— Хубаво де — рекох аз, — за ваканцията ли ще говорим, или напротив? Всички приятели заминават и става тъпо, като не мога да им кажа къде отиваме и какво ще правим там.
Тогава татко седна в креслото, хвана ме за ръцете и ме притегли до коленете си.
— Моят Никола вече е голямо и разумно момче, нали така? — попита татко.
— О, да! — рече мама. — Че той е цял мъж!
Аз хич не обичам да ми казват, че съм станал голямо момче, защото след това най-често ми се случват неприятни неща.
— Сигурен съм — рече татко, — че моето голямо момче иска да отиде на море!
— Да, да! — казах аз.
— Да отиде на море, да плува, да лови риба, да си играе на плажа, да се разхожда в гората — рече татко.
— Там, дето ще ходим, има ли гора? — попитах аз. — Значи, отиваме на друго място, не ’където бяхме Миналата година?
— Слушай — обърна се мама към татко. — Не мога да издържа. Според мен като че ли тази идея не е много добра. Я да се откажем. Виж, догодина …
— Не! — рече татко. — Казана дума — хвърлен камък. Смелост, дявол да го вземе! Освен това Никола ще бъде разумен; нали, Никола?
Отвърнах, че ще бъда адски разумен. Бях много доволен заради морето и плажа, аз много обичам такива работи. Виж, разходките в гората не са толкова весели, освен ако се играе на криеница; тогава е страхотно.
— А в хотел ли ще бъдем? — попитах аз.
— Не съвсем — каза татко. — Май … май ще спиш в палатка. То е много приятно, да знаеш …
Това вече съвсем ми се поправи.
— В палатка, като индианците в книгата, дето ми я подари леля Дороте? — попитах аз.
— Ами да — рече татко.
— Еха! — извиках аз. — Ще ми дадеш ли да ти помогна да опънем палатката? Ами да паля огън ще ми дадеш ли? И нали ще ме научиш да ловя риба под водата, та да нося на мама ей такива риби? Еха, еха, еха!
Татко си избърса лицето с кърпата, сякаш му беше станало горещо, и ми каза:
— Никола, нека да си поговорим като мъже. Трябва да бъдеш много разумен.
— Освен това, ако си послушен и се държиш като голямо момче, на вечеря ще ядем торта за десерт — добави мама.
— И ще дам да ти поправят колелото, нали от толкова време ме молиш — каза татко. — Тъй, значи … Трябва да ти обясня нещо …
— Аз ще отида до кухнята — рече мама.
— Не! Тука стой! — каза татко. — Нали решихме да му съобщим заедно…
След това татко се поокашля, сложи си ръцете на раменете ми и каза:
— Никола, момчето ми, ние няма да дойдем с теб на почивка. Ще отидеш сам, като голям човек.
— Как така сам? — попитах аз. — Вие няма ли да дойдете?
— Никола — каза татко, — моля те, бъди разумен. Ние двамата с мама сме запланували да направим едно малко пътешествие и понеже сметнахме, че на тебе няма да ти е интересно, решихме ти да отидеш в детски лагер. Това ще бъде добре за тебе, ще бъдеш с други приятелчета, твои връстници и много ще се забавлявате…
— Разбира се, ти за пръв път ще се разделиш с нас, Никола, но това е за твое добро — рече мама.
— Е, Никола, синко — какво ще кажеш? — попита татко.
— Еха! — извиках аз и се разтанцувах из хола. Тъй де, в детските лагери май било много щуро. Човек се сприятелявал със сума ти хора, всички се разхождали, играели, пеели край голям огън. Толкова бях щастлив, че разцелувах татко и мама.
Тортата за десерт беше много вкусна и на мен ми дадоха няколко парчета, понеже татко и мама не я вкусиха. Смешното беше, че ме гледаха такива едни ококорени. Даже като че ли малко се сърдеха.
Пък аз не знам, ама, струва ми се, че се държах разумно, нали?
Започнаха да стягат багажа и всичко мина добре, макар да ги прекъсваше бабата на Никола която се обади по телефона седемнадесет пъти. Само едно беше чудно: на майката на Никола непрекъснато нещо й дразни очите и колкото и да се секне, нищо не помага …
СМЕЛОСТ!
