— Има отделна сметка с 2,4 милиона за окончателното плащане. Все още нямате достъп до нея, но тя ще бъде открита… — …когато операцията завърши успешно — довърши Ръстман.
— Точно така. Онези пари ще се разпределят на оцелелите или на лицата, които са посочили, ако и когато операцията приключи успешно — отговори Саймън Уотли. — Добавихме една клауза за наследниците и необходимите документи, които трябва да подпишат, основавайки се на това, че… Уф, искам да кажа, ние мислим, че е възможно да претърпиш няколко нещастни случая в операцията, а и не искаме никой от роднините на загиналите да вдигне врява.
— Надяваме се да отворите сметката, когато операцията завърши, а не ако — спокойно поправи своя събеседник подполковник Ръстман. — Ще разговаряме внимателно с всички роднини, но ако бях на твое място, не бих се тревожил за жертвите. Това ще е професионална операция. Сигурна и ние няма да бързаме. Не вярвам да се случи нещо по-сериозно от няколко малки рани. Не спо-мена ли четири сметки?
— Разбира се, твоята сметка е отделна. — Саймън Уотли избърза да изясни този много деликатен въпрос. — Посочената сума е четири и половина милиона долара. При същите условия. Една трета сега, останалите две трети при изпълнение на мисията. Трябва да успееш докрай или няма да има окончателно плащане. Нашият клиент няма да приеме нищо друго.
— Пълният успех е напълно да унищожим един малък екип от тайни федерални агентиприродозащитници?
— Както е споменато тук — напомни Уотли на подполковника. — Точно така.
Ръстман леко се усмихна.
— От чисто любопитство, какво са направили тези агенти, за да ядосат толкова Смолсрийд и Тисбъри? Пречат на бракониерствотоимнаелени?
— Тази задача няма абсолютно нищо общо с конгресмена! — Саймън Уотли се опитваше да скрие раздразнението в гласа си. — Аз… ние само сме посредници, желаем да помогнем на един общ приятел. Това е всичко, което трябва да знаеш.
— Десет милиона долара. По дяволите, това са много пари, Уотли. — Ръстман не обърна внимание на нелепите заплахи на другия мъж. — Логично е да допуснем, че тези федерални агенти сериозно ядосват някого. И като споменах за това, може би ще е полезно да знаем кой… и защо.
— Можеш да допускаш каквото си искаш — отговори Саймън Уотли рязко, — но трябва да разбереш много ясно едно нещо. Вече е имало два опита за ликвидирането на тези агенти. И двата са се провалили. Това, от което клиентът ни се безпокои, е нов провал.
— Учудвам се как сте оцелели толкова дълго. — Джон Ръстман бавно поклати глава.
— Не се кахъри, оправяме се! — отвърна разгорещено посредникът.
— Да, сигурен съм, че се оправяте — презрително изкоментира подполковникът. — Но нека да се уверя, че разбирам всичко добре. Говорим само за пет агенти, нали така? Не войници. Не шпиони. Федерални агентиприродозащитници. Само пазачи на дивеч с федерални значки.
— Точно така.
— Ще ми кажеш ли нещо за тях.
— Както вече споменах, ще получите пълните им досиета по-късно. — Уотли затърси в паметта си кратките данни, които беше събрал през последните няколко седмици. — Но в резюме, те са на възраст от двадесет и четири до тридесет и девет години. Според информацията са работили заедно като таен екип по време на две важни операции.
Завеждащият регионалната служба към канцеларията на конгресмена се колеба дълго, докато успее да организира мислите си, преди да продължи:
— Специалният агент, ръководещ екипа, е негър на име Лари Пакстьн. Описан е като много образован, доста интелигентен, обикновено саркастичен и от време на време недисциплиниран. Но този човек е получил много високи оценки за организиране и лидерство на екип. Също е и квалифициран пилот на едноместен самолет, но страда от някои сериозни наранявания от предишните две операции. Правителството отне лиценза му за пилот и вероятно ще бъде предложен за степен на инвалидност.
