време — с конгресмена Реджис Джей Смолсрийд, наслаждаващ се на професионалния масаж на врата и раменете му от много опитната стюардеса, а Сам Тисбъри клюмаше от замайващото въздействие на половин бутилка скъпо „Шардоне“, — най-после Хенри Лайтстоун се срещна с техническия агент Майк Такахара в гората на около половин километър западно от тренировъчната база на Избраната бригада…
И получи своята змия…
После обясни изчерпателно необходимите неща за финала на неговия план.
В 5,45 сутринта същия вторник изтощеният Ал Грайнърд, който поддържаше контакт, доколкото му е възможно, с агентите от своя специален разузнавателен екип, накрая се върна в офиса на ФБР в Медфорд.
— Май си имал дълъг ден — заяви местният старши агент от ФБР Джордж Кавана, когато Грайнърд се сгромоляса на стола зад бюрото си.
Ал Грайнърд въздъхна тежко и затвори очи.
— Е, господ да ми е на помощ — промълви той. — Ако пак се съглася да поема подобна задача, някой да има благоразумието да ми вземе оръжието и картата и да ми връчи оставката.
Джорд Кавана кимна съчувствено.
— Ти определено въведе нови норми в това разследване.
— Ново понижение, искаш да кажеш.
— Е — призна си местният агент, — опитвах се да погледна откъм добрата страна.
— Няма добра страна в този случай, Джордж — уморено съобщи Ал Грайнърд, като продължаваше да стои със затворени очи. — Цялата тази работа направо ме скапа.
— Значи ли това, че не искаш да видиш последните… уф, снимки от наблюдението?
Лявото око на Ал Грайнърд бавно се отвори.
— Какво искаш да кажеш с това „уф“? — запита той подозрително.
— О, нищо особено. — Кавана сви рамене с безразличие. — Обаче ако това беше мой случай, определено щях да искам да видя тези снимки. Но както забелязвам, ти си твърде уморен…
Ал Грайнърд се изправи в стола си с широко отворени очи.
— Къде са?
— В кафявия плик, точно пред теб.
Грайнърд се протегна към плика и бързо разкъса връвта.
— И освен това — продължи Кавана, като наблюдаваше дългогодишния си приятел и колега да измъква от плика дузина лъскави снимки, — ако това беше мой случай и знам, че ще го отнеса, ако нещо се обърка, вероятно бих бил малко любопитен за това какво…
Грайнърд изпусна яростна ругатня, от която ушите на Кавана почти се зачервиха.
— Знаеш ли, Ал — изтъкна Кавана, след като си възвърна самообладанието. — През всичките години, откакто се познаваме, не съм те чувал да изричаш подобни думи в офис на ФБР.
— Това е… това е Лайтстоун. Проклетият Хенри, шибаният Лайтстоун — заекваше разгневеният Грайнърд, подхвърляйки снимката на бюрото като въглен, изгарящ ръката му.
Джордж Кавана бавно се доближи до бюрото на Грайнърд и отново разгледа снимката, която той и колегите му вече бяха разучавали с огромен интерес няколко часа по-рано.
— Значи това е Хенри Лайтстоун? Твоят стар приятел природозащитник? А ние се чудехме кой е. Без да споменавам какво прави, въргаляйки се окървавен с онази… — продължи Кавана, но Грайнърд повече не го слушаше.
Под учудения поглед на Джордж Кавана, Ал Грайнърд скочи от стола, отключи близкия оръжеен шкаф, измъкна пушкапомпа, бронираната жилетка и кутия с патрони и се втурна към вратата.
В 6,04 вечерта, онзи вторник, точно в момента, когато частният реактивен самолет „Фалкон“ 900-ЕХ, превозващ конгресмена Смолсрийд, Сам Тисбъри и Саймън Уотли докосна главната писта на международното летище край Медфорд, Орегон, а Ал Грайнърд караше бързо служебния автомобил с една ръка, крещейки в мобилния си телефон в другата — в този момент жената, известна като Карла, влезе с лопатка, метла, парцал и кофа във вътрешното помещение на странноприемницата „Смъртоносен огън“, където обожаващото я любимо животно прекарваше самотните си часове през деня.
Пантерата поздрави господарката си с жален вой.
— Не искам и да чувам за това — измърмори Карла, като загреба с лопатката, помете, после започна да бърше с парцал циментовия под, много добре усещайки, че пантерата дълго време не е използвала заградената площ до странноприемницата.
Отговорът на пантерата звучеше още по-жално.
— Виждаш, че не е тук. Навън е, върши си личните работи.
Така правят мъжете, затова по-добре свиквай.
Очевидно нежелаеща да приеме добронамерения й съвет, огромната котка издаде раздразнено ръмжене и скочи над главата й. Минути по-късно звук на разкъсвана хартия изпълни въздуха.
„Господи — помисли си Карла, — и двете започваме да дискутираме проблемите си като възбудени тийнейджърки.“ Тъкмо започна отново да бърше с парцала, когато разкъсани хартийки се посипаха върху нея.
— Хей, какво правиш там горе? — запита Карла, но потокът от хартийки продължи, прекъсван единствено от явно раздразнен вой.
Жената коленичи с мърморене и се вторачи в подгизналото листче върху мокрия под, когато изведнъж разпозна лицето.
Какво…
Хенри?
Какво става, по дяволите?
Без да има и най-малка представа защо разкъсаната снимка на Хенри Радолф Лий полетя от тавана, където се намираше убежището на нейната пантера, Карла внимателно изтри мократа хартия… После замига от изненада, когато видя името под снимката.
ХенриЛайтстоун?
Специален агент ХенриЛайтстоун?
О, боже господи.
Зашеметена и объркана, едва след няколко минути тя успя да събере мислите си. И изведнъж, напълно забравяйки за Саша, се изправи на крака и побягна към телефона в спалнята.
Набра запомнения наизуст номер и остави сигнала да прозвучи осем пъти. Като се мъчеше да преодолее завладялата я паника, тя опита втори номер, но този път чу отговор на телефонен секретар.
— Проклятие, къде си? — изкрещя тя разочаровано, като тръшна слушалката.
Много добре разбираше, че веднага трябва да ги предупреди, преди да е станало твърде късно. Тя се мушна под леглото, издърпа 12-калибровата си пушка с рязана цев, патроните и побягна към вратата.
Беше вече влязла в пикапа си и се мъчеше да напъха ключа в стартера, когато нещо тежко блъсна колата.
Какво?
И когато хвана дръжката на вратата с лявата си ръка и се извъртя с оръжието, стиснато в дясната, черен проблясък в огледалото за обратно виждане улови погледа й.
Яркожълти очи с въгленочерни зеници спокойно се взираха в нея.
Саша. Какво искаш…
О, по дяволите!
Поколеба се, разкъсвана между противоречиви чувства.
Проклет да си, Хенри, който и да си!
Нежелаеща да губи време, за да уговори и върне пантерата в ограденото място, Карла разочаровано тръсна глава, вкара животното в купето и бързо сложи контролиращия нашийник на дебелия врат.
След като се увери, че и трите малки приемника за проследяване, спринцовката и инжекциите с упойка бяха там и напълно може да контролира опасната котка, тя запали колата, потегли с бясна скорост и решително изражение в зелените очи.
Мъдреца бавно се спускаше с грохналия си мотопед по пътя към странноприемницата „Смъртоносен огън“, когато познатият пикап профуча покрай него. Пантерата в кабината изрева през леко отворения
