филе за всички месоядни в къщата и пакетче пресни скариди, донесени направо от Мексиканския залив. Питам се, дали мога да помоля Дани да направи онзи фантастичен мармаладов пай, за който спомена… и да го сподели с нас.
— И наистина мислиш, че това ще свърши работа?
Лайтстоун се взира доста дълго в зелените очи със златисти петънца, докато се увери, че съвсем не бяха толкова сдържани, колкото изглеждаха.
— Май си спомням, че спомена нещо за някои дами, които се влудявали при вида на кошници за пикник.
Лека усмивка се появи върху устните й.
— Не знам. — Тя си играеше с химикалката и тефтера за поръчки. — Понякога Дани е малко капризен.
— Чувал съм, че добрите готвачи са такива… — замълча Лайтстоун доста дълго, за да придаде специално значение на следващите си думи. — …Особено за специалните рецепти.
— Е, щом така виждаш нещата — усмихна се тя малко тъжно.
— Тогава всичко е наред. — Лайтстоун сви рамене. — Както казах, желая да си поделим удоволствието.
— Виждаш ли ги оттук? — прошепна Лари Пакстън в микрофона след около час.
— Ъхъ — отвърна Майк Такахара.
— Е, по дяволите, какво правят?
— Вечерят.
— Само това?
— Не, и пият. Бяло вино, което изглежда много скъпо. Вероятно е похарчил всичките ни дневни пари за онази бутилка.
— Не и моите — предупреди Дуайт Стоунър в пращящия радиопредавател с къс обхват.
— Не ми пука какво пият — отвърна водачът на екип „Браво“. — Кой е този с тях?
— Прилича ми на готвача. — Техническият агент фокусира обектива. — Свети Исусе, виж онова нещо — прошепна той.
— Къде? — отекнаха в слушалките му гласовете на Стоунър и Уошак.
— Долу, вляво, близо до стола на Хенри.
— По дяволите, за какво говориш? — попита Лари Пакстън. — Не мога да видя нищо с този проклет бинокъл.
— Исусе — прошепна Стоунър.
— Това трябва да е пантерата, за която ни говореше Хенри. Уу, нали е прекрасна? — Изпълненият с почти детско възхищение глас на Уошак прозвуча в пращящата слушалка. — Хей, сега какво прави?
— Като че ли души чатала на Хенри.
— Какво? Дайте ми един от тези бинокли! — помоли се Лари Пакстън.
— Един момент, предполагам, че го прави само за да го влуди. Май наистина иска фъстъчето му — хилеше се Дуайт Стоунър.
И четиримата агенти насочиха биноклите си към леко замъгления образ на огромната черна котка, която се подпираше с предни лапи върху скута на Хенри Лайтстоун, докато облизваше чинията му.
— О, изглежда, това дразни дамата — наблюдаваше техническият агент.
— Аха, като че ли и готвачът се мъчи да издърпа пантерата — говореше развълнувано Уошак в микрофона си. — Човече, това се нарича изящност. Чудя се, какво ли ще се случи след това?
Четиримата мълчаливо зачакаха.
— Както изглежда, и младата дама иска да размърда фъстъчето на Хенри — отбеляза Дуайт Стоунър.
— Аха, но много закъсня — напомни му Томас Уошак. — Пантерата вече облиза чинията му.
— Но както изглежда, това няма да я спре — твърдо заяви Майк Такахара.
— Също и Хенри — добави Дуайт Стоунър. — Мислиш ли, че сега ще се прехвърли на нейната чиния?
— Не, вероятно няма. Просто ще я разбие на пода заедно със сребърните й прибори… и скъпото вино — отбеляза техническият агент на екип „Браво“.
— Хей — изчурулика Уошак, — не мисля въобще, че преследват фъстъчетата си!
Лари Пакстън свали бинокъла, затвори очи и бавно поклати глава.
— Ако ме питаш, тия са го ударили на живот, Пакстън — изтърси Дуайт Стоунър в микрофона. — Ние, агентитеплебеи, опъваме каиша, докато Хенри си играе на масата със сексапилната си дама.
— Която може да е вещица, а може и да не е — добави Майк Такахара.
— Но въпреки това е много секси — отбеляза Стоунър, докато фокусираше бинокъла си.
— Обаче Хенри е изложен много повече от нас на ухапвания, дращене, удари и изстрели, което вероятно изравнява нещата — напомни им техническият агент. — И като спомена за вещица, мисля, че тя сигурно ще го яхне.
— Аха — тъжно въздъхна Стоунър.
Мина доста време, а четиримата мъже продължаваха да наблюдават колегата си.
— Не знам за теб, Лари, но аз започвам да се чувствам като мъж, който гледа еротичен филм — съобщи накрая Майк Такахара. — Защо не оставим тук Томас, а ние да се върнем и да държим под око екип „Чарли“?
— Чудесно — обади се Дуайт Стоунър. — Не мисля, че Хенри ще ни е признателен, ако в този момент се опитаме да го спасим.
Два часа по-късно, когато членовете на екип „Браво“ се прехвърлиха на втория си обект за наблюдение и когато огромната пантера простря лъскавото си туловище, а после се сгуши до отпуснатото голо тяло на Хенри Лайтстоун, жената на име Карла седна в леглото и се взря в двете фигури — за неин ужас сега завзели и сърцето, както леглото й.
Този път наистина.
41.
Хенри Лайтстоун се събуди в седем и тридесет тази съботна сутрин с пулсираща от болка глава и почти толкова силни бодежи в ръката, дълги твърди мустаци в лицето и дълбоко забитите нокти на тихо похъркващата стокилограмова пантера, излегнала се върху гърдите му.
Какво?
За миг неясни образи проблеснаха в разстроеното съзнание на тайния агент. Странни, потни, мускулести, дращещи и неопределени еротични образи. Господи, искрено се надяваше, каквото и да е правил, да не е свързано с огромната хищна котка до него.
Но после образите се подредиха и Лайтстоун си спомни как пантерата виеше и блъскаше вратата с острите си като бръснач нокти, докато накрая временно задоволената Карла изстена, предаде се и се заклатушка към съседната стая, за да я пусне на свобода.
— Слушай, хайде да си изясним нещо — настоя Лайтстоун, когато голата жена отново се тръшна грациозно върху леглото, последвана от ентусиазирания скок на котката. — Обичам котките. Наистина ги обичам. Но действително не изпитвам романтична тръпка към напълно различен от човека вид.
Карла само измънка нещо, сгуши се до него, издърпа чаршафа и одеялото над тях и мигновено заспа.
Той бегло си спомняше мъркането на пантерата, наподобяващо бръмчене на дизелова машина, ритмично забиващите се нокти в кожата му, главата с мустаците, търкаща се в неговата… Струваше му се, че това продължи доста дълго, докато накрая — след като си помисли колко странно е да лежи в леглото до хищник, напълно способен да го разкъса на парчета или дори да го лиши от мъжественост — той заспа дълбоко.
„Положението ти се изплъзва от ръцете“ — каза си Лайтстоун, като предпазливо се измъкна от чаршафите, одеялото и лапата, без да обръща внимание на яркожълтите очи, които внезапно се отвориха и после бавно се затвориха. Заклатушка се към банята и се вгледа в изтощеното лице, което го наблюдаваше
