препокриващи се откоси, които дупчеха металните стени на сградата.
После се чу звукът от смяната на празните пълнители с нови.
И после гробна тишина, прекъсвана единствено от тихото шепнене:
— О, по дяволите.
Друг глас, определено женски и много уплашен, прошепна:
— Помощ, прецакаха ни.
— Едно-две, докладвай накратко! — незабавно нареди Уинтърсоул.
Отново минута пълна тишина.
— Имаме… проблем… вътре, главен сержант — прошепна с разтреперан глас оръжейният специалист на екипа.
— Извадете ни оттук, главен сержант — молеше женският глас.
— Едно-две към Едно-едно, разрешете оттегляне — прошепна оръжейният специалист. — Невъзможно, Едно-две. Задръж позицията — нареди Уинтърсоул. — Виждате ли Лайтстоун?
Отново продължителна тишина, после тихо:
— Не знам, главен сержант.
Уинтърсоул замига, невярващ на ушите си.
— Тогава иди и виж, ефрейтор — нареди с бавен, много ясен и определено заплашителен тон водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника.
Този път последва много по-дълга тишина.
— Не можем, главен сержант.
Прозаичните думи от безспорно най-твърдия член на екипа накараха Уинтърсоул моментално да скочи на крака. Той притича до притворената странична врата на склада и инстинктивно премести предпазителя на своя М-16 на автоматична стрелба.
Уинтърсоул спря с насочен автомат и направи знак на Едно-седем от другата страна на входа. Младият войник без колебание се хвърли през вратата и изстреля целия пълнител в тъмното. Куршумите зазвънтяхав стените на склада… После се претърколи на пода, механично го изхвърли и посегна за пълен с лявата си ръка.
На мига, в който чу Едно-седем да пада на пода, Уинтърсоул рязко блъсна вратата с рамо и скочи през нея, с пръст върху спусъка на М-16, готов да убие първото нещо, което се мръдне… Но изведнъж застина, зашеметен и неразбиращ, втренчен в невероятната гледка пред себе си.
— Боже господи… — прошепна Едно-седем, но Уинтърсоул не му обърна внимание, усещайки доста необичайни тръпки от страх да полазват тялото му. Стотици бавно движещи се очи и крака, които блестяха в различно съчетание на яркочервено и преливащо синьо в яркозеления визьор на очилата за нощно виждане…
И после шестте, много по-големи ярки очи, които светеха в далечния ъгъл на склада до главния вход.
Водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника пристъпи към стотиците бавно движещи се, яркочервени и сини същества и започна да осъзнава нещата.
Змии и паяци?
После той стъпи върху нещо меко.
Какво, по дяволите…
В този момент плътен глас с южнокалифорнийски акцент извика пред вратата на склада:
— ГОВОРИ СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ ЛАРИ ПАКСТЪН ОТ АГЕНЦИЯТА ЗА ОХРАНА НА ОКОЛНАТА СРЕДА. ОБГРАДИЛИ СМЕ СКЛАДА. ХВЪРЛЕТЕ ОРЪЖИЕТО ПРЕЗ ВРАТАТА И ИЗЛЕЗТЕ С ВДИГНАТИ РЪЦЕ!
— Глупости! — изрева Уинтърсоул, извъртя се и изпразни пълнителя през стената на склада.
След като заповяда на екипа си да не мърда, Уинтърсоул спокойно коленичи на бетонния под, зареди оръжието си и зачака.
— Какво мислиш? — попита Лари Пакстън. Той се свиваше зад най-голямото дърво, което успя да открие около паркинга на склада, здраво стиснал полуавтоматичния „Смит и Уесън“.
— Според мен, определено звучи като „не“ — отвърна Боби ла Грейдж, залегнал по очи до съседното дърво. Бившият детектив от отдел „Убийства“ в Сан Диего държеше на прицел главния вход на склада с 12- калибровата си пушка помпа.
— Така и си помислих.
Водачът на екип „Браво“ въздъхна и бавно се изправи зад дървото. Сега, под сипещите се 5,56- милиметрови куршуми, вече определено насочени срещу тях, то му изглеждаше много тънко.
— Е, опитайте го и вие, момчета! — изкрещя той и внимателно изстреля два 10-милиметрови куршума в металната стена на склада.
Моментално последва трясък от разбити стъкла… и няколко минути по-късно силен писък.
— Предавате ли се? — изкрещя Пакстън. Гробна тишина.
— Попитах, предавате ли се? Пак тишина.
— В СЛУЧАЙ, ЧЕ СЕ ЧУДИТЕ, ОНЕЗИ ЖЪЛТИ НЕЩА НА ПОДА СА КРОКОДИЛИ, ТАРАНТУЛИТЕ ХАПЯТ И АКО ЩЕТЕ ВЯРВАЙТЕ, НО ВСЯКА ОТ ОНЕЗИ ЗМИИ Е ОТРОВНА…
Никакъв отговор.
— Опитай пак — предложи Боби ла Грейндж.
Пакстън изпсува и отново вдигна 10-милиметровия си полуавтоматичен пистолет.
Нови два куршума надупчиха метала, последвани от други счупени стъкла, още един пронизителен вик и няколко доста отчаяни ругатни.
Минути по-късно от страничната врата излетяха четири автомата М-16 и изтракаха на земята.
„Я чакай! Колко бяха? Пет или шест? — Хенри Лайтстоун, прикрит зад близкото дърво, се опитваше да си спомни колко фигури беше видял да го преследват в гората и после да влизат в склада. — Седем бяха в тренировъчната база. Богс държи Едно-четири под контрол, аз повалих един — счупих му носа и изкълчих рамото му — което означава, че остават пет. Точно така.“ — Виждам само четирима, Уинтърсоул — заговори Хенри Лайтстоун във включения отново микрофон под яката му. — Искам ви всичките или ще метна една граната.
След последвалата кратка пауза познат глас отекна в слушалките му:
— Лайтстоун?
— Специален агент Хенри Лайтстоун от американската Агенция за охрана на околната среда говори с теб, главен сержант — грубо отвърна Лайтстоун, като небрежно се приближи до страничната врата на склада. — Богс вече ви каза, че сте арестувани. Отровните змии не са майтап, така че хвърли оръжието и изкарай хората си навън. Веднага!
След нова кратка пауза от страничната врата излязоха четири фигури с камуфлажни дрехи и ръце на тила.
Хенри Лайтстоун се прилепи до страничната врата, с пистолета на Уошак, готов за стрелба. Боби ла Грейндж бдеше зад него с пушката си, докато Стоунър, Такахара, Уошак и Пакстън притичаха, събраха автоматите на четиримата рейнджъри, бързо сложиха белезници на китките им и ги повалиха с лице към земята на паркинга.
— Хайде, Уинтърсоул, измъкни си задника навън — тихо заговори Лайтстоун в микрофона под яката си.
— Защо не влезеш вътре да ме хванеш, Хенри?
— Какво каза? — запита Лари Пакстън с дрезгав глас, като застана зад Лайтстоун.
Лайтстоун се протегна и изключи микрофона под яката си.
— Иска да вляза и да го заловя.
— Забрави за тези глупости. — Дуайт Стоунър вдигна гранатата, която беше взел от един рейнджър. — Сега ще изприпка, като я метна вътре.
— Глупости, не го прави! — прошепна настойчиво Лари Пакстън. — Ще направиш на парчета целия проклет склад и всички гадини ще се измъкнат!
— Какво ще кажете да включим осветлението? Така поне ще го виждаме — предложи Лайтстоун.
— Не става. — Пакстън виновно сви рамене. — Накарах Майк да прекъсне захранването и после да