Ръстман кимна.
— Продължавай.
— Има и втори агентпилот, американски ескимос на име Томас Уошак, чиито умения на пилот са описани като най-добрите. Но както се споменава, е бил замесен в най-малко две катастрофи на правителствени самолети. Също не умее да борави добре със зачисленото му служебно оръжие — което предполагам е девет или десетмилиметров автоматичен пистолет.
Техническият агент на екипа е мъж, азиатец, Майк Такахара. Доста интелигентен според резултатите от теста, високи оценки по компютърни и електронни комуникации, средни резултати за боравене с огнестрелно оръжие и минимум точки от теста за тактически упражнения, включително ръкопашен бой.
Агент Дуайт Стоунър е бивш нападател в клуба „Оукланд“. Описан е като два метра висок, 120 килограма и невероятно силен. Несъмнено поддържа добрата си форма, но след последните две операции страда от сериозните рани от куршум в двете колена и сложната операция значително се е отразила на подвижността му. И той е бил обсъждан за категоризиране, но…
— Това да не е някаква шега? — прекъсна го подполковник Джон Ръстман.
Саймън Уотли замига и заклати смутено глава.
— Съжалявам, аз…
— Хората, които описваш, изглежда, трябва да бъдат изпратени да пасат трева, докато все още могат да се клатушкат, за да научат причините за уволненията си. Ако това е екипът от агенти, който сте ни наели да унищожим, вашият клиент си прахосва парите. Според това, което ми обясни, вероятно ще може да се справи сам или да наеме няколко мошеници извън Ню Йорк. Те ще му свършат цялата работа много по- евтино.
— Разбирам твоя скептицизъм — отстъпи Саймън Уотли, — но не забравяй, че не много отдавна същите тези агенти успешно разбиха екип от петнадесет европейци, терористи и професионални убийци с международна репутация. Разбира се, те претърпяха загуби, но пък успяха — което, сигурен съм, че разбираш много добре, е разтревожило нашия клиент. И освен това — продължи Уотли, наблюдавайки скептичния поглед на Ръстман — има още един човек, за когото още не съм ти споменал. Агентът Лайтстоун, който освен всичко друго е доста опитен в тактиката, бойните изкуства и с огнестрелното оръжие.
— Лайтстоун? Какво е това? Индианско име ли?
— Нямам представа — призна си Уотли. — Но мога да ти кажа, че най-малко двама от неговите шефове го описват като „саможивец“ и „дива котка“ — каквото и да означава това.
— Това означава, че той е непредсказуем, трудно може да бъде изненадан и не е играч в екип — обясни Ръстман. — От военна гледна точка това може да бъде добро или лошо, зависи от операцията, но обикновено е лошо. Какво е неговото минало?
— Ами доколкото си спомням, преди да се присъедини към федералната агенция, е бил полицай в Сан Диего.
— Какъв чин?
— Мисля, че детектив в отдел „Убийства“.
— И никакво военно минало?
— Не. Нито един от тези агенти няма военен опит.
— Тогава можеш да кажеш на твоя клиент да спре да се притеснява — усмихна се Ръстман хладнокръвно. — Наел съм главен сержант Аран Уинтърсоул и екип рейнджъри, една от най-добре обучените и смъртоносни части в американската армия. Всеки от тях може лесно да се справи сам с тази мисия, без дори да се поизпоти. Като екип те просто не могат да бъдат спрени или най-малкото трябва подобен обучен екип от убийци… Въпреки че като имам предвид предимството на изненадата и познаването на терена, лично аз не бих използвал нищо друго освен полк рейнджъри с въздушна поддръжка, за да ги заловим и очистим. С други думи — приключи небрежно офицерът, — можете да уверите вашия клиент, че онези петима агенти нямат шансове.
— Всъщност може би трябва да разговаряме за шест — добави Уотли нерешително.
— Моля?
— Както разбрах, в най-скоро време към екипа може да бъде назначен още един агент.
