Хайде, Майк, къде си?
— Едно-четири. Какво е твоето… — запита Уинтърсоул отново по пращящата връзка. Само че този път го прекъсна плътен разярен глас.
— Ако искаш да говориш с малкия, сержант, довлечи си задника тук! — дрезгаво изсъска Уинтър Богс. — А междувременно ти и твоите играчкивойници сте арестувани. — В слушалката ясно отекна звукът от зареждането на пистолет.
Богс, идиот такъв!
Почти мигновено Лайтстоун разпозна фигурата на главен сержант Аран Уинтърсоул, който също се извърна към бараката, вече разбрал фаталната си грешка. Но после познат глас прогърмя отдясно в тъмнината:
— ХЕНРИ, ВНИМАВАЙ, ЗАД ТЕБ!
Лайтстоун имаше само миг за да разпознае гласа на Майк Такахара, преди да усети нападателя и да се наведе под светкавичния удар от приклада. Той се извъртя и подсече отдолу с крак връхлитащия противник. Чу трясъка на пластмасовия приклад на автомата върху скалата, но после загуби устройството си за нощно виждане, когато мускулестият рейнджър го удари с длан отстрани в тила. Едва не нацели смъртоносно гърлото му, но Лайтстоун все пак успя да се отклони на време.
Като действаше инстинктивно в тъмнината, Лайтстоун отби нова атака и трета… После вряза лакът в лицето на младия войник, или в там, където според него трябваше да бъде, чу стонове от болка, успя да блокира мускулестата ръка на врага си, силно я изви и я измъкна от ставата на рамото му.
Войникът изкрещя и се замята в тъмното. Лайтстоун приклекна и заопипва земята, за да открие очилата и предавателя си, когато лъчите на два мощни прожектора се насочиха в лицето му.
— ЛАЙТСТОУН? КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВИШ ТАМ?! — изрева познат глас, докато се опитваше да прикрие очите си.
Аха, определено Грайнърд.
— ХЕНРИ, ИДИОТ ТАКЪВ!
Карла?
Какво става…
В мига, когато се чуха двете реплики, насочени към Хенри Лайтстоун, тичащият към бараката Уинтърсоул внезапно спря и се обърна срещу него с насочен автомат М-16… После, осветен веднага от прожекторите, сержантът извади дистанционния си взривател и натисна бутоните. Дъжд от 5,56- милиметрови куршуми обсипа скалите на няколко сантиметра от главата му, но Уинтърсоул успя да се гмурне в тъмното. И тогава хамбарът изригна в ярък пламък, последван от силна експлозия, и стотици килограми изгнили дъски, мръсотия и разложена пилешка тор полетяха във всички посоки.
За миг Хенри Лайтстоун зърна главен сержант Уинтърсоул да пада върху земята, пометен от ударната вълна на взривените торби тор — и най-малко на килограм С-4, който Майк Такахара май беше пропуснал да открие, защото Лайтстоун не можеше да си представи, че едно тренировъчно устройство, военно или каквото и да е, ще предизвика подобна експлозия. После… вече поставил обратно очилата си за нощно виждане… съзря удивителната гледка. Избраната бригада, Наташа Марашенко и другите от екип „Чарли“, Ал Грайнърд и неговите колеги от ФБР, всичките стояха зашеметени, а по тях се стичаха струйки разложена пилешка тор.
Лайтстоун продължи отчаяното търсене, този път на автомата М-16, който нападателят му беше загубил, когато някакъв женски глас закрещя:
— ДИВА ПАТИЦА! ДИВА ПАТИЦА!
Разгневеният глас на главен сержант Аран Уинтърсоул изръмжа в слушалката на Лайтстоун:
— Едно-едно към боен екип „Едно“, мишена Едно-шестнадесет е специален агент Хенри Лайтстоун… Носи предавателя на Едно-четири. Хванете това копеле! Веднага!
Щом разбра, че останалите членове на екипа за откриване и унищожаване на противника го обграждат, Хенри Лайтстоун заряза търсенето на автомата.
