среже всички кабели в таблото, за да сме сигурни, че тези момчета няма да запалят лампите и бързо да разберат, че не сме вътре.
— А фенерчетата?
— Имаме шест — оправдателно отвърна Стоунър, — но всичките са в склада.
— Чудесно — измърмори Лайтстоун, после замълча, когато чу Уинтърсоул да се хили в слушалката.
— Хайде, Хенри. Само ти и аз. Ще се позабавляваме. Да видим какъв рейнджър си.
— Сега пък какво казва? — запита Пакстън.
— Кучият му син е нетърпелив. — Лайтстоун погледна към четиримата мълчаливи пленници, проснати на тъмния паркинг. — Хей — прошепна той, — какво стана с очилата ви за нощно виждане?
— Нямат — отвърна Дуайт Стоунър.
Лайтстоун бързо коленичи и претършува четиримата пленници, после издърпа настрани Пакстън и Стоунър.
— Копелето ги е накарало да свалят очилата си, преди да излязат — информира той колегите си с тих глас. — Също и радиостанциите и фенерите, които носеха. Военно мислене. Не давай на врага никакво оборудване, което може да използва срещу теб. Аз имам очила, но какво ще правите вие, момчета?
— Мамка му! — Лари Пакстън беше напълно разярен. — Виж, Дуайт и аз ще влезем през онази врата и ще измъкнем фенерите, докато вие не му давате да вдигне глава!
— Не става — поклати глава Лайтстоун. — Тоя тип е рейнджър, главен сержант. Вие ще влезете там заслепени и той ще ви пререже гърлата, преди да успеете да го надушите.
— Хайде, Хенри — отново отекна гласът на Уинтърсоул в ушите на Лайтстоун. — Само ти и аз. Ако се опиташ да хитруваш и вкараш приятелите си, знаеш, че ще ги убия… И ще трябва да живееш с факта, че е било изцяло твой провал и че си пожертвал останалите.
— Така значи — измърмори Лайтстоун, издърпа слушалките и ги хвърли на земята.
— Хей, какво си намислил? — запита Лари Пакстън.
— Ще вляза вътре и ще арестувам кучия син.
И преди лидерът на екип „Браво“ да успее да му попречи, Хенри Лайтстоун се затича към склада… Изрита плътно затворената странична врата… претърколи се… и вдигна своя „Смит и Уесън“ с две ръце пред себе си.
Скокът размести очилата му за нощно виждане, но Лайтстоун бързо ги нагласи.
От това, което видя, му настръхна кожата.
Без светлината от звездите, която би увеличила видимостта в съвсем тъмния склад, сензорите на новия модел очила за нощно виждане улавяха само утравиолетовата и инфрачервената гама.
В резултат Лайтстоун лесно различи яркочервените крака и очи на няколкостотинте гигантски тарантули и сините очи на двете змии, които бяха се измъкнали, когато случайно изстреляните от Лари Пакстън куршуми разбиха терариумите им.
Между стотиците бавно движещи се яркочервени крака и фосфоресциращи очи, Лайтстоун можеше въобще да не забележи клекналия Уинтърсоул… ако петнадесет или двадесет светещи тарантули, които бавно се изкачваха по тялото му, не очертаваха приклекналия му силует.
Без да сваля поглед от двете свободно пълзящи змии, едната, от които минаваше пред Уинтърсоул, Лайтстоун бавно се приближи и насочи пистолета в челото на рейнджъра.
— Арестуван си, Уинтърсоул — съобщи тихо той. — Имаш право да…
— Да мълча — довърши главният сержант, като бавно се надигна, така че спокойно движещите се яркочервени светещи крака леко се поколебаха, преди да продължат по лъкатушещия си път.
— Ако мръднеш отново, ще те застрелям… точно тук, веднага — предупреди го Лайтстоун.
„Наблюдавай змията“ — напомни си тайният агент, защото разбираше, че Уинтърсоул може да ритне с крак влечугото към него, доверявайки се на здравата кожа на бойните си ботуши.
