Лайтстоун.
— Ако имах малко мозък, бих го направил. Не обичам репортерите и телевизионните камери — изкоментира Лайтстоун, забелязвайки, че и младият рейнджър носеше очилата си за нощно виждане на челото, което му напомни, че е оставил своите някъде в пещерата. Той се доближи до завързания агент, огледа критично лицето му и усети как очите на тримата мъже се вторачиха в гърчещата торба в ръката му.
— Този тип да ти е казал нещо?
— Нищо полезно или любезно — отвърна младежът, като гледаше напрегнато към гърчещата се торба на по-малко от метър от крака му.
— И така, господин специален агент Богс? — попита Лайтстоун с тих почти шепнещ глас. — Ще ни съдействаш ли? Или ще ме принудиш да съкратя останалата част от живота ти и да я направя много нещастна?
— Зависи — процеди Уилбър Богс през кървавите си устни.
Според Лайтстоун учудващо спокойно, предвид обстоятелствата. — Какво има в торбата?
— Нищо, което да ти хареса. — Лайтстоун приклекна, леко изви върха на торбата, отвърза шнура и после задържа горния край разхлабен с една ръка, за да се образува малък отвор.
Той изчака, докато змията се показа през дупката… После с бързо движение я грабна точно зад главата и я издърпа от торбата.
Видът на черночервената змия — обикновена змия, боядисана и донесена от Майк Такахара от склада, — обезумяло извиваща дебелото си, над еднометрово тяло около дясната ръка на Хенри Лайтстоун, накара и двамата рейнджъри да се дръпнат още по-назад. Въпреки че беше здраво вързан за стола и не можеше да мърда, Уилбър Богс само критично изучаваше змията.
— Откъде, по дяволите, я намери? — попита подозрително той.
Много по-късно Лайтстоун разбра, че опитен агентприродозащитник като Богс определено щеше да се досети, че обикновените черни змии са нещо обикновено само за северозападното крайбрежие на Тихия океан. Всъщност, доколкото той знаеше, освен онези на екип „Браво“ и може би няколко в зоологическите градини те просто не съществуваха по тези места…
Но преди той да измисли какво да отговори, Уинтърсоул го прекъсна:
— Няма значение къде я е открил. Трябва да се тревожиш какво ще направи с нея…
Оживени гласове и бягащи стъпки прекъснаха главния сержант и той отвори вратата на бараката, за да влезе един от другите рейнджъри.
— Главен сержант, агенти на ФБР пред базата.
— Колко?
Младият войник се поколеба.
— Ами мисля двама или трима. Спрели са ги на входа на базата. Когато тръгнах насам, караха се с полковник Райе и той нареди да заведат пленниците в хамбара, за да започне съда.
— Какво е нашето положение?
— Ние отстъпихме… надалеч.
— Отлично — усмихна се Уинтърсоул, като се обърна към Лайтстоун и младия войник. — Изкопчете информацията за Лайтстоун от него! Веднага! — нареди той. — И дръжте микрофоните си включени. Искам да чувам какво става. — И преди Лайтстоун да успее да каже или направи нещо друго, той изчезна.
Младежът прекъсна мислите на Хенри, който се беше вторачил във вратата на бараката, забравил за извиващата се в ръката му змия, докато се опитваше да проумее последните събития.
— Нали чу сержанта, нямаме време — напомни му той. — Хайде, действай.
— Аха, прав си — съгласи се Лайтстоун и после нехайно подхвърли гърчещата се змия в ръцете на другия мъж.
Войникът инстинктивно улови змията, после ужас замени изненадата върху лицето му. Той изкрещя пронизително, когато змията се уви около него и заби зъбите си в палеца му.
Лайтстоун бързо грабна змията за опашката и рязко я измъкна от ръката на младия рейнджър. Залюля я, леко удари главата й в стола на Богс… и веднага мушна зашеметеното влечуго обратно в торбата.
