— Ура!
И така три пъти. Адски весело.
Нашият отговорник ни събра всичките дванайсет души от групата „Тигрово око“, нашата група, и ни заведе в бунгалото. Каза ни да си изберем легла, да се настаним, да си обуем банските, а той щял да дойде да ни вземе след осем минути.
— Тъй — рече един дългуч, — аз ще бъда на леглото до вратата.
— Че откъде-накъде, моля? — обади се друг един.
— Аз си го видях пръв и освен това съм най-силен — отвърна дългучът.
— Няма пък! Няма пък! — пропя един друг. — Леглото до вратата си е за мен! Аз съм си го заел!
— И аз съм си го заел! — извикаха други двама.
— Излезте оттам, ще се оплача — извика дългучът.
Бяхме осем души на леглото и тъкмо бяхме започнали да си разменяме шамари, когато влезе нашият отговорник по плувки, целият в мускули.
— Е? — попита той. — Какво значи това? Още ли не сте си обули банските? Вдигате повече шум от всички останали бунгала, взети заедно. Хайде, бързо!
— Те заради леглото ми … — започна да обяснява дългучът.
— После ще се погрижим за леглата — рече отговорникът. — Сега си обувайте плувките. Всички нас чакат!
— Аз пък не ща да се събличам пред хора! Искам в къщи, при татко и при мама! — каза един тип и ревна да плаче.
— Стига де, стига — каза отговорникът. — Полен, спомни си каква ни е паролата: „Смелост!“ Освен това ти си вече мъж, не си малко дете.
— Дете съм пък! Дете съм! Дете съм! — каза Полен, търкулна се на земята и продължи да плаче.
— Шефе — рекох аз, — аз не мога да си обуя бански, понеже татко и мама забравиха да ми дадат куфара на гарата.
Отговорникът си разтърка бузите с ръце и каза, че сигурно някое другарче ще ми услужи с плувки.
— Няма такива работи — обади се един тип. На мен мама ми е казала да не си раздавам вещите.
— Ти си скръндза, не ти ща банските! — рекох му аз.
И — бам! — лепнах му един шамар.
— Ами на мен кой ще ми развърже обувките? — попита един друг.
— Шефе! Шефе! — развика се друг. — Всичкият ми конфитюр се е изсипал в куфара. Какво да правя?
И изведнъж видяхме, че нашият отговорник е изчезнал от бунгалото.
Като излязохме, всички бяхме по бански; едни много щур тип на име Бертен ми услужи; бяхме последни за сбора. Много беше весело, понеже всички бяха по бански.
Само нашият отговорник не беше по бански. Беше с костюм, със сако, вратовръзка и с куфар. Господин Рато му говореше нещо, казваше:
— Обмислете решението си, млади момко; убеден съм, че ще се справите с тях. Смелост!
Животът в лагера поема по своето русло — този живот ще превърне Никола и неговите приятели в съзнателни хора. Дори груповият им отговорник. Жерар Летуф се е променил от деня на пристигането; понякога умора помрачава светлите му очи, но той вече е привикнал да запазва самообладание и не допуска паниката да го завладее …
КАК СЕ КЪПАХМЕ
В лагера, където съм на почивка, всеки ден трябва да правим сума ти работи.
Сутрин ставаме в осем часа, Бързо-бързо се обличаме и се явяваме на сбор. Там правим гимнастика — едно, две, едно, две, — после тичаме да се измием и е адски забавно, понеже се пръскаме с вода едни други по лицата. После дежурните хукват да донесат закуската — ей, много хубаво нещо е тая закуска, дават сума ти филии! Когато свършим набързо със закуската, изтичваме в бунгалата да си оправим леглата, само че не ги оправяме като мама в къщи; вземаме чаршафите и одеялата, сгъваме ги и ги оставяме върху дюшеците. След това трябва да се свършат някои неща, да се почистят помещенията, да се донесат разни работи на господин Жьону, нашия домакин, после пак тичаме да се явим на сбор и отива ме да се къпем. След това отново има сбор и се връщаме в лагера за обяд, а обядът винаги е бомба, понеже сме гладни. След обяда пеем песнички. После се налага да поспим, това вече не е много весело, но ни задължават да спим, дори да си измислим някакво извинение. По време на следобедната почивка нашият групов отговорник ни пази и ни разказва приказки. После пак има сбор, връщаме се на плажа, къпем се, следва нов сбор и се прибираме за вечеря. След вечери пак пеем — понякога около запален голям огън — и ако не обявят нощни игри, лягаме си, трябва веднага да угасим светлината и да спим. През останалото време можем да правим, каквото искаме.
Аз най-обичам, като се къпем. Всички отиваме с груповите си отговорници и плажът си е само наш. Не че е забранено да идват други хора, само че те, като дойдат, веднага си тръгват. Сигурно понеже вдигаме доста шум и си играем на разни работи по пясъка.
Разполагат ни по групи. Моята група се казва „Тигрово око“; в нея сме дванайсет човека, имаме си страшен отговорник и паролата ни е „Смелост!“ Груповият отговорник ни събира и ни казва: „Тъй. Моля, без излишни храбрости. Няма да се пръскате и ще стоите близо до брега Като ви свирна, връщате се на плажа. Искам да ви виждам до един! Забранявам ви да плувате под водата! Който не слуша, няма да се къпе повече. Ясно? Хайде сега, под строй — марш във водата!“
И сега нашият групов отговорник изсвири яката и влязохме заедно с него във водата. Беше студена, имаше вълни — ох, адски щуро!
После забелязахме, че не всички от групата са влезли във водата. На плажа беше останал един, който плачеше. Беше Полен, тон все плаче и разправя, че искал да се прибере при татко си и майка си.
— Хайде, Полен! Идвай! — викна нашият групов отговорник.
— Няма — извика Полен. — Срах ме е! Искам при татко и при мама!
И той се затъркаля по пясъка и се развика, че бил много нещастен.
— Тъй — рече отговорникът.
— Не се пръскайте и стойте мирно, ще отида да доведа вашия другар.
Отговорникът излезе от водата и отиде да преговаря с Полен.
— Чакай бе, братче — каза отговорникът, — няма от какво да те е страх.
— Я, има! — извика Полен. — Има от какво!
— Няма никаква опасност — рече отговорникът. — Ела тук и ми подай ръка, ще влезем заедно във водата и аз ще те държа непрекъснато.
Полен му подаде ръка, плачейки, и се остави да го дърпат до водата. Когато краката му се измокриха, той се разнищя:
— Ъх! Ъх! Студено! Страх ме е! Умирам! Ъх!
— Ама нали ти казвам, че няма никаква опасност, понечи да каже отговорникът.
След това очите му се разшириха и той викна:
— Кой там плува към шамандурата?
— Крепен — отвърна един от групата. — Той плува много добре, хванахме се на бас с него, че не може да стигне до шамандурата.
Отговорникът пусна ръката на Полей, хвърли се във водата, тичаше, плуваше и викаше:
— Крепен! Веднага се връщай!
Освен това свиреше и свирката правеше мехури във водата.
От своя страна Полен се развика:
— Не ме оставяйте сам! Ще се удавя! Ъх! Ъх! Татко! Мамо! Ъх!
А пък водата едва му стигаше до глезените и беше адски смешно.
Отговорникът се върна заедно с Крепен, който се ядоса здравата, защото отговорникът му нареди да излезе от водата и да стои на плажа. След това отговорникът се опита да ни преброи, пък то не беше лека работа, понеже, докато го нямаше, всеки беше хукнал нанякъде, Отговорникът си беше загубил свирката,