— Не възнамерявам да мърдам, Хенри — заговори тихо главният сержант, очевидно неосъзнаващ опасността от тарантулата, която бавно лазеше по яката към ухото му, или другата под брадичката му. — Тя ще го направи вместо мен.
В този момент Лайтстоун усети движение отляво.
Но преди да успее да извърти своя „Смит и Уесън“, много познат глас прошепна:
— Здрасти, Хенри.
Прещракването на предпазителя му каза всичко, което трябваше да знае.
Значи наистина са били шест.
— Здравей, Наташа — тихо отвърна той, без да сваля очи и оръжие от Уинтърсоул. — Работиш на две места, а?
— Винаги съм работила така, Хенри. Това най-много ми харесва в американската система. Толкова много прекрасни възможности за младите жени, които искат да направят кариера.
— Особено за предателките.
— О, да, и това. Щеше да е много по-лесно, ако Халахан ме беше прехвърлил в екип „Браво“, но… винаги се намира начин.
— Какво щеше да е по-лесно, Наташа? — попита Лайтстоун тихо.
— Не знаеш, нали? — закиска се тя.
— Не, не знае — заяви Уинтърсоул, като затисна бързо с ботуша си бавно приближаващите фосфорециращи очи, предпазливо хвана змията зад главата, вдигна я и поднесе срещу Лайтстоун… без да обръща внимание на 10-милиметровия „Смит и Уесън“ насочен към челото му.
— Лошо се нареждат нещата, Хенри — обясни Уинтърсоул. — Ти ме убиваш, тя те убива… и после тя ги убива. И ще го направи. Знаеш, че е добре обучена и много сръчна с пистолета. Не че това има някакво значение, но предимството е наше — добави с ледена усмивка водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника. — Според мен приятелите ти нямат шанс. Представям си ги всичките мъртви, и то заради теб. От това се страхуваш най-много, нали, Хенри?
— Уинтърсоул, не се пазаря и не желая да разменям моя живот срещу техния, а и няма да сваля оръжието. — Лайтстоун продължаваше да държи твърдо пръста си на спусъка. — Ако тя дръпне онзи спусък, вследствие на рефлекса ми ще гръмне и това… и ще умреш. Да ти кажа истината, иска ми се много да те взема с мен.
— Сигурен съм, че ще го направиш, Хенри — колебливо се усмихна Уинтърсоул. — Но няма да е необходимо. Ако дойдеш с нас, приятелите ти ще останат живи и ще разбереш за какво е всичко. Или ти, или аз, или както ти го каза… — Уинтърсоул стисна силно главата на змията между показалеца и палеца си и после бавно потри люспестата й глава върху вкопчените в пистолета пръсти на Лайтстоун — … и двамата ще умрем. Точно тук. Точно в този момент. И ако си избрал този вариант, нямам нищо напротив да ме вземеш с теб — добави той саркастично.
Хенри Лайтстоун усети студената кожа на змията върху пръстите си, после видя очертанието на главата.
Тигрова змия.
Най-опасната от цялата партида.
Смъртоносна.
„Разбира се — помисли си Лайтстоун, със странно равнодушие. — Каква друга да е?“ После премигна, когато Уинтърсоул смаза главата на змията с пръсти и я пусна на пода.
— Нищо лично, Хенри. Просто върша това, за което ми плащат.
Уинтърсоул продължи да се усмихва заплашително…
— И така, какво ще правим, Хенри? Ти си този, който трябва да реши. И то веднага.
Две минути по-късно Хенри Лайтстоун бавно излезе от склада с ръце зад тила.
— ЛАРИ, ИЗТЕГЛИ ВСИЧКИ! — извика той. — ОТТЕГЛЕТЕ СЕ. A3 ЩЕ ОТИДА…
После спря при гробната тишина.
— ЛАРИ?
— БОБИ?
Никакъв отговор.
— Ако приятелите ти играят игрички… — изсъска Уинтърсоул в ухото му.
— Ако го правят, това е нова игра за мен — осведоми го спокойно Лайтстоун и огледа района с прибора
