Поне няма да се появят тук.
— Без съмнение, щяха да ни отворят работа. — Лайтстоун облегна своята пушка до нейната, после отново се вторачи през водата.
— Звучиш ми разочаровано.
— Какво, задето не можахме да се изправим срещу онзи въоръжен до зъби побеснял рейнджър? — усмихна се Лайтстоун. — Луда ли си?
— Не дрънкай глупости, Хенри Лайтстоун. — Тя вирна глава и замислено го заоглежда. — Когато се залови за тази работа, Уинтърсоул беше само още един хулиган и ти не се стърпя да се изправиш срещу него, нали? Всъщност наистина се учудвам, че не се ядоса и не настоя да заминеш с преследващия екип.
Лайтстоун не успя да сдържи усмивката си.
— Ако искаш да знаеш — отвърна той, като отново огледа чувствените черти на красивото й лице, — Уинтърсоул и аз се изправихме един срещу друг. В склада. Предполагам, от негова гледна точка — и от моя до някаква степен — той беше само един професионалист, който се опитваше да свърши работата, за която го бяха наели. Доколкото успях, го задържах настрани от хората, за които се тревожех… — Лайтстоун сви рамене. — Но въобще не гледам на него като на сатана. Злобен и страховит и опасен като дявол, разбира се, но не сатана. И затова предполагам, че позволих на преследващия екип на ФБР — или който и да е — добави замислено той — да го залови. Много по-интересните хора, истинските дяволи, ако нямаш нищо напротив, са тук. И по свой начин също се изправих срещу тях.
Лайтстоун замълча за момент, после добави:
— Лари и Ал бяха прави. След като онази жена, рейнджърката, ни разказа всичко, което се е случило тук в деня, когато Уинтърсоул е убил информатора на Богс, някой трябваше да тръгне след Ръстман и Смолсрийд. А кой щеше да се справи по-добре от нас? Наистина се радвам, че те са открили тялото на Уинтърсоул, така че няма да се наложи следващите няколко месеца да се оглеждаме и да се чудим къде, по дяволите, е той.
— Какво искаш да кажеш с това „те“? — възмутено запита тя. — Кой мислиш, че му постави предавателя?
— Е, добре, ти, Дани и онзи стар негодник, пенсионираният агент, Мъдреца, или който и да е той.
— Искаш да кажеш татко?
Хенри Лайтстоун зяпна от изненада.
— Какво?
Карла сви рамене.
— Предполагам, че е по-добре да ти го кажа преди Грайнърд да го е направил… Просто, в случай че се поинтересуваш за миналото ми на вещица — добави тя с лъчезарна усмивка. — Обаче не се безпокой. Мама твърди, че татко е сръчен единствено с пистолета. Всяка сериозна магия на семейството се прави от нея и се предава само на дъщерите й.
— Мили боже — прошепна Лайтстоун.
Той мълча няколко минути, като се опитваше да улови изплъзващата му се мисъл, слушаше звука на бързо приближаващите моторници на ФБР и Агенцията за охрана на околната среда и наблюдаваше Грайнърд и Богс да поставят белезници и претърсват Ръстман и Тисбъри, преди да измъкнат благодарния Саймън Уотли, докато все още вбесеният конгресмен трепереше в студената вода, заключен за платформата.
Беше се замислил толкова дълбоко, че не усети кога красивата агентка на ФБР го заговори:
— Наистина не вярваш на това, нали? — накрая попита тя. — Не мислиш, че всички тук са дяволи.
Увереността й унесе Лайтстоун в спомена как той погледна изпод Саша към тъмното небе и не видя нищо… Но знаеше, че там има истински дявол и заплаха.
— Не — призна той тихо. — Наистина не вярвам, че всички тук са дяволи.
Тя се протегна, хвана ръката му и двамата седнаха върху поклащащото прикритие, всеки потънал в собствените си мисли.
— Я ми кажи — накрая заговори той. — Ако за момент оставя настрани проблемите на твоя стар побъркан баща и майка ти вещицата, защо беше сигурна, че Уинтърсоул ще продължи да носи предавателя в гердана си от мечи нокти?
— Всъщност трябва да благодарим на Саша за това — усмихна му се Карла. — Нищо друго освен покачването на адреналина не може да накара един типичен мъжага да стане суеверен.
Лайтстоун сведе поглед към гердана от нокти на пума, който все още носеше.
— Това се отнася и за теб, шампионе — заяви тя палаво. — Обаче в твоя случай може би в процеса са включени малко повече хормони.
Хенри Лайтстоун кимна смутено.
— Е, ще те помоля да не спорим за това.
— Разбира се — кимна тя. — И като заговори за молба, мислиш ли, че Ръстман или Уотли ще дадат показания срещу Смолсрийд? Това е, което наистина желае Грайнърд.
— А ти как мислиш?
— Е, за разлика от скъпия ни покоен сержант Уинтърсоул господин Саймън Уотли и многоуважаваният Реджис Джей Смолсрийд нямат вид на момчета, които се поддържат един друг до смърт — каза тя, като се потърка в гърба на Лайтстоун. — Мисля, че по-правилният въпрос е кой ще пропее първи с най-доброто самопризнание.
— Какво извика, когато цамбурнаха във водата?
— Че сме направили запис. — Карла потупа водоустойчивия миниатюрен магнетофон, стегнат на китката й.
— Записала си ги?
— Всяка дума. Включително, надявам се, някои по-интересни коментари от тази сутрин, които се отнасяха за смъртта на някакъв мъж на име Лу Елиот…
— И Майк ще бъде доволен. Той свърши доста работа, като инсталира видеокамера в онова прикритие.
— Жалко, че не е тук да види всичко.
— Всъщност — размишляваше Лайтстоун, — тъй като познавам добре Майк, мога да се обзаложа на една бутилка скъпо вино и уютна вечеря, без Саша да се навърта наоколо, че той е монтирал видеокамера и някъде в това прикритие.
— Не се обзалагай — засмя се тя. — Нося една от тях.
— Наистина ли? — Лайтстоун погледна подозрително към украшението, което беше закачено на лилавото шалче на партньорката му и другото отпред на спасителната й жилетка. — Къде?
— Не е твоя работа. Не още.
— Аха.
И двамата дълго останаха смълчани, повече възбудени, отколкото отдадени на съзерцание.
— Само още един въпрос, преди да дойдат да ни вземат, агент Лайтстоун?
— Да?
— Наистина ли беше сериозен… за това, което ми предложи тази сутрин?
Лайтстоун се поколеба.
— Е… може би въобще не е добра идея. Имам предвид, че сега го видя със собствените си очи.
— Нима се опитваш отново да се измъкнеш през пилешките изпражнения, специален агент Хенри Лайтстоун? — Бегла усмивка мина по устните й.
Лайтстоун поклати глава.
— Не мисля, че някога ще можеш да се издигнеш до моето ниво и да сториш нещо като това, което аз направих с пилешките изпражнения. И освен това не се измъквам… Само си помислих, че ако наистина ще прекараме заедно известно време в далечната Аляска в самотна къщичка, без Саша, както обеща, трябва да открием по-добър пилот, който да ни закара.
— Какво му е на Уошак? Мисля, че е страхотен. Дори само защото уплаши до смърт Ал с усуканата маневра преди приводняването…
— Нищо — въздъхна Лайтстоун, като прегърна примамливата директорка на федерална поща, вещица,
