патица — неговата патица — на цели осемдесет метра, когато две фигури с тъмни качулки изведнъж се появиха от съседното прикритие с полуавтоматични пушки „Рюгер-223-Мини“, 14-ти калибър в ръце.
Миг по-късно силна експлозия отекна отвъд водата.
Улучената птица внезапно се преметна във въздуха, кървавите й пера мигновено се разхвърчаха над мястото, където вече мъртва цамбурна във водата.
— Мили боже!
Докато възклицанието на удивения Сам Тисбъри отекваше през водата, подполковник Ръстман и Реджис Джей Смолсрийд се извърнаха и се взряха с отворени уста в тъмните фигури с качулки от съседното прикритие.
— Кой… по дяволите, е това?
— Трябва да е главен сержант Аран Уинтърсоул, да докладва за операцията, както заповядах — отвърна подполковник Джон Ръстман, без да успее да прикрие гордостта в гласа си.
Но изведнъж се сети, докато изговаряше тези думи, че всъщност стреля фигурата с лилавото шалче около врата. А Уинтърсоул стоеше неподвижен с полуавтоматичната си пушка „Мини-14“ и наблюдаваше жената рейнджър, както се стори на Ръстман, почти гордо.
Той взе да обяснява на компанията си в ловното прикритие за високопоставени личности, че така главният сержант демонстрира доверие към подчинените си. Но изведнъж един малък самолет, който се приближаваше ниско над хоризонта, привлече вниманието му.
Ръстман, Тисбъри и Смолсрийд мълчаливо наблюдаваха странно спускащия се към водата самолет, чийто двигател прекъсна, после отново забръмча, после пак спря и самолетът неочаквано зави право срещу тях.
— Боже господи! — ахна Сам Тисбъри. — Ще се забие в нас.
— Какво?
Саймън Уотли отчаяно се изправи и се вторачи ужасен в приближаващия самолет, както и другите трима мъже.
— О не, по дяволите! — прошепна той.
— ПРОКЛЕТ ДА Е, ПОДОБРЕ ДА НЕ… — изкрещя Реджис Джей Смолсрийд, но беше много късно.
Преди конгресменът да успее да направи каквото и да е, пилотът като че ли овладя машината, прелетя точно над главите им и цопна силно във водата на около двадесет метра отпред. Воден гейзер изригна във въздуха и буквално заля четиримата безпо-мощни ловци на диви патици. Образуваната голяма вълна се стовари върху прикритието.
Заслепен от водата Саймън Уотли залитна назад, падна върху Смолсрийд и го сграбчи, за да се задържи точно когато вълната ги удари и почти преобърна закотвеното прикритие… После изхвърли двамата отчаяни мъже в ледената вода.
Точно когато Смолсрийд и Уотли се показаха, за да си по-емат въздух, а разяреният конгресмен закрещя прегракнало, пилотът направи остър завой надясно и изключи двигателя… Което образува нови вълни, които задавиха Смолсрийд, а белокосата му глава се скри отново под леденостудената вода.
Миг преди самолетът да цопне във водата, федералният агентприродозащитник Уилбър Богс и старши специалният агент от ФБР Ал Грайнърд необмислено се изправиха от задните седалки на самолета и полетяха към платформата. От удара Ръстман и Тисбъри се строполиха на пода, а Богс и Грайнърд отчаяно се вкопчиха в люлеещите се подпори, като че ли животът им зависеше от това.
Свикнал с тези приземявания на агентпилот Уошак, Уилбър Богс се задържа с една ръка, размаха значката си и ликуващо изрева:
— Федерален агент, всички сте арестувани!
Подполковник Джон Ръстман се заклатушка към ъгъла на ловното прикритие, като държеше няколко патрона в лявата си ръка и пушкапомпа в дясната.
Той бързо зареди празната си пушка — издърпа затвора, пъхна първия патрон, бутна затвора напред и я насочи към лицето на все още опитващия се да извади оръжието си Ал Грайнърд.
Но после очевидно си спомни.
