направим да изглежда така, сякаш ФБР ги напада. После преди някой да успее да каже „залегни“, импровизираната съдебна зала ще се взриви на милиони парчета и всички — ФБР, агентите от агенцията за охрана на околната среда и най-вече този Лайтстоун, както и копелетата от пресата ще умрат при експлозията. Екипът на Ръстман ще се измъкне в суматохата и познайте кой ще бъде обвинен?
Дългогодишният конгресмен се захили на брилянтния си план.
— Искам той да го види — категорично настоя Сам Тисбъри.
— Какво каза? — Смолсрийд примигна.
— Искам агент Лайтстоун да види какво ще се случи — обясни богатият индустриалец. — Искам да разбере, че той е отговорен за смъртта на всички.
— О, по дяволите, много е лесно. — Смолсрийд махна безгрижно. — Хората на Ръстман трябва само да го задържат настрани от първоначалния взрив. После в подходящ момент те ще обяснят реалностите от живота на този младеж… После го взривяват, както и всичко друго наоколо, за да сме сигурни, че нашите хора ще се измъкнат невредими. — Смолсрийд потри месестите си длани, въодушевен от своя план. — Сега като се замисля, трябва да прибавим и малък пожар, просто за да сме сигурни, че няма да оставим никакви следи.
— Като знам какво направи на дъщеря ми, това ми изглежда много добър финал. — Сам Тисбъри кимна с глава в явно задоволство. — Само още нещо. Все още искам видеозаписа.
— Какъв видеозапис? — Толкова много и различни аспекти от брилянтния му план гъмжаха из главата на Смолсрийд, че той не се сети за какво говори Тисбъри. — На пожара ли?
Сам Тисбъри раздразнено поклати глава.
— Не, искам да видя изражението на Лайтстоун на запис, когато осъзнае загубата. При същите условия. Гарантирам, че ще го унищожа веднага след като го видя.
— Доколкото знам, това вече е част от плана. Но ще проверя, когато разговарям с Ръстман — увери политикът стария си приятел.
— Тогава ще съм доволен. Ако това стане, уверявам те, че никога повече няма да се тревожиш за средствата, необходими за избирателната ти кампания — обеща богатият индустриалец.
Смолсрийд се обърна към фигурата в сянка, страховитият председател на комитета ICER, който леко кимна с глава.
— Тогава всичко е наред. — Смолсрийд разпери великодушно ръце. — Вашият дял от сделката ще бъде изпълнен.
— Но как ще съобщим за промените на екипа на Ръстман, след като не можем да намерим Уотли? — отекна глухо в огромната стая гласът на мъжа в сянката.
— Не се тревожи — усмихна се широко дългогодишният политик. — Стар покерджия като мен винаги има няколко допълнителни карти в ръкава си. Никога не знаеш кога ще ти потрябват, за да обърнеш лошия късмет.
46.
Пейджърът върху колана на подполковник Джон Ръстман забибипка точно когато той внимателно чистеше една от любимите си пушка с месингова четка с тънък косъм и старателно търкаше нагара по цевите.
Начумерен, той остави оръжието, измъкна пейджъра от колана със свободната си ръка, за миг погледна цифрите и примигна от изненада.
Приблизително четиридесет и пет минути по-късно, точно в дванадесет на обяд, подполковникът влезе в телефонната кабина на една бензиностанция на границата между Джаспър и Джаксън, набра номера и зачака.
— Ало?
— Получих съобщението ти — отвърна Ръстман безстрастно. — Какво се е случило?
— Има промени в плана — небрежно съобщи Реджис Джей Смолсрийд.
Конгресменът още веднъж огледа пространството около телефонната кабина, разположена в подземния етаж на Камарата, за да се увери, че никой не му обръща внимание. После нахвърли новия план, за който се бяха договорили със Сам Тисбъри и председателя на ICER.
След като обясни новия план в детайли, Смолсрийд спря за момент, после попита:
— Какво мислиш?
— Няма проблеми — категорично отвърна Ръстман. — Но какво се случи с нашия общ приятел?
С други думи: „Защо Саймън Уотли не осъществи контакта с нас, както се бяхме разбрали, вместо да рискуваш ти?“ — Не знаем къде е.
— Какво?
Опитен офицер, привикнал да разпознава и реагира на потенциалните рискови ситуации, подполковник Джон Ръстман незабавно осъзна каква заплаха е изчезването на Саймън Уотли за операцията… и за неговите хора.
— Все още няма причина да се тревожим — предупреди го Смолсрийд. — Имаше проблем с разписанието на полета му до Вашингтон и най-вероятно е изпуснал някой от самолетите.
— Но не се е обадил.
Това не беше въпрос, а обвинение.
— Не, не се е обадил — призна Смолсрийд.
Ръстман бавно си пое дъх.
— Трябва незабавно да го намерим — настоя той след кратко обмисляне на възможните последици от предателството на Уотли. Веднага се досети, че вероятно Смолсрийд все още не знае за бързата екзекуция на Лу Елиот. В противен случай едва ли щеше да бъде толкова спокоен за изчезването на подчинения си.
— Да, трябва да го намерим… и ще го намерим — бързо го увери влиятелният конгресмен. — Но междувременно трябва незабавно да задействаме новия план.
Ръстман се поколеба.
— Сигурен ли си, че е разумно?
— Да, сигурен съм… От това зависи финансирането, в противен случай…
Настойчивостта на Смолсрийд определено произлизаше от обещанието на Сам Тисбъри да финансира политическата му кариера, без да споменаваме ужасните последици, ако се провалеше и не изпълнеше обещанията си на Олдридж Хамънд, обитаващият сенките председател на комитета ICER.
Обаче подполковник Джон Ръстман размишляваше върху съвсем различни последици — например провала на плановете му за бъдещето, ако не получеше парите си от Смолсрийд при неуспех на операцията. Това обаче бледнееше пред мисълта да прекара останалата част от живота си, преследван от федералните или щатски власти за убийството на Лу Елиот.
Въпреки двете съвсем различни гледища и двамата мъже установиха, че финансовият въпрос ги сближава и в такъв случай Саймън Уотли вече става излишен.
Решението беше лесно.
Но трябваше да го намерят първи.
— Как възнамеряваш да го направиш? — накрая попита Ръстман.
— Кое?
— Издирването.
— Ще го направим от къщи — спокойно отвърна Смолсрийд.
— Какво означава това?
Конгресменът тежко въздъхна.
— Това означава — в дрезгавия му глас се промъкна осезаемо раздразнение, — че ако подчинените ми във вашингтонския офис искат да останат до кацата с меда, ще е по-добре да открият кучия му син, преди аз да съм го направил.
Около три часа бяха необходими на Ръстман, за да успее да организира срещата си с Уинтърсоул лице в лице.
Те седяха скрити в малката горичка от вечнозелени дървета над тайната тренировъчна база на