И побягна.
53.
Първите петдесет метра бяха най-лошите, защото Хенри Лайтстоун знаеше със стопроцентова сигурност, че се намира в смъртоносния обхват на обучените рейнджъри, въоръжени с автомати М-16. Той пълзеше на ръце и колене, метна се встрани няколко пъти, за да избегне от свистящите отвсякъде 5,56- милиметрови куршуми, които пръскаха парчета кора, клони и камъни в лицето и дрехите му.
После се чуха изстрели от 12-калиброва пушка и автоматичен пистолет с високоскоростни куршуми. Някъде отзад, предпо-ложи той, но беше твърде зает, за да се безпокои за тези неща, докато се опитваше да се измъкне от тъмните фигури, които упо-рито се промъкваха след него, за да го обградят.
Но когато навлезе по-дълбоко в гората и дебелите борове и ели се сгъстиха, автоматичната стрелба понамаля, което му вдъхна надежда… Той продължи да бяга, като се мъчеше да потисне болката в краката и изгарящите си дробове, подтикван от звуците на ботушите, които разпръскваха малки камъчета и скърцаха тихо върху дебелия килим от сухи борови иглички.
В един момент чу женски глас да пита нещо — но Уинтърсоул мигновено я сряза да пази тишина.
На половината път до целта си Лайтстоун спря да отдъхне, пое си дълбоко няколко пъти дъх, за да напълни дробовете си с кислорода, необходим за бързо пулсиращите му мускули. Единственото, което успяваше да чуе в слушалките, бяха звуците от собственото му тежко дишане.
„Ето защо не иска да разговарят — досети се Лайтстоун. — Мога да ги чуя… което означава, че и те ме чуват.“ — Той поклати разочаровано глава и бързо изключи микрофона.
Лайтстоун продължи да бяга по лъкатушещата пътека, треперейки да не навехне глезена си на случаен камък или корен. За миг обмисли да се върне и да се опита да залови някой от преследвачите от засада, за да вземе автомата му, но мигновено отхвърли тази идея. Знаеше, че ако спре — или направи каквото и да е, вместо да бяга, — обучените войници щяха да заобикалят и да убият невъоръжената си мишена с швейцарска точност.
Затова той продължи задъхания си бяг, като спираше само за секунди да провери компаса си и да събере още малко сили… Накрая се измъкна от високите вековни дървета, прескочи плиткия поток и заподскача по стръмния склон към откритото поле.
Той спря за миг, погледна назад, видя две тъмни фигури да се появяват в края на гората и с последни сили се заклатушка към тъмния склад.
Главен сержант Аран Уинтърсоул залегна с насочен автомат и изчака, докато двама от членовете на бойния му екип сигнализират, че са готови.
После той заповяда на фигурата, която лежеше до него, да провери за топлинно излъчване най- близката, леко отворена странична врата на склада.
Азария поклати глава.
— Улавям топли предмети, но не се движат — прошепна тя, докато внимателно продължаваше да изучава склада с инфрачервения си прицел.
— Момент — поправи се тя. — Улавям топлина и движение. Като че ли пълзят между стената и пода.
— Колко? — запита Уинтърсоул.
— Две… не три, най-малко три мишени. Определено три.
— Къде?
— В далечния ъгъл, срещу отворената врата, близо до главния вход с решетката — уверено докладва специалистът по комуникации.
Уинтърсоул бързо сигнализира с ръка на Едно-две, оръжейния специалист, за местоположението на трите мишени в склада и нареди на ефрейтора и колегата му да влязат през страничната врата, докато той и другите чакаха навън, готови да повалят всеки, който се опита да избяга.
Веднага след като главният сержант се увери, че всички са по местата си, той вдигна дясната си ръка: „Тръгни!“ Уинтърсоул наблюдаваше с професионално спокойствие как рейнджърите атакуваха склада. Трясък на автомати изпълни нощния въздух, докато мятащите и търкалящи се войници изстрелваха
