бъда вербуван за федерална агенция. Уинтърсоул замига.
— Да не намекваш, че аз…
— Точно така — кимна Лайтстоун.
— Защо мислиш така? — Уинтърсоул изглеждаше искрено изненадан.
— Не знам. Но според мен е съвсем очевидно, че федералните власти искат да държат под око тези типове, тюлените, без значение колко некадърни и неорганизирани са. — Лайтстоун сви рамене. — Е, някъде съм чел, че федералните определено обичат да вербуват местни хора.
— Ако говориш за ЦРХ съгласен съм, че се опитват да вербуват местните — отвърна Уинтърсоул. — Нямам представа как го прави ФБР.
— Нима имаш практически опит в ЦРУ?
— Във Виетнам — обясни лидерът на екипа. — Призраците от тази война продължават да ни преследват. От време на време някой от тях се вкопчва в нас и полага всички усилия да ни унищожи.
— А „нас“ означава…
— Рейнджърите. Между другото бях помощниксержант, отговарях за разузнавателен екип — небрежно подметна Уинтърсоул. — Уволних се като Е-83. Аз не съм призрак, Хенри. Само един обикновен мъж на средна възраст, опитващ се да преживява с военната си пенсия.
Лайтстоун посочи младежа, който седеше от лявата му страна.
— Твоят приятел изглежда доста млад за запасняк.
Уинтърсоул доволно се усмихна.
— Дейвид е класически пример за добре обучен войник, един от тези, които напълно могат да служат за пример, но за жалост, са отхвърляни… всъщност прахосвани… от армията ни — обясни той. — Но предполагам, че тази загуба за нацията е моя печалба. Веднага след като реших да започна собствен бизнес, открих, че е много лесно да сформирам малък екип от високообучени инструктори.
— И твоят бизнес е цивилен вариант на основното обучение напехотинци?
— Точно така.
— Значи ти искаш да ме включиш в този екип?
— Само временно. Няма да оскърбявам интелигентността ти чрез обещания, които не мога да изпълня, Хенри. Дейвид е отличен инструктор и очакваме да се възстанови много бързо. Обаче нещата се развиха така че… — сви рамене Уинтърсоул.
— Не знам дали си заслужава да опиташ, но искам да знаеш, че не храня лоши чувства към теб — обади се за първи път младият придружител на Уинтърсоул. — Лично аз бих те посрещнал на борда като приятел. Единственото, което ще поискам, е да ми покажеш няколко пъти онази хватка с извъртането на китката… Разбира се, след като се отърва от това. — Той вдигна гипсираната си ръка и се усмихна.
— Най-малкото, което ти дължа, независимо дали ще работя за вас — съгласи се Лайтстоун.
Младежът се ухили.
— Честна сделка.
Лайтстоун търсеше някаква следа от злоба под сдържаната му усмивка, но не забеляза нищо.
„Къде, по дяволите, намериха тези момчета?“ — чудеше се той.
Лайтстоун отново се обърна към предполагаемия главен сержант от запаса Аран Уинтърсоул.
— Какво спомена за часовете и заплащането?
— В плана съм включил осем часа обучение по ръкопашен бой на четири тренировки с продължителност два часа. Обучаваме общо шестнадесет души и ги тренираме в групи от четирима. Това прави общо тридесет и два часа, плюс осем часа за усъвършенстване. За цялата седмица се събират четиридесет часа. Предлагам ти две хиляди долара, които ще ти платим в брой в края на седмицата, ако се оправиш сам с данъците.
— Много прилично възнаграждение — небрежно кимна Лайтстоун.
Уинтърсоул сви рамене.
— Разчитаме на думата ти. Нямаме много време, за да успееш да обучиш нашите клиенти, но второ ниво е достатъчно. Работи се при необикновени условия, въпреки това, надявам се, да заслужиш парите си. Някакви въпроси?
— Само един. Кога започвам?
— Какво ще кажеш от утре?
За момент Лайтстоун се поколеба.
— Утре е ден като всички други, става. Но има нещо, което вероятно трябва да знаете за мен.
— Какво е то? — Уинтърсоул леко присви очи.
— Въпреки южняшкия ми произход не съм много добър в изричането на „да, сър“.
— Това не е проблем, Хенри — усмихна се Уинтърсоул. — Първото, на което учим новобранците в армията, е никога да не казват на сержанта „сър“. Обичаме да си мислят, че работим, колкото да изкараме хляба си.
— Предполагам, че се отнася и за главните сержанти от запаса?
— Особено за тях — отвърна водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника. Студените му сиви очи заблестяха весело, което Хенри Лайтстоун не успя да си обясни.
Лайтстоун все още стоеше на масата и отпиваше от почти студеното си кафе, когато Карла се приближи и седна до него.
— И за какво беше всичко това? — тихо попита тя.
— Изглежда, си намерих временна работа.
— С тях? Лайтстоун рязко кимна.
— По дяволите, ще ми обясниш ли какво става? — Зелените й очи проблеснаха опасно.
Той й разказа за предложението на главния сержант.
— Искат да обучиш по ръкопашен бой Избраната бригада?!
— Очевидно.
— Сериозни ли са?
— Предполагам. Във всеки случай две хиляди долара за четиридесет часа работа ми звучи много сериозно.
— Но защо? Не искам да те обидя, приятелю мой, но не изглеждаш като някой, който обикаля наоколо с надпис върху гърдите „Не ме настъпвай“. И може би не си се навъртал наоколо достатъчно дълго, за да забележиш, че ония от Избраната бригада са ужасно подозрителни спрямо новодошлите.
— Нямам представа защо избраха точно мен — призна си Лайтстоун. — Може би смятат, че е моя вината за ранения им инструктор.
— Късметлии са, че спрях Саша навреме, иначе счупената китка щеше да е най-малкият му проблем — измърмори мрачно Карла.
— И освен това — добави той, — както изглежда, няма да правя нещо опасно.
— Нима? След осем часа започвам. Освен това — добави той с усмивка — две хиляди са си добри пари. Може дори да платя ресторантската си сметка.
Тя го прекъсна неочаквано рязко:
— Знаеш ли, че бъдещите ти ученици пропагандират жестоко насилие срещу федералните власти? — попита тя след дълго мълчание.
— А, това ли било? Но и ти го правиш — напомни й той.
— Аз само се възползвам от първата Поправка да изразявам свободно мнението си — раздразнено оспори тя. — Има голяма разлика между говоренето и действията, Хенри. Много голяма разлика.
— Няма да размахвам флагове, да марширувам на паради и да хвърлям бомби — спокойно й обясни Лайтстоун. — В най-добрия случай само ще науча онези идиоти как да падат, без да си строшат нещо. Ако това може да събори федералното правителство, то явно е в по-лоша форма, отколкото си мислех.
— Наистина си решил да го направиш, нали? — Тя потропваше с тънките си пръсти върху масата.
— Не знам дали „решавам“ е точната дума. Просто не виждам причина да не го направя. Но ако идеята наистина те безпокои… — добави той, за да види как ще реагира, — може и да се откажа. Чак толкова не съм закъсал за пари.
За момент жената седеше мълчаливо, после изведнъж стана.
— Веднага се връщам — тихо измърмори тя и се скри в странноприемницата.