Първи Ръстман — а после и Тисбъри — се извърнаха и се вторачиха през водата в двете фигури, сега без качулки, които продължаваха да стоят в съседното ловно прикритие за диви патици с вдигнати и готови за стрелба полуавтоматични пушки „РюгерМини“, 14-та калибър.
„Точно така, подполковник. Наистина лошо решение — по-мисли си Хенри Лайтстоун, докато той и Карла стояха един до друг върху леко поклащащото се прикритие. — След като тя може да улучи летяща патица на осемдесет метра…“ Той плъзна показалеца си върху спусъка на полуавтоматичната пушка от неръждаема стомана.
„И дори не си помисляй да насочиш оръжието към нас или към нея, защото… си мъртъв.“ — Лайтстоун — прошепна Сам Тисбъри, без да може да повярва на очите си.
Втрещен от ужас, подполковник Ръстман остави пушката да се изплъзне от ръката му.
— Знаеш ли, мисля, че по-възрастният отляво — дето сякаш всеки момент ще получи удар — те разпозна — предположи Карла и махна пръста си от спусъка, докато наблюдаваше с явно удоволствие как пребледнелият й шеф заповядва на двамата мъже да вдигнат ръце… Веднага.
— Аха, добре ме познава — прошепна Хенри Лайтстоун и изведнъж всички липсващи парченца започнаха да си идват на мястото. — Това е Сам Тисбъри.
Карла извърна глава и се вторачи в него учудено.
— Е, предавам се. Кой е Сам Тисбъри? — попита тя невинно.
Хенри Лайтстоун сви рамене.
— Един богат и извратен индустриалец, който не ме обича много.
— Искаш да кажеш, че направо те мрази? — Лайтстоун кимна.
— Значи цялата тази работа с жестокия рейнджър и екипа му накрая започва да си идва на мястото?
— Май започвам да проумявам. — Замислено изражение се появи на лицето на Хенри Лайтстоун. — Тисбъри е много богат и влиятелен човек от още по-богато и по-влиятелно семейство. И съм съвсем сигурен, че ме обвинява за смъртта на баща си, сина и дъщеря си. Но ако затова е била цялата дандания, си мисля, че просто си е губил времето.
— Звучи ми, сякаш това не може да се случи на толкова прекрасен човек — отбеляза тя, докато наблюдаваха как Уилбър Богс се навежда от плаващата платформа, сграбчва треперещата лява ръка на Саймън Уотли, щраква едната гривна на белезниците около китката му, после прекарва другата през перилото и я заключва около дясната китка на пелтечещия зачервен Смолсрийд. После Богс се изправи и остави конгресмена и посредника му да се люлеят във водата до платформата.
— И той, и Ръстман — съгласи се Лайтстоун. — Всъщност…
— Изчакай момент. — Карла вдигна ръка и съсредоточено се заслуша в гласа от слушалките си.
— Да, записах ги. Добра работа, Дани. Благодаря. — Тя прекъсна връзката и се обърна към Лайтстоун: — Преди няколко минути екипът ни е открил Уинтърсоул и Марашенко на около пет километра северно оттук — докладва тя със странно тих глас.
— Открили? Живи? Тя поклати глава.
— Не, и двамата са мъртви.
Едва след няколко минути Лайтстоун попита:
— Предполагам, не от нас?
Тя пак поклати глава, но този път по-бавно.
— Очевидно някой е изпратил по един куршум в челата им от много близко разстояние. Дани е забелязал барутни следи около двете рани.
— Това не е… — започна той, но после се поколеба. — Вързани ли са били?
— Не. Според Дани ръцете и на двамата са били свободни. Въоръжени били с автомати М-16. Открили са ги да лежат по гръб в средата на малкото сечище, достатъчно голямо за приземяването на хеликоптер.
— Вероятно са били екзекутирани… от същите, които е трябвало да ги приберат — тихо измърмори Лайтстоун, като се вторачи през водата в Сам Тисбъри. — Интересно.
— Щом казваш. — Побиха я тръпки, сякаш изведнъж я полази нещо много студено… Но мигновено се опомни и остави пушката в стойката за оръжие. — Е, да погледнем откъм добрата страна — усмихна се тя. —
