Лицето му. Тези хора казваха, че то ги заставило да поискат отново да видят семействата си в Мисури и те решили да го направят.
— По дяволите — изруга. — Причината е, че са страхливци.
Аз тръгнах да се погрижа за падналия човек, който зовеше за помощ.
Някъде посред нощ, дочух нови изстрели. Докато лежах в леглото си се чудех дали се дължат на янките. Но се оказа, че се дължат на нашите собствени дезертьори.
Облякох се и тръгнах към палатката на карантирания мъж. Две млади селски момчета в окаляни сиви униформи се бяха надвесили над него. Изглеждаха като наемни оплаквачи над ковчег. Нищо не казаха, само се взираха в мъжа.
