аз се попритесних, тя ме поогледа, помисли малко, каза, че съм бил много мило момченце, потупа ме пет- шест пъти по главата и каза, че работата ще се уреди. Насъбра разни цветя оттук-оттам и сложи много зелени листа, които се харесаха на Алсест, понеже приличали на зеленчука, който се слага в телешкото варено. Букетът стана много щур и много голям, лелката ми го зави в една шумоляща прозрачна хартия и ми каза да внимавам, като го нося. И понеже аз си бях взел букета, а Алсест беше помирисал всички цветя, казах благодаря на лелката и си излязохме.
Вървях с букета адски доволен и изведнъж срещнахме Жофроа, Клотер и Рюфюс, трима съученици.
— Гледайте го Никола какъв е тъп с тия цветя! — каза Жофроа.
— Благодари се, че нося цветя — казах му аз, иначе щях да ти ударя един!
— Ами дай цветята — каза Алсест, — аз ще ги държа, път ти го удари.
Тогава аз дадох букета на Алсест и Жофроа ме удари. Сбихме се, обаче по едно време аз казах, че става късно, и спряхме. Все Пик се забавихме още малко, защото Клотер каза:
— Вижте пък Алсест колко е тъп с цветята! Тогава Алсест здравата го перна по главата с букета.
Ей, цветята! — извиках аз. — Ще ми смачкате цветята!
Пък то си беше и вярно! Алсест удряше ли, удряше с моя букет и цветята хвърчаха на всички страни, понеже хартията се беше скъсала, а Клотер викаше:
— Да, ама не боли, да, ама не боли!
Когато Алсест спря, главата на Клотер беше покрита със зелените листа от букета и наистина много приличаше на телешко варено. Аз почнах да си събирам цветята и казах на приятелите, че са лоши.
— Така си е — каза Рюфюс, — това с цветята не беше гот от ваша страна!
— А бе тебе кой те пита! — отвърна му Жофроа и те почнаха да се бият.
Алсест си тръгна към кънти, понеже, като гледал главата на Клотер, бил почнал да огладнява и не бивало да закъснява за вечеря.
Аз си тръгнах с цветята. Сума цветя се бяха раз-губили, нямаше вече нито зелено, нито хартия, обаче все пак си беше хубав букет, и тогава срещнах Подес:
— Хайде да направим една игра на топчета! — предложи ми топ.
— Не мога — отвърнах му аз, трябва да се прибера у дома и да занеса на мама цветята.
Обаче Йодес каза, че било още рано, пък и аз много обичам да играя на топчета, и много добре играя, прицелвам се и хоп! — почти винаги печеля. И оставих цветята на тротоара и започнах да си играя с Йодес, а с него се играе адски хубаво, понеже той все губи. Лошото с, че като губи, се ядосва, каза ми, че шмекерувам, аз му казах, че е лъжец и той ме бутна, а аз паднах върху букета и цветята съвсем се скапаха.
— Ама аз ще й кажа на мама какво й направи на цветята! — казах аз на Йодес! Йодес се попритесни.
Затова ми помогна да избера онези цветя, дето не бяха толкова смачкани. Аз си го обичам Йодес, той е приятелче.
Аз пак тръгнах, а букетът вече не беше много голям, въпреки че цветята, които бяха останали, се ядваха. Едното цвете беше по-смачкано, но другите две бяха съвсем здрави. И тогава видях Жоашен да се задава с колелото си. Жоашен ми е съученик и има колело.
Тоя път обаче реших да не се бия, защото, ако продължавах така да се дърпам с всички приятели по улицата, скоро нямаше да мога да занеса на мама нито едно цвете. И изобщо защо приятелите ми се бъркат, като искам да занеса цветя на мама, нали това си е мое право, и изобщо аз мисля, че те просто ми завиждат, защото мама ще се зарадва и ще ми даде хубав десерт, и ще каже, че съм добро дете, и въобще какво се закачат?
— Здрасти. Никола! — каза Жоашен.
— Какво му е, бе, какво му е на букета ми! — извиках му аз. — Ти си тъп!
Жоашен спря колелото, изблещи се насреща ми н попита:
— Какъв букет?
— Ей такъв! — отвърнах му аз и му запратих цветята по главата.
