Лежащият Саймън ясно различи лицата на конгресмена Смолсрийд и Сам Тисбъри.
— Здравей, Саймън, как се чувстваш? — попита Тисбъри.
Уотли се опита да проговори нещо през напуканите си устни, докато Смолсрийд се обясняваше с болничния служител.
— Тук са личните вещи на господин Уотли — обясни младият санитар и подаде на конгресмена огромен найлонов плик.
— Благодаря. Ние ще се погрижим за всичко. — Смолсрийд подбутваше младежа към вратата.
— И моля ви, никой да не ни безпокои през следващия час!
— Но…
— Ще ви извикаме, ако Саймън се нуждае от нещо — усмихна се Смолсрийд, после тръшна вратата под носа на санитаря. След това той издърпа всички пердета и изгаси осветлението, като остави само една слаба нощна лампа, докато Сам Тисбъри изтърсваше съдържанието на торбата върху леглото на Уотли.
Минута по-късно вратата на съседната баня се отвори и се появи висока, плавно движеща се фигура.
— Тук ли са съобщенията от пощенската кутия?
Уотли незабавно разпозна гласа на зловещия мъж, който обитаваше сенките в кабинета на Смолсрийд, и си пое дъх.
— Тук са. — Тисбъри вдигна три плика.
— Опитах се да… — измърмори Саймън Уотли, но тримата мъже в стаята не му обърнаха внимание.
— Какво пише в тях?
— Една секунда. — Тисбъри разкъса и отвори първия плик, разгъна листчето и зачете наглас: — „Каква е играта? Слепецът блъф ли е?“ — Слепецът блъф ли е? Какво е това съобщение? — раздразнено запита Олдридж Хемънд.
— Трябва да е кодирано — предположи Смолсрийд.
— Ако е така, защо никой от нас не знае кода? И защо няма подпис? — добави Тисбъри, като грубо разкъса втория плик. — Това е от Уинтърсоул. — Той бързо огледа съдържанието, после го прочете на глас: — „Изпратете ни досиетата на агентите. Нуждаем се от тях за положителна идентификация на Лайтстоун…“ Смолсрийд погледна към Саймън Уотли, сякаш го виждаше за първи път.
— Нали каза, че си ги изпратил миналата сряда до пощенската кутия!
— Направих го… Искам да кажа, ние го направихме… имам един помощник… — отчаяно мрънкаше Саймън Уотли, но конгресменът се обърна към Тисбъри.
— Каква е датата на второто писмо? Отмъстителният индустриалец огледа отново писмото.
— Миналия четвъртък. Преди пет дена.
— А каква е на първото?
Тисбъри пак разгледа внимателно първия плик и бележката.
— Няма дата, няма марка — докладва той.
— Как, по дяволите, е станало? Ако е минало през пощата, трябва да има марка, нали?
— Може би е имало някаква причина да не приберат пощата на следващата сутрин. Искам да кажа, че ние… — продължи да се оправдава Саймън Уотли от болничното легло, но Смолсрийд го накара да млъкне с яростен поглед, докато Тисбъри отваряше третия плик.
— По дяволите… — зашепна богатият индустриалец, а очите му бързо пробягаха по съобщението.
— Какво пише? Прочети го на глас — прокънтя заповедническият глас на председателя на ICER.
— Пише: „Щом конгресменът и посредникът искат да играят, още по-добре!“ — КАКВО? — почти изпищя възмутеният Смолсрийд и издърпа писмото от ръката на Тисбъри.
— И тук няма дата — информира Тисбъри другите с учудващо спокоен глас, като оглеждаше външната страна на третия плик. — Но има марка от миналата събота… И макар че не съм специалист, бих казал, че почеркът е идентичен с този от първото писмо.
Но Смолсрийд не го чу. Той сграбчи Саймън Уотли за болничната пижама и изрева: „Конгресмен и посредник, а, задник такъв! Какво, по дяволите, е това, глупако?“, когато вратата изскърца, отвори се и изведнъж ярка бяла светлина изпълни тъмната стая.
