Приведох се като тях под бледата светлина на лампата. Жизнените му органи все още бяха в ред, сърцето му биеше равномерно. Стоях до тях и го гледах. По лицето му нямаше нищо особено за отбелязване, можеше да бъде което и да е от хилядите лица от двете страни на фронта.
С изключение на скръбта.
По това време се борех със себе си, в съзнанието си дочувах виковете на умрелите, които не бях успял да спася, виждах разрушени семейства, ферми и къщи, породени от напредването на войната, дочувах детски плач за умрели роднини, както плач на родители, които ридаеха над телата на загиналите деца. Всичко това бе отразено в неговото лице и си помислих за казаното от свещеника. Беше лицето на Господа, на Божията скръб и печал, на неговото неодобрение и досада към нас.
Тогава избухна експлозията.
Войниците до мен още не бяха осъзнали, когато аз се втурнах към центъра на лагера.
Няколко младежа стояха до хранилището с амуниции. Някой го беше вдигнал във въздуха. Последиците от експлозиите се забелязваха навсякъде, червени, жълти и сини пламъци осветяваха нощта. Навсякъде тичаха мъже, които се мъчеха да се пъхнат под фургоните, или да се скрият зад скали и дървета.
На фона на тази сцена, изглеждайки безстрашен като главен актьор от представлението на пиесата „Крал Лир“, генерал Съливан крачеше облечен в тежката си униформа.
Той премина между двама войника със застинали лица, застанали пред хранилището за амуниции. Някъде между продължаващите експлозии го чух да вика:
— Вие ли взривихте склада?
Те кимнаха.
Съливан, повече разстроен, отколкото гневен, разтърси глава. Той даде знак на постовите, да арестуват двамата.
Докато войниците преминаваха покрай мене, чух единият от тях да казва:
— След като погледнах лицето му, знаех, че трябва да го направя. Исках да спра войната.
След не повече от един час, пламъците изчезнаха и експлозиите престанаха. Нощта изглеждаше застрашително спокойна. До разсъмване оставаха няколко часа и аз се опитах да поспя.
Сънувах Вирджиния, пролетната зелена Вирджиния и рекичката, в която ловях риба като момче, а слънцето огряваше гърба, ръцете и главата ми. В сънят ми нямаше хирургическа маса, нито краката в ботушите ми бяха накиснати в кръв.
Някой ме разтърсваше, за да се събудя. Беше личният адютант на генерал Съливан.
— Свещеникът е застрелян. Елата бързо, докторе.
Не бях напълно облечен, но успях да напъхам краката си в панталоните. Пред палатката ме очакваха дузина войници — изглеждаха разстроени и опечалени. Излязох навън.
Свещеникът лежеше в своята палатка, расото му беше разтворено. В стомаха му зееше окървавена дупка.
Над леглото му, с пистолет в ръка, стоеше генерал Съливан.
Коленичих и се опитах да прегледам свещеника. Жизнените му функции изчезваха, изпадаше в безсъзнание. Оставаха му няколко минути живот.
— Какво се случи — повдигнах поглед към генерала.
Той даде знак на лейтенанта да излезе.
— Човекът го направи и се изгуби в сивотата на зората.
— Трябваше да го застрелям — заяви генерал Съливан.
— Трябваше да застреляте свещеника? — все още стоях прав.
— Опита се да ме спре.
— За какво?
Тогава за първи път забелязах ножа в ножницата, окачена на генералския колан. От двете й страни се забелязваха следи от кръв. Беше полепнала и по дръжката на ножа, следите й се забелязваха и по ръцете на генерала. Помислих си как войските на янките обезобразяваха лицата на нашите, след смъртта им на бойното поле.
— Започнах войната, за да воювам, докторе — рече той. — Но хората реагираха при лицето на мъжа — той замлъкна за малко и докосна окървавената дръжка на ножа. — Бях загрижен за тях, и трябваше да взема мерки, докато свещеникът не ги беше побъркал. Той започна да ме обижда, опитвайки се да ме спре — погледна той към него. — Нямах друг избор, докторе.
Минути по-късно, свещеникът умря.
Възнамерявах да напусна палатката, когато генерал Съливан положи ръка на рамото ми.
— Зная, че много не те е грижа за мен, докторе — изрече, — но поне искам малко да ме разбереш. Не мога да спечеля войната, докато хората ми дезертират, вдигат амунициите ми във въздуха и започват да мислят за нея от своя гледна точка. Направих, каквото можах и се надявам някой да ме разбере.
Излязох навън. Въздухът миришеше на битка и кафе. Хората около мен бяха заети с приготовления за война. По начина, по който бяха заети преди да докарат мъжа в каруцата.
Върнах се обратно към палатката и помолих постовия да ми позволи да вляза.
— Генералът не разрешава на никой да влиза, докторе.
Отместих момчето и се вмъкнах вътре.
Парчето плат все още покриваше лицето му, но сега беше пропито от кръв. Повдигнах го и го погледнах. Дори за един лекар, впечатлението беше ужасно. Генералът беше изтръгнал очите и отрязал носа му. По бузите му се забелязваха дълбоки бразди, оставени от дълбокото проникване на нож.
Беше мъртъв. Шокът от обезобразяването го бе убил.
Съвсем изтощен, извърнах поглед.
Покривалото на входа на палатката се повдигна и в образувания отвор се появи генерал Съливан.
— Сега ще трябва да го погребем, докторе — каза той.
След няколко минути, умрелият войник беше изнесен навън в ковчег от чамови дъски — отнесоха го до хълма с висока трева, полюшвана от студения вятър. Започна да вали дъжд. Силен дъжд, който дори не дочака да го зарият в пръстта.
Тогава в околността се разнесе грохота на оръдия и викове на умиращи.
Лицето, което ни напомняше какво трябва да направи всеки от нас, вече не съществуваше. Бяха го направили грозно, бяха му отнели неговата скърбяща красота.
Бяха го погребали бързо, без присъствието на духовно лице, понеже свещеникът беше погребан преди него. И когато церемонията приключи, ние се върнахме на бойното поле.
Информация за текста
© 1993 Ед Гормън
© 1997 Христо Пощаков, превод от английски
Ed Gorman
The Face, 1993
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
Стоманени кучета. SF Трилър 30. Цивилизации и фантастика
Редактор-съставители: Веселин Рунев, Григор Гачев
ИГ „Неохрон“ и ИК „Орфия“, 1997
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16882]
Последна редакция: 2010-07-17 21:00:00