Жоашен май никак не очакваше, че ще му запратя тези цветя по главата, така или иначе, това ме му хареса. Тон ги хвърли на улицата, те паднаха върху покрива на една кола, която минаваше, и си заминаха с колата.
— Цветята ми! — извиках аз. — Цветята на мама!
— Спокойно — каза Жоашен, — ей сега ще се кача на колелото и ще настигна колата!
Жоашен е свестен човек, обаче кара бавно, особено по нанагорнищата, макар че се упражнява, за да участвува в обиколката на Франция, като порасне. Жоашен се върна и ми каза, че не могъл да настигне колата, понеже била набрала голяма преднина в една пряка. Но ми носеше едно от цветята, било паднало от покрива на колата. И то пък какъв късмет, беше точно смачканото цвете.
Жоашен потегли с бясна скорост към дома си, понеже беше нанадолните, а аз се прибрах в къщи с раздърпаното цвете. Нещо ми се беше събрало в гърлото. Както става, като се връщам от училище със слаби оценки в бележника.
Отворих вратата, казах на мама: „Честит рожден ден, мамо“ и се разплаках. Мама разгледа цветето, като че ли малко се изненада, после ме прегърна, целуна ме сума ти пъти, каза ми, че никой никога не бил й подарявал такъв хубав букет, и сложи цветето в голямата синя ваза в хола.
Приказвайте, каквото си щете, обаче мама е страшна жена!
ФУТБОЛ
За днеска следобед Алсест покани мене и още сума ти съученици да се срещнем в запустелия двор, близо до в къщи. Алсест ми е приятел, дебел е, много обича да яде и ни покани да се срещнем, защото татко му му е купил нова футболна топка и ще направим страхотен мач. Алсест е голям човек.
Събрахме се на двора в три часа следобед, бяхме осемнайсет души. Трябваше да решим как да сформираме отборите, та играчите и в двата отбора да бъдат поравно.
За съдията беше лесно. Избрахме Анян. Анян е първенецът на класа, не го обичаме особено, обаче не бива да го удряме, защото е с очила, така че за съдия беше екстра. Пък и в двата отбора не искаха Анян, защото него хич го няма в спорта и лесно се разплаква. Почнахме да спорим чак когато Анян поиска да му дадем свирка. Свирка имаше само Рюфюс, неговият татко е полицай.
— Не бива да си давам свирката — каза Рюфюс. — Тя е семеен спомен.
Нямаше как. Накрая се разбрахме Анян да се обажда на Рюфюс и Рюфюс да свири вместо него.
— Хайде де! Ще играем ли, или не? Аз вече почвам да огладнявам! — извика Алсест.
Тогава работата се заплете, понеже, щом Анян беше съдия, играчите ставаха седемнайсет и при разделянето излизаше един в повече. Обаче пак го измислихме; един от нас да бъде страничен съдия и да размахва знаменце всеки път, когато топката излезе извън очертанията на игрището. Избрахме за тая работа Мексан. То да се следи цялото игрище от един единствен страничен съдия не е лесна работа, ама Мексан тича много бързо, понеже има дълги и кльощави крака с изпъкнали мръсни колена. Мексан се дърпаше, защото на него му се ритало, и освен това каза, че нямал знаме. Все пак се съгласи да стане страничен съдия за първото полувреме. Вместо със знаме щеше да маха с носната си кърпичка, пък тя беше мръсна — тъй де, като е излизал от къщи, човекът не е мислил, че кърпичката му ще става знаме.
— Хубаво, почваме ли? — извика Алсест.
После задачата се облекчи, бяхме останали шестнайсет души.
За всеки отбор трябваше по един капитан, само че всички искаха да бъдат капитани. Всички с изключение на Алсест — той се натискаше за вратар, понеже мрази да тича. Ние се навихме, защото Алсест е добър за вратар; такъв един широк е, пълни цялата врата. Тъй или иначе, оставаха петнайсет капитани — няколко бяха в повече.
— Аз съм най-силен — викаше Йодес, — трябва да стана капитан, който не е съгласен, ще го перна по носа!
— Аз ще бъда капитан, защото съм най-добре облечен! — извика Жофроа и Йодес го перна по носа.
А Жофроа вярно беше добре облечен, понеже татко му е много богат и му беше купил футболен екип с
