Завеждащият регионалната служба към канцеларията на конгресмена замига объркано.
— Лу Елиот пътува много по мои задачи — обясни Ръстман. — И като имам предвид факта, който току- що споменах, смятам, че той е излетял рано тази сутрин за Мексико точно след лова на конгресмена. Помолих го да провери някои неща в южната част по време на пътуването. Не съм сигурен кога ще се върне. Нека той да реши.
— Наистина ли вярваш федералната полиция да се хване на тази история?
Ръстман сви рамене.
— Доколкото знам, точно сега Лу Елиот се е отправил някъде на юг към американското посолство с нов паспорт и портфейл, пълен с пари, и възнамерява да плаща всичко чрез моята сметка в баровете, на синьорините и ловните клубове. Той е приятел от детството и дяволски добър работник, затова няма да го изритам, ако си позволи истинска ваканция. Хората работят упорито. Правят много пари. Той заслужава малко почивка.
— И — продължи Ръстман — ако човекът, притежаващ паспорта на Лу Елиот, пожелае да похарчи голяма сума с местните, не мисля, че някой там наистина ще се разтревожи твърде за него, нали? Особено ако се случи паспортът да се загуби и мъжът с портфейла продължи да пътува със собствения си документ.
Изминаха няколко минути, докато Уотли осъзнае това, което Ръстман му обясняваше.
— Обмислил си всичко предварително, нали?
Офицерът кимна с глава.
— А ако той беше предал на Богс важна информация и агентите се бяха появили с хеликоптер, тогава какво щеше да правиш? — запита Саймън Уотли.
— Да объркам честотите на радиовръзката им, да ги сваля и да ги убия до един, колкото е възможно по-бързо, а след това да се отправя за Мексико с няколко паспорта и куфар, пълен с пари — отговори небрежно Ръстман.
Лицето Саймън Уотли стана бледо като на мъртвец. Изглеждаше сякаш ще припадне.
— Как можа да си помислиш нещо подобно? — прошепна той дрезгаво.
— По дяволите, каква е разликата?
— Разликата? — Уотли бързо вдигна глава, очите му се ококориха невярващо. — Сериозен ли си?
Подполковник Джон Ръстман се усмихна доволно, но погледът му остана невъзмутим.
— Уотли, помисли за това, което ти, Смолсрийд и Тисбъри искате да направя за вас. После ми кажи каква е разликата — дали ще има пет или десет трупа?
— Но това не е същото… Искам да кажа, че аз не съм… — Уотли заклати глава като обезумял.
— Не, разбира се, че не. Ти си само един посредник. Сигурен съм, че федералните прокурори биха го взели под внимание, когато поделят обвиненията — саркастично му напомни неговият събеседник.
Саймън Уотли продължаваше да клати глава, без да може да проговори.
— Слушай ме, Уотли. — Очите на Ръстман светнаха от предизвикателството, обзело го невъзмутимо, но решително. — Единствената разлика между вчера и тази сутрин е, че сега ти и конгресменът сте свързани с убийството на федерален служител.
Не мисля, че има нещо лошо в това, защото моят екип вече беше обвързан с тази работа, преди Елиот да се реши на предателство.
Сега и ти, и Смолсрийд също сте обвързани. Военните — добави Ръстман със злобна усмивка — наричаме това „контролиране на ситуацията“.
Преди шефът на регионалната служба към канцеларията на конгресмена да успее да проговори, Ръстман погледна часовника си и измърмори в микрофона зад яката.
— Танго-едно-едно, докладвай накратко.
— Едно-едно. — Чу се металически глас. — Ситуацията все още е под контрол.
Точно така. Разбира се, че е.
Ръстман се усмихна злобно, протегна се и запали мотора.
Извънбордният двигател веднага забръмча. После подполковникът бутна ръчката за газта напред, увеличавайки скоростта на скутера, който се плъзна по гладката повърхност на водата. Няколко минути по- късно, преценил разстоянието и вятъра с умението на професионалист, Ръстман издърпа ръчката назад в неутрална позиция и остави острият нос на лодката леко да се удари в най-отдалечения стълб на ниския пристан, разположен в далечния южен край на неговото собствено езеро Логърхед.
След като обходи с поглед бреговата ивица, проверявайки за движение, Ръстман допря с левия си лакът кръста, за да се увери, че прикрепеният кобур с полуавтоматичен пистолет калибър-45 все още е под якето му. После бавно и продължително си пое дъх.
„Това е критичният момент — напомни си той. — Ако Смолсрийд и неговият подлизурко Уотли изпуснат нервите си в последната минута и се обадят на ФБР, сега е моментът да се опитат да ги снимат… или да ги залови екип от федерални агенти.“ Точно когато му подаде плика.
Отсечените думи на Уинтърсоул отекнаха в съзнанието на подполковник Джон Ръстман.
Ситуацията е все още под контрол.
Не „Чисто“. А под контрол.
А това означаваше, че екипът на Уинтърсоул все още не беше претърсил колибата, колата и заобикалящата ги гора. Те просто стояха на своите позиции и бяха готови да заловят или убият всеки, който се появи на някое от онези места. И това ще се случи, ако е необходимо, включително с всеки един надзирател или полицай, защото подполковник Джон Ръстман и хората му вече бяха напълно обвързани и той беше реалист.
Федералните прокурори няма да се пазарят с него, ако убие агент, а той нямаше намерение да прекара останалата част от живота си във федерален или военен затвор.
По-добре да умре в битка, отколкото да гние зад решетките, помисли той, докато наблюдаваше как Саймън Уотли стисна по-тъмнялата дъска с ръкавицата си, придърпа моторницата плътно до дебелия дървен пилон и бързо върза лодката към пристана.
Шефът на регионалната канцелария на конгресмена се извърна и понечи да каже нещо, но Ръстман кимна рязко с глава.
— Върви го донеси — заповяда той. — Веднага. И после му кажи да си тръгва за вкъщи. Ние ще те върнем в Кесна.
Разтрепераният политически наемник се качи на пристана и забърза по пътя към задницата на паркираната кола.
След по-малко от две минути — веднага след като Уотли затвори багажника и се върна на пристана с куфарче в ръка — автомобилът забръмча, бързо направи остър обратен завой по прашния път и се отдалечи, докато Уотли несръчно се мъчеше да се качи в лодката, подпирайки се с една ръка. Той несръчно развърза плавателния съд и за малко да изхвърчи във водата, когато Ръстман плъзна ръчката за газта, извъртя лодката и ускори в открити води.
Като се върна на безопасна позиция, Ръстман спря мотора и зачака Уотли да отвори куфарчето, за да му подаде дебелия запечатан плик.
— Това ли е всичко? — Подполковникът машинално извърна глава към брега, преди да пъхне пакета в джоба на якето си.
— Без личните досиета на агентите — отговори Уотли, продължавайки да трепери, но твърдо решен да изпълни докрай важната част от задачата. — Ще ги получите скоро.
— Какво означава „скоро“?
— Най-късно до вторник.
— Предполагам и къде да ги намерим.
— Ще говорим за това след малко. Първо искам да се разберем за парите. Има пет хиляди в брой, малка сметка за джобни разходи. Прибавени са още четири отделни сметки. В едната има общо 2,3 милиона за екипировката и пари за операцията, ако тя не продължи повече от една година, независимо какво ще се случи. Във втората има осемстотин хиляди за заплати. Двеста за Уинтърсоул и по сто за всеки друг поотделно. Ти имаш пряк достъп и до двете, до кредитните карти, секретните кодове и другите документи в плика, но само като удостовериш самоличността си.
— А допълнителното възнаграждение?