Полуизправеният Саймън Уотли за миг зърна ужасяващите безцветни очи на Олдридж Хамънд, жълтеникаво кестенявата му коса и шарените петна върху кожата му, преди призрачната фигура да изчезне, като закри очи и изруга.
Сам Тисбъри се втурна към вратата, изгаси осветлението и се изпречи пред уплашения санитар, който измъкна ключа си от бравата на вратата и влезе в стаята.
— Казахме ви да не ни безпокоите — изръмжа Тисбъри.
— Ами да… сър, зная… Съжалявам, сър — ужасено кимна санитарят, — но този куфар току-що пристигна от пътна помощ, а с него и палтото. Знам, че не трябва да ви безпокоя, но според етикетчето, куфарът принадлежи на господин Уотли и си помислих, че може би искате да…
— Благодаря, ще видим какво ще вземе господин Уотли. — Сам Тисбъри пое куфара и избута санитаря обратно в коридора. После незабавно затвори вратата.
— Заключи проклетата врата! — нареди вбесеният Олдридж Хамънд. — Барикадирай я с тяло, ако се налага.
— Няма проблем. — Сам Тисбъри захвърли куфара върху леглото на Уотли, което накара ужасеният шеф на регионалната служба към канцеларията на конгресмена да подскочи от болката. — Провери го, Реджис — нареди богатият индустриалец на Смолсрийд, като скръсти ръце пред гърдите си и подпря с гръб вратата.
Смолсрийд отвори куфара и веднага видя дебелия кафяв плик.
— Какво е това? — Той вдигна плика и се вторачи в Уотли. — Нещо друго, за което не си ни съобщил?
Като заекваше, Саймън Уотли се опита да обясни как заспал в самолета и нямал време да прочете материалите, за да подготви резюмето преди катастрофата, но…
Смолсрийд разкъса плика.
— Има съобщение и снимки — заяви той и започна да чете написаната на ръка бележка. От ярост лицето му стана тъмночервено, а думите му нанесоха съкрушителния удар: — Съобщение от Уинтърсоул — изръмжа Смолсрийд и се вторачи в Уотли. — Пише, че все още чака досиетата, но е направил няколко снимки на агентите, които са наблюдавали, с надеждата, че някой тук може да ги идентифицира. Проклетото писмо е от миналата събота. Три дена след като ми съобщи, че си изпратил досиетата, ти, смръдливо копеле! — изкрещя Смолсрийд, като смачка писмото и го захвърли в лицето на зашеметения и вече напълно смазан Саймън Уотли.
— Но… но… — заекваше отчаяно Уотли, но конгресменът му обърна гръб и прелисти снимките, като оглеждаше надписите на гърба на всяка една и ги отделяше в две купчини.
— Добре, Саймън. — Смолсрийд размаха накрая по-голямата купчина пред бинтованото лице на Саймън Уотли. — Ето как ще стане. Ще занесеш тези снимки на някой в Министерството на природните ресурси, който с положителност може да идентифицира специален агент Лайтстоун. Не ме интересува с кого и как ще го направиш, но ако искаш работата си, ще трябва със сигурност да идентифицираш Лайтстоун. Незабавно!
Сам Тисбъри изведнъж трепна.
— Почакай! — възкликна той. — Дай ми ги! Господи, какво му мисля! Аз знам как изглежда това чудовище!
Тисбъри взе снимките от ръката на Смолсрийд, прехвърли ги набързо и после погледна разочаровано.
— Няма го тук.
— Обаче трябва да е… Уинтърсоул каза… — понечи да протестира Смолсрийд, но Тисбъри го прекъсна.
— Казвам ти, че чудовището не е тук! Господи, Реджис, мислиш, че не знам как изглежда? Все още виждам кучия му син в кошмарите си… Момент! — Тисбъри изведнъж се спусна към по-малката купчина снимки върху леглото на Саймън Уотли. — Ето го! Това е Хенри Лайтстоун!
Смолсрийд объркано вдигна най-горната снимка и огледа пак надписа отзад.