Пътуването във влака мина чудесно; до мястото, закъдето пътувахме, се стига за цяла нощ. В купето нашият групов отговорник, който се казва Жерар Летуф и е чудесен, ни посъветва да спим и да седим мирни, за да пристигнем бодри в лагера на сутринта. Прав беше. Казвам — нашия групов отговорник, защото ни обясниха, че сме разделени на групи от по дванайсет човека, с отговорници. Нашата група се нарича „Тигрово око“ и отговорникът ни обясни, че паролата ни била „Смелост!“
Разбира се, не можахме да спим кой знае колко. Един там ревеше през цялото време и разправяше, че искал да се прибере у дома при татко и при мама. Друг един се изхили и му (каза, че бил същинско момиче. Тогава оня, дето плачеше, го фрасна по лицето и ревнаха и двамата, още повече, че отговорникът се закани да ги остави да пътуват прави в коридора, ако продължават. Освен това, щом един си извади храна от куфара, всички огладняхме и се хвърлихме да ядем. А като се дъвче, не може да се спи, особено пък с тия’бисквити — хем е шумно, хем падат трохи навсякъде. После всичко живо хукна към края на вагона, един не се върна и отговорникът излезе да го търси. Онзи не се връщаше, защото вратата се беше заклещила, наложи се да викат чичкото, дето дупчи билетите, за да отвори вратата. Всички здравата се притесниха, понеже оня вътре плачеше, викаше, че го било страх и какво щял да прави, ако стигнем на някоя гара — нали пише, че е забранено да седиш на онова място, ако влакът е спрял на гара.
Накрая онзи излезе и ни каза, че адски се забавлявал. Тогава отговорникът ни нареди да се приберем всички в купето, обаче станаха страхотни раз правни, докато го намерим. Другите също бяха наизлезли от техните купета, никой не помнеше в кое купе е бил, всичко живо тичаше и отваряше вратите. Накрая от някакво купе се подаде един чичко със зачервено лице и каза, че ако не престанем да вдигаме шум, ще се оплаче в управлението на железниците, имал там приятел, който заемал адски висок пост.
Сменяхме се, така че да има дежурни, докато другите спят, и на сутринта пристигнахме в Плаж ле-Тру, откъдето с автобуси трябваше да отидем до лагера. Нашият отговорник е страхотен, почти не изглеждаше уморен. А иначе цяла нощ тича из коридора, понеже вратата в края на вагона заяде цели три пъти; два пъти изкара оттам двама от нашите, които се бяха затворили, а на третия път — чичкото, дето имал приятел в управлението на железниците. Чичкото от благодарност му остави визитната си картичка.
В автобуса всички крещяха и отговорникът ни каза, че вместо да крещим, по-добре да попеем. След това ни накара да пеем едни много щури песни — за една хижа, дето била на върха на планината, и за камъчетата, дето покривали всички пътища Накрая отговорникът заяви, че всъщност предпочитал да си крещим и тъкмо тогава пристигнахме в лагера.
Там малко се разочаровах. Разбира се, лагерът не беше лош; имаше дървета и цветя, но не и палатки. Ще спим в едни дървени къщички — жалко, аз мислех, че ще живеем в палатки, като индианци, щеше да е много по-весело. Изведоха ни по средата на лагера, където стояха двама чичковци. Единият беше без коса, а другият беше с очила, обаче и двамата бяха по къси гащи. Чичкото без косата ни каза:
— Деца, щастлив съм да ви приветствувам в Синия лагер, защото съм уверен, че вие ще прекарате тук прекрасно в атмосфера на крепко и искрено другарство, а ние ще положим основите на вашето бъдещо поведение на съзнателни хора, приучвайки ви към дисциплина на доброволни начала. Аз съм ръководителят на лагера, името ми е господин Рато, а това е нашият домакин, господин Жьону, който понякога ще се обръща към вас, за да му помогнете в работата. Надявам се да се вслушвате в препоръките на вашите групови отговорници, които ш е ви бъдат като по-големи братя и ще ви отведат сега в отредените ви бунгала. След десет минути ще има сбор и ще отидете на плажа, за да направите първата си баня.
След това някой извика:
— За Синия лагер — хип-хип — И сума ти народ ревна в отговор:
