от огледалото. „Трябва здраво да се залавям за работа.“
Да не споменавам, че се нуждая от сън.
И… момент, колко е часът?
Той забърника в джоба на дънките за часовника си.
По дяволите!
Десет минути по-късно, избръснат, изкъпан и облечен, Лайтстоун се забърза по коридора към пощата, мина през салона на ресторанта, спря се в малкия вътрешен коридор, огледа се и натисна вратата на служебния офис. Усмихна се, когато откри, че пак не е заключена, и тихо влезе.
Първото, което направи, беше да провери съдържанието на кутия №15.
Две писма. Той незабавно разпозна горното — писмото, което помоли Майк Такахара да изпрати предишния следобед.
„Майкъл, добре свършена работа, приятелю мой.“ Тъкмо се протегна към кутията, за да огледа другото писмо, когато чу да се превърта ключ в бравата й. После видя една ръка да се протяга и да прибира съдържанието й.
За миг Хенри Лайтстоун се вцепени на мястото си.
Но след като осъзна, че съдбата току-що му предоставя чудесната възможност да проследи системата за изпращане на писмата от пощенската кутия на военните, той бързо излезе от офиса и затвори вратата след себе си… просто, за да се озове срещу студените бледосиви очи на главен сержант Аран Уинтърсоул.
Без да подозира за неочаквания сблъсък и възможното стълкновение, само на няколко крачки зад гърба му, помощникът на конгресмена Кийт Бенингтън излезе от малката поща и се приближи до служебната кола с последната купчина съобщения в ръка.
Емоционално и физически изтощен и поради това неосъзнаващ смъртоносната природа на своето обкръжение, Бенингтън нямаше представа, че само няколко секунди попречиха на Хенри Лайтстоун да го проследи до шефа му Саймън Уотли, и по-лошото, до още по-влиятелния шеф на Уотли — конгресмена Смолсрийд.
Което за Кийт Бенингтън наистина щеше да се окаже много злополучна ситуация.
Ако младежът имаше и най-слаба представа за значението на своите действия, които можеха да причинят опасен сблъсък между страховитите силни врагове, той щеше да захвърли двете писма в най- близката сграда и да хукне да спасява живота си.
Това би било най-умното.
Но Кийт Бенингтън нямаше никаква представа за ролята си в предстоящата битка между силите на тъмнината и светлината и въпреки доста впечатляващия брой точки от теста за интелигентност не беше особено умен.
Затова се отдалечи от странноприемницатапоща „Смъртоносен огън“ с двете съдбоносни писма, които лежаха на предната седалка, като се чудеше дали наистина толкова силно желае поста на своя началник Саймън Уотли, или трябва да се прицели малко по-нависоко.
„В края на краищата — разсъждаваше той, докато се измъкваше от улица «Брендиуайн» обратно към града — Смолсрийд няма винаги да бъде конгресмен.“ И за първи път от няколко дена Бенингтън се усмихна.
Хенри Лайтстоун отпи от чашата с горещо кафе в ръцете си, като продължи да се взира в мускулестия мъж, който седеше пред него и — странно — изглеждаше някак несигурен.
„Ти си на ход, приятелю. Аз притежавам всичкото време на света — особено ако ти и твоите подли маскирани типове сте замесени.“ Лайтстоун напълно игнорира по-младия мъж с гипсираната китка, защото Уинтърсоул определено представляваше по-голяма заплаха.
— Ако изглеждам разколебан, Хенри — сдържано започна той, — това е, защото не желаем да… Как да го кажа?… Да засегнем твоята чувствителност повече от това, което вече направихме.
„Глупости. Не ти пукаше за моята «чувствителност», когато ти и приятелите ти залепихте устройството под скоростната кутия на пикапа ми“ — помисли си Лайтстоун.
Но само се усмихна любезно и продължи да отпива от кафето си.
— От друга страна, оказа се, че реакцията ти на грешката на Дейвид ни постави в много трудна ситуация.
Лайтстоун вирна любопитно глава, но замълча.
— Аз и приятелите ми бяхме наети да проведем професионално обучение на една група… — Как да ги нарека? Отживелица? Местна милиция?… — които са се разположили точно до град Логърхед — гладко продължи Уинтърсоул. — Част от това обучение включва основните защитни тактики при ръкопашен бой. За нещастие Дейвид е единственият ни квалифициран инструктор по бойни изкуства. Но сега той ще бъде възпрепятстван…
— Така че търсите заместник-инструктор — любезно довърши Лайтстоун.
— Точно така.
— Любопитен съм да разбера какво ви кара да мислите, че съм квалифициран инструктор или че съм свободен.
— Е, първо, ти победи човек, който е прекарал доста часове на тепиха.
Лайтстоун сви рамене.
— Но това със сигурност не ме прави квалифициран инструктор.
— Не, разбира се — предположи Уинтърсоул любезно. — Да ти кажа истината, Хенри, достатъчно е да научиш тези момчета само на няколко основни хватки. Те наистина не са много активни типове. А що се отнася до теб, просто ми хрумна, че след като не си зает от осем до пет — тази работа за няколко часа наистина може да ти хареса.
— Може да работя на смени или нощем — заяви Лайтстоун. — Е, да, вярно е, макар че… — Уинтърсоул направи неуспешен опит да изглежда объркан.
— Независимо от това ти и приятелите ти сте сигурни, че не ходя на работа и през нощта. — Лайтстоун леко се усмихна.
— Е, попрекалихме малко — призна Уинтърсоул. — Признавам, не е много честно. Но предвид… доста деликатната политическа ориентация на нашите клиенти и факта, че не знаем много за теб — например твоята фамилия, — решихме да те проучим, преди да ти направим предложението.
— И какво открихте?
— Както се оказа, не много. Очевидно е, че си обучен — и поддържаш формата си. Явно не работиш, въпреки че просто може да си в отпуска. И не знаем почти нищо за политическите ти пристрастия… освен очевидния факт, че си доста близък с една жена, която определено дава гласен израз на възгледите си за федералните власти. Ще си позволя да добавя, че те са изненадващо отрицателни за някой, който, както изглежда, работи за федералното правителство.
— Карла доста открито изразява мнението си — съгласи се Лайтстоун.
— Няма спор.
— И така, кои са вашите клиенти?
— Наричат се Избраната седма бригада на тюлените — отвърна Уинтърсоул небрежно. — Някога да си чувал за тях?
Лайтстоун кимна.
— Живеем в малък град.
— Да, разбира се. — За момент водачът на разузнавателния екип за откриване и унищожаване на противника се поколеба. — Какво мислиш за тях?
— От малкото, което съм чувал, мисля, че те са група мързеливи идиоти. Но хората тук са старомодни и вярват, че всеки има право да живее, както си е избрал. Разбира се, ако не натрапва на другите избора си.
— Похвално, мнение без предразсъдъци — каза Уинтърсоул.
— Ние, орегонците, сме си такива — за миг се усмихна Лайтстоун. — И за да отговоря на другите ви въпроси, за да не се чудите как да ме попитате пак, първо, името ми е Лий. Хенри Рандолф Лий.
— Прекрасно южняшко име. — Уинтърсоул одобрително кимна.
— И баба ми мисли така. И второ, въобще не се интересувам от политика и от федералното правителство. Имам предвид, че не се интересувам от работа, предложена от федералните, нито желая да
