прозорец, разпознала го или от отчаяние — той не можа да разбере кое, — защото се вдигна облак прах и мръсотия.
Невярващ на очите си, той поклати глава, отклони се встрани, за да изчисти очите и устата си, после се върна на пътя и потегли с много по-голяма скорост.
Когато стигна до странноприемницата, той видя отворената врата на ресторанта. Озадачен и с нарастващо безпокойство, старият мъж бързо огледа задните помещения, клетката на Саша, също отворена, изоставената кофа и пособията за чистене върху циментовия под, покрит с парчета мокра хартия.
Едва когато влезе в спалнята на Карла, той забеляза разкъсаната, все още мокра снимка на много познатата личност, забравена пред телефона до леглото.
Пет минути по-късно като сипеше ругатни, подсказващи за далеч по-интересен живот от очаквания за един полусляп гадател, Мъдреца запали мотопеда си и забръмча обратно, за да проследи Карла и неразделната й Саша.
През това време Хенри Лайтстоун и Майк Такахара бавно и предпазливо се мушнаха под пикапа, който Лайтстоун беше изоставил в покрайнините на Логърхед.
— Виждаш ли го? — прошепна Лайтстоун.
— Аха, много добре — измърмори техническият експерт на екип „Браво“.
— Е?
Такахара прокара силния лъч на мъничкото си фенерче още веднъж над устройството с двойните антени, което някой беше закрепил на скоростната кутия на пикапа на Лайтстоун.
— Искаш ли го? — накрая попита техническият агент.
— Да не избухне?
— Не, не мисля.
— Тогава го искам — решително отвърна Лайтстоун.
— Е, ти си шефът — въздъхна техническият агент, после се протегна с тежката автоматична отвертка, разхлаби устройството и с едно бързо движение го метна на земята до Лайтстоун.
— Какво, по дяволите, правиш? — запита Лайтстоун, разтреперан от неочакваното действие на Такахара.
— Ти каза, че го искаш — спокойно му напомни техническият агент. — Не е толкова страшно. Точно каквото се молехме да е.
— Искаш да кажеш МТЕАР-42. Само една малка възпламеняваща се кутия, бълваща червен пушек. Сигурен ли си? — настоя Лайтстоун, като предпазливо изучаваше устройството. — И няма пластичен експлозив С-4?
— Не знам дали бих го нарекъл възпламеняваща се кутия. Онези нахакани младежи могат прилично да разтърсят танк „Абрахам“ с него. Но не мога да съм сигурен, без да го разглобя. Ако погледнеш тук — Такахара насочи тесния лъч на фенерчето към страничните отвори на устройството, — ще забележиш откъде ще се измъкне пушекът. А и вътре няма повече място за нещо друго… Освен ако наистина не си поиграеш с него — замислено добави той.
— Добре, вярвам ти. — Лайтстоун грабна устройството и започна да се измъква от камиона.
— Означава ли това, че свършихме?
Хенри Лайтстоун се усмихна, издърпа техническия агент изпод колата и го изправи на крака. После се протегна към мърдащата голяма торба до краката си.
— О, не. Това беше лесната част. Трудната е наистина да си събераш парите.
52.
Хенри Лайтстоун и Майк Такахара изчакаха в тъмнината край тренировъчната база на Избраната бригада, докато рейнджърът, известен като Азария, започна да нарежда оборудването за видеозаписа.
После се възползваха от последвалата суматоха — членовете на бригадата се перчеха и позираха на входа на базата със завързаните и със запушени уста Наташа Марашенко и Донато, докато рейнджърите на Уинтърсоул наблюдаваха внимателно цялата сцена от близката гора — за да си пробият път до задната част на грохналия хамбар, където по-рано този ден Лайтстоун забеляза Уинтърсоул и екипа му да работят.
Първоначално вонята на гранив и разложен пилешки тор ги замая. Но те бързо забравиха за нея, когато червеният лъч от фенерчето на Майк Такахара откри първия експлозив.
— Исусе Христе — прошепна техническият агент, като проследи жиците… и бързо откри още осем заряда.
— Какво става? — обади се тихо Лайтстоун от своя пост зад отворената врата на хамбара.
— Тук има най-малко сто килограма С-4!
— Сто килограма? — Лайтстоун се обърна и се вторачи в него. — Сериозно? За да взривиш един хамбар, който ще падне при първата по-силна кихавица?
— Не ме питай. Аз съм само човекът с ножицата, който трябва да отреже жиците и точно в този момент би желал да е някъде другаде.
За първи път Лайтстоун забеляза в полумрака подредените маси и столове, които оформяха груба, но разпознаваща се съдебна зала.
„Само това не! — помисли си той, като усети леко свиване на стомаха при мисълта за експлозията на сто килограма С-4 в относително малкото и затворено пространство. — Няма да остане даже по какво да идентифицираме всички жертви.“ После отново се обърна към Такахара:
— Как са го нагласили?
— Всичко е свързано с централен детонатор, който можеш да взривиш от разстояние. Може би има антена, монтирана на покрива.
— За какъв обхват говорим?
— Няма начин да ти кажа, но вероятно доста голям.
— Можеш ли да се справиш?
— Със сигурност, но ще ми трябва време.
— Е, започвай. Аз ще те пазя отвън… По дяволите!
— Какво? — запита техническият агент.
— Уинтърсоул. Запътил се е насам.
— Какво ще…
— Продължавай да работиш. Ще се опитам да го задържа.
Лайтстоун вече се измъкваше през задната врата, когато Майк Такахара прошепна отчаяно:
— Чакай, трябва да ти закача обратно микрофона!
Двадесет секунди по-късно Лайтстоун заобиколи бързо ъгъла на хамбара и се затича към бараката, в която беше настанен Богс. На десетина метра го пресрещна Уинтърсоул, който сега носеше очилата за нощно виждане на челото си над черна плетена шапка. Камуфлажен крем покриваше лицето му, а автоматът на сержанта си стърчеше напред, готов да поразия първия, който му се изпречи на пътя.
— Къде беше, по дяволите?
— Опитвах се да намеря отровна змия, нали ти казах миналата нощ. Трудно се откриват при такова студено време. — Лайтстоун вдигна гърчещата се платнена торба. — Наистина трябваше да се потрудя.
Уинтърсоул машинално отстъпи.
— Какво става там? — попита Лайтстоун, кимайки към жената рейнджър, която заснемаше с видеокамера членовете на Избраната бригада и техните пленници край входа на базата.
— Няма значение. — Уинтърсоул нетърпеливо поклати глава. — Трябва да открием Лайтстоун. Загубихме много време.
— Тогава да започваме — отвърна Хенри Лайтстоун, бързо се отдалечи от хамбара и се запъти към бараката.
Когато Хенри влезе, видя Богс да гледа свирепо срещу разпитващия го, кръв се стичаше от счупения нос и напуканите устни на агента. Стреснатият рейнджър бързо посегна към кобура, после спря, когато видя сержанта зад Лайтстоун.
— Вече бях започнал да си мисля, че си избягал. — Едно-четири се вторачи подозрително в
