затворени, тъй като по терена има много камъни и дупки. Вземи си вълнени чорапи, ръкавици и топло яке. Ние ще ти дадем всичко друго.
— Защо имам странното усещане, че съм вербуван? Уинтърсоул се усмихна.
— От Бригадата или от нас?
— Като се позамисля, смятам, че дяволски по-безопасно е да работя с вас. Особено ако тези типове от Избраната бригада наистина имат сериозни намерения да премерят силите си с федералните.
— О, сериозни са. Няма съмнение. Въпросът е дали ще успеят да покажат нещо сносно. Ето какво ще разберем тази нощ.
— Не звучиш много оптимистично.
Уинтърсоул сви рамене.
— Стара военна игра, Хенри. Правиш най-доброто, което можеш, с каквото са ти дали. Понякога най- доброто, което можеш да направиш, е да загубиш с достойнство.
— Е, каквато и да е тази игра, определено я очаквам. Особено финала с парите — усмихна се лъчезарно Лайтстоун. — Осем вечерта, входа на тренировъчната база. — Той махна с ръка и се отдалечи по пътя.
— Радвам се, че така го чувстваш, Хенри — прошепна главен сержант Аран Уинтърсоул, като го наблюдаваше да потъва в околната гора. — И аз я очаквам.
47.
Лайтстоун си пробиваше път в мрака между стволовете на високи вековни дървета, прескачаше плитките потоци, изкачи се по стръмния склон, после се спусна до края на откритото поле, като спираше след около всеки сто метра, за да свери компаса си.
Спря за миг, да си поеме дъх, събра пръсти над китката си и провери светещите стрелки на часовника.
„Седем и пет. По дяволите.“ Беше му отнело много повече време, отколкото очакваше, защото се наложи да избере обиколен път и да се връща по дирите си, за да спази рутинните предпазни мерки срещу проследяване. Не искаше да си го признае, но чевръстите млади типове, които работеха за сержанта с бледосивите очи, го плашеха.
„Дори сега може да са някъде около мен — помисли си Лайтстоун — и пак да не ги усетя.“ За момент го изкуши мисълта да се върне и да се качи на мотоциклета си. Много примамливо, но не го напускаше чувството, че тези шест много здрави и уверени младежи и техният зловещ лидер нямаше да се поколебаят да унищожат всеки случайно изпречил се на пътя им.
„Включително и няколко федерални агенти“ — напрегнато си помисли той.
По-рано този следобед през почивката на тренировката по ръкопашен бой Лайтстоун видя отдалеч на стрелковия полигон как двама от хората на Уинтърсоул стрелят по движещи се мишени с автомати М-16. Направиха го с хореографска прецизност и смъртоносна точност, която говореше за многобройни часове, прекарани на полосата. Единият се придвижи, другият го покри, първият стреля, вторият го покри… Напредваха и изпращаха кратки смъртоносни откоси във всяка мишена, появила се пред погледа им.
„Господи, нямаме шанс, ако всичките са толкова добри… А няма абсолютно никаква причина да мисля, че не са“ — напомни си Лайтстоун.
Това, заедно с измъчващото го чувство, че някой им е скроил капан, тласкаше напред Хенри Лайтстоун въпреки умората. Трябваше да разкаже за подозренията си на своя екип колкото е възможно по-скоро.
След последното си безсмислено спиране, за да се ослуша за подозрителни звуци сред цвърченето на стотиците жизнерадостни шурци, той се промъкна в тъмното покрай стената на склада и почука леко с кокалчетата на ръката върху металната врата. Три бързи двойни удара.
Песента на щурците изведнъж спря.
— Аз съм — прошепна той, после бързо се мушна вътре и изчака до стената, докато чу да се затваря вратата.
Минаха няколко минути, докато Лайтстоун успее да настрои зрението си. После той замига изненадано.
— Момчета, какво, по дяволите, правите тук? — попита той, като огледа купчините накъсани парченца тиксо, които покриваха почти целия под на склада.