— Не се панирай, извадих отровата й, преди да я донеса тук.
Няма достатъчно, за да те убие — тихо увери Лайтстоун втренчения в ухапания си палец войник от екипа за откриване и унищожаване на противника. После, преди младият рейнджър да успее да реагира, Лайтстоун го удари с коляно няколко пъти в корема и го довърши с остър удар зад врата. Младежът се свлече на пода.
Уилбър Богс мълчаливо го наблюдаваше с широко отворени очи. Лайтстоун вдигна показалец до горната си устна, докато разхлаби микрофона на яката си. След като остави микрофона до краката на Богс, той се наведе и прошепна в ухото му:
— Всичко е наред. Аз съм Хенри Лайтстоун от екип „Браво“. А сега, веднага — нареди той, като посочи радиопредавателя на пода, — викай колкото се може по-силно и с подбрани думички!
За чест на Богс долната му челюст увисна само за миг, преди да се опомни… И той изрева силно и много реалистично. Агонизиращ вик, последван от мрънкаща ругатня.
— Добре — захили се Лайтстоун. — Продължавай.
Докато Уилбър Богс продължаваше да крещи, да псува и да тропа със стола си, Хенри бързо разряза лепенката около китките, ръцете и краката му. Веднага след като освободи Богс, той бързо коленичи, прибра кобура с пистолета, очилата за нощно виждане и радиопредавателя на младия войник, после претърси джобовете на якето му за дистанционния взривател.
— Ето, вземи го — прошепна Лайтстоун, като подаде на Богс тежкия пистолет.
— Благодаря — отвърна шепнешком Богс между виковете и ругатните. — Вземи го ти. Аз дори не мога да стана.
— Ще се справиш ли, ако изгася осветлението и те оставя тук с тоя хлапак?
— Ох, по дяволите, да — отвърна Богс с изтощено шепнене.
— Тогава продължи да викаш и псуваш, но се прикрий — тихо му нареди Лайтстоун. — И дръж главата си ниско. Всеки момент може да стане страхотна суматоха.
Лайтстоун изгаси лампата и изчезна в мрака.
Наведен зад бараката, за да се скрие от силните лъчи на прожекторите, които сега трептяха около импровизираната съдебна зала, Лайтстоун нагласи микрофона и слушалката и настрои уреда за нощно виждане, който взе от рейнджъра.
И когато вече виждаше в ярки контрастни образи и можеше ясно да чува резките реплики, разменяни между Уинтърсоул и екипа му, който се криеше в гората около базата, той започна да се приближава към мотаещата се насамнатам тълпа.
Лайтстоун търсеше Такахара и Уинтърсоул, но когато се приближи, наброи най-малко двадесет души, които се навъртаха около хамбара. Членовете на Избраната бригада, пленниците от екип „Чарли“… И по- малка група, състояща се от трима късо подстригани мъже, със сини дънки, ботуши и пухени якета, които очевидно спореха на около двадесет и пет метра от входа на хамбара с полковник Райе и с други трима членове на Бригадата, въоръжени с автомати. Забеляза още един член на Бригадата, който охраняваше вързаната Наташа Марашенко с пистолет, опрян в тила й.
Хайде, Майк, къде си?
Минаха няколко минути, преди Хенри Лайтстоун да забележи, че единият от мъжете в дънки, ботуши и пухено яке — този, който спореше със самозвания полковник — му изглежда познат.
Когато мъжът се обърна, за да съобщи нещо на колегите си, Лайтстоун се усмихна.
Грайнърд.
Е, проклет да съм. Какво правиш тук?
Но преди Лайтстоун да успее да асимилира неочакваното присъствие на стария си противник, в слушалката му прозвуча студен глас:
— Едно-едно към Едно-четири, какво е положението?
Отговори ми. Веднага!
„По дяволите!“ — помисли си Лайтстоун и трескаво продължи да оглежда терена. Знаеше, че Уинтърсоул няма да чака дълго отговора.
