Куфарът на Саймън Уотли, в който сред другите му лични вещи беше и пликът със снимките, остана в багажника на смачканото такси, което в този момент изтегляха на буксир към близкия гараж на няколко километра от катастрофата.
Както преди него Уилбър Богс, така и Саймън Уотли бързо изчезна в дебрите на препълнената система за спешна медицинска помощ.
45.
Точно в 6,00 часа, понеделник, в типичната за Южен Орегон студена и дъждовна сутрин специален агент Хенри Лайтстоун (сега наречен Хенри Рандолф Лий) излезе от странноприемницата „Смъртоносен огън“, бързо качи мотоциклета си отзад в тъмнозеления пикап и седна на пасажерското място до младежа с гипсираната китка.
Двамата любезно си кимнаха с ясното разбиране, че трябва да оставят уреждането на сметките си за друг ден.
Секунди по-късно пикапът излезе на заден ход от паркинга, ускори по пътя и се скри зад околните дървета, обвити в мъгла.
Два часа по-късно, в 8,00 тихоокеанско стандартно време, в открития хамбар, който служеше за тренировки на Избраната седма бригада на тюлените, главен сержант Аран Уинтърсоул пристъпи пред опънатите татамита и представи инструктора по бойни изкуства Хенри Рандолф Лий на първите му четирима ученици.
Точно в този момент на две хиляди и шестстотин километра разстояние, в почти толкова студената и дъждовна сутрин във Вашингтон, Реджис Джей Смолсрийд нетърпеливо мърмореше на шефа на персонала си дали знае защо, по дяволите, Саймън Уотли още го няма в офиса.
По-късно, след две дузини телефонни обаждания, все по-разтревоженият шеф на персонала информира Смолсрийд по вътрешния телефон (знаеше, както и всеки друг от подчинените на Смолсрийд, че не бива да влиза в луксозния личен кабинет на конгресмена между десет и дванадесет, освен ако президентът и Конгресът обявят война на някоя държава, която действително е способна да се отбранява), че навярно Уотли е изчезнал.
— Да, сър — потвърди шефът на персонала. — Според хората на Уотли миналата вечер той се е качил на самолета в Медфорд…
Не, сър, според управителя на хотела все още не се е регистрирал в резервираната му стая. Може би, сър, заради натовареното разписание на полетите, Уотли е бил възпрепятстван или в Портланд, или в Сан Франциско… Не, сър, той не се е обаждал и не е оставил съобщение, за да обясни причините, доколкото някой тук знае.
Смолсрийд нямаше настроение да слуша такова обяснение от когото и да било, камо ли пък от раболепния шеф на персонала му, когото често сравняваше с ловджийско куче, което не може да намери пътя обратно до прикритието, ако не маркират пътя му с шамандури.
И така, вече разяреният конгресмен повтори заповедта си:
— Открий Уотли — където и да е и каквото и да прави — и го доведи тук. Веднага.
Точно в 12,01 онзи понеделник разбираемо изнервеният шеф на персонала на Смолсрийд помоли мъжа, който сервираше обяда, да предаде на конгресмена запечатана бележка, в която със стандартната бюрократична уклончивост пишеше: „Нямаме представа къде е Уотли, но продължаваме да работим по въпроса.“ В 12,55 напълно загриженият шеф на персонала на Смолсрийд подкупи същия мъж, който влезе да изнесе приборите и остатъка от обяда, да връчи втора запечатана бележка, в която твърдеше със същото усукано многословие: „Никой няма идея къде е Уотли, но всички в офиса работят по този въпрос.“ Смолсрийд изчака нетърпеливо, докато сервитьорът с бяла униформа прибра приборите от обяда и се оттегли.
— Кучият му син е изчезнал — съобщи той на двамата си събеседници.
— Какво означава това? — попита от тъмния ъгъл на стаята Олдридж Хамънд, влиятелният председател на комитета ICER и единственият мъж в света, от когото Смолсрийд наистина се страхуваше.
Освен психологическото въздействие на плътния и овладян, долитащ от тъмнината глас, имаше и друга причина за предпочитанието на председателя на ICER към тъмните ъгли. Той беше една от онези генетични рядкости: чернокож албинос. Това се проявяваше в малки неравномерни светли и тъмнокафяви петна по цялата му кожа… което го правеше крайно чувствителен към опасните ефекти на всички източници на ултравиолетово осветление. Като се прибавят невероятно бледите му очи, жълтеникаво кестенява коса и плавните движения, които скриваха шестдесет и четири годишната му възраст, Олдридж Хамънд наподобяваше много на опасните животински видове от семейство котки. Това създава доста лъжлива представа за силата му, помисли си конгресменът Реджис Джей Смолсрийд.
Влиянието на самия Смолсрийд се дължеше на способността му да постига компромиси с другите 434 членове в Камарата на представителите, докато Олдридж Хамънд сам можеше да съсипе някоя малка държава, като се подпишеше отдолу на някой лист. С едно леко кимване Хамънд можеше да причини смъртта на всеки, който се опита да се изправи срещу председателя на ICER.
В действителност Олдрижд Хамънд криеше огромната си сила под любезно коварство. При съвместна работа с него се изискваше предпазливост и постоянно внимание за почти незабележимите му намеци.
Обаче в този момент конгресменът Смолсрийд беше способен на всичко друго, но не и на внимание.
— За бога, надявам се това да означава, че се е заврял с някоя курва в четиризвезден хотел или е заспал къркай в проклетата чакалня на летището. — Светлите очи на Смолсрийд злобно заблестяха. — Защото, ако е нещо друго, той вече е мъртъв.
— Да не е отишъл във ФБР? — Сам Тисбъри едва сдържаше яростта си. Беше загубил баща, син и дъщеря заради (според него) злонамерените и с нищо неоправдани действия на федералните агенти. Той нямаше никакво намерение пак да загуби срещу тези хора.
Смолсрийд поклати глава.
— Не вярвам. Уотли може да не е най-умният в офиса, но е дяволски верен, защото е вършил мръсната ми работа прекалено дълго и се задържа повече от всеки друг — захили се той. — И е дяволски сигурен какво ще му се случи, ако някога кривне. — Конгресменът счупи молива, който въртеше в пръстите си.
— Всеки, който е притиснат в капан, може да вземе невероятно глупаво решение — напомни Олдридж Хамънд.
— И Господ греши — съгласи се Смолсрийд. — Но във ФБР се навъртат много мои длъжници. Ако Уотли е отишъл там, досега щях да съм разбрал.
— Сигурен ли си?
— Не съм бъркал през всичките тези години, нали? — усмихна се нервно конгресменът на своя гост.
— И какво ще правим? — нетърпеливо го прекъсна Сам Тисбъри.
— Всичко си е както преди. — Смолсрийд сви рамене. — Въздаваме малкото си отмъщение, духваме всички доказателства по дяволите и после, ако наистина имаме късмет, може да си припишем заслугите за изгряването на слънцето. Единствената разлика е — добави хитрият политик, — че може би трябва да променим малко нашите планове.
— Как? — запита Хамънд.
— Вместо да ги убиваме, мисля, че трябва да ги заловим живи.
— Какво? — Сам Тисбъри рязко вдигна глава.
— Сам, изслушай ме. — Смолсрийд вдигна успокоително ръка. — Ще го направим с ръцете на Избраната бригада. Скъпите заблудени души ще разгласят с помощта на медиите, че са заловили няколко федерални агенти и възнамеряват да ги съдят, за да докажат на света всичките си мрачни теории за конспирации. А после ще заплашат, че ще ги убият — пред телевизионните камери, — ако ФБР или някой друг се опита да се намеси.
— Но ти всъщност не искаш това, нали? — предположи влиятелният мъж в сянка. — Да ги съдят?!
— По дяволите, не. Разбира се, че не! — възкликна Смолсрийд. — Затова сме наели екипа на Ръстман да покрие целия район с всеки килограм експлозив, който успеят да пренесат. Медиите ще по-кажат как нашите въоръжени идиоти сериозно раняват един или двама от онези агенти, отблъсват екипите на ФБР и се оттеглят. Но в подходящото време, точно преди края на този цирк — усмихна се замислено Смолсрийд, — може би точно след като Избраната бригада позволи на хора от пресата да наблюдават съда, ние ще