— Не питай — предупреди го Дуайт Стоунър, като облегна пушкатапомпа върху наетата кола на екипа. — Тази вечер шефът наистина е в шибано настроение.
— Е, тогава, по дяволите, момчета, какво сте направили с онези терариуми? — Лайтстоун обхвана с поглед наредените стъклени контейнери, сега закичени със стотици неравни парчета, късчета и ивички тиксо. — И с всичкия този лед?
Всички пластмасови басейни бяха пълни с почти разтопен лед, разтекъл се на локви и по пода на склада.
— И за това не бива да питаш — предупреди го Стоунър.
Хорът на щурците отново подхвана песента си, която постепенно се засили до доста дразнещо ниво.
— Следващия път, ако въобще ни възложат повече някаква операция — съобщи злобно Пакстън, — аз лично ще се заема със сексапилната вещица, пантерата и цялата банда военни идиоти. Останалите ще поемете всички змии, паяци и крокодили… и проклетите щурци.
— Малко е нервен, щото трябваше да свалим пак капаците на всички терариуми, за да поставим вътре лампичките, след като вече ги бяхме залепили с тиксото — весело обясни Томас Уошак. — Опитахме се отново да ги замразим, колкото може по-скоро, така че нищо да не изскочи, но предполагам, че студът въобще не притеснява щурците, щото все пак повечето от тях се измъкнаха. После няколко змии почти се изплъзнаха и една за малко да ухапе Лари… И три крокодила избягаха, когато той падна в басейна им… И накрая свършихме тиксото, а повече няма никъде в целия град, така че…
— Добре ли си, Лари? — предпазливо попита Лайтстоун. — Някакви проблеми със стреса, нуждата от сън, фобия от щурци, нещо такова?
— Мамка му! Екстра съм. Само не ми говори повече за проклетите гадинки… Казвай какво става?
Нови три двойни почуквания върху вратата прекъснаха Лайтстоун. Той бързо изгаси светлината в неочаквано утихналия склад, после предпазливо отвори вратата, докато останалите трима агенти стояха с насочени за стрелба оръжия.
Смаяните Боби ла Грейндж и Майк Такахара влязоха в склада и заоглеждаха бедствието наоколо.
— Какво, по дяволите… — понечи да пита Боби ла Грейндж, когато Лайтстоун го прекъсна.
— Дори не питай! По-добре кажи, разкара ли Сюзан?
— Тя е добре — усмихна се бившият детектив от отдел „Убийства“. — Отпратих я с няколко познати ченгета на сафари. Взе си пушката, въдицата и замина с превъзходните си телохранители.
— А ти какво правиш тук?
Бившият детектив от отдел „Убийства“ сви рамене.
— Сюзан не се нуждае от мен, за да й закачам стръвта на куката… Та предположих, че вие, момчета, може да имате нужда от помощ, за да разграничите добрите от лошите. — Студен блясък трепна във веселите очи на Боби ла Грейндж. — Случайно се натъкнах на Стоунър и предложих вместо него да поема наблюдението на екип „Чарли“. Но виждам, че май ще е по-разумно да помогна на Лари тук. — Той огледа още веднъж склада.
— Какво прави сега екип „Чарли“? — попита Лайтстоун, когато всички седнаха на сгъваемите столове, които Дуайт Стоунър разгъна и подреди в кръг.
— Не успях да видя много — докладва Ла Грейндж. — Веднага след шест часа всички се събраха в стаята на водача на екипа в мотела. Помотах се наоколо, но нищо повече не се случи. В седем се свързах с Майк и тръгнахме насам. Ако някой друг ги е наблюдавал, със сигурност не съм го забелязал.
— Нито пък аз — добави Майк Такахара. — Но засякох нещо със скенера, което може да обясни…
— Една минутка, Майк — прекъсна го Лари Пакстън, познатият им безмилостен тон се беше възвърнал. — Да чуем първо за новата работа на Хенри.
Лайтстоун им разказа за действията си през последните три дни в странноприемницата „Смъртоносен огън“ и тренировъчната база на Избраната бригада.
