добра, мила, тъй ме гали, че ми се доплаква. Ще ме попита какво съм видял на панаира — трябва всичко да й разправя… тя е толкоз наистина мила.
— Е, хайде, върви да й дрънкаш глупости! Ето ти фуражката.
— Не, братко, съвсем не бива тъй да приказваш за нея; с това ти, може да се каже, мене докачаш, тя е такваз мила.
Е, добре, махай се по-скоро при нея!
— Да, братко, ще отида; прощавай, че не мога да остана. На драго сърце, ама не мога. — Зетят дълго още повтаря извиненията си, без да забележи, че отдавна вече бе седнал в бричката, отдавна бе излязъл от портата и пред него отдавна се простираше само пусто поле. Трябва да се вярва, че жена му ще е чула малко подробности за панаира.
— Ама какъв негодник — думаше Ноздрев, застанал до прозореца и загледан в бричката, която се отдалечаваше. — Я го виж ти как препуска! Логоят му не е лош, отдавна съм турил око на него, ама с него човек не може да се спазари. Фетюк, цял фетюк!
След това те влязоха в стаята. Порфирий донесе свещи и Чичиков забеляза в ръцете на стопанина, кой знае отде дошло, едно тесте карти.
— Какво ще речеш — заговори Ноздрев, като бе стиснал страните на тестето с пръсти и малко го бе прегънал, тъй че хартийката отдолу бе се скъсала и отскочила. — Хайде, за да мине времето, отварям банка от триста рубли!
Но Чичиков се престори, че уж не чу за какво става дума, та му каза, като че неочаквано си бе спомнил:
— А, щях да забравя, имам една молба към тебе.
— Каква?
— Обещай ми по-напред, че ще я изпълниш.
— А каква е молбата?
— Е, обещай, че тогава!
— Заповядай!
— Честна дума?
— Честна дума.
— Ето каква е молбата ми: ти навярно имаш доста умрели селяни, които не са заличени в преброителните списъци?
— Имам; та що?
— Прехвърли ги на мене, на мое име.
— Че за какво ти са?
— Трябват ми.
— Ама за какво?
— Ей тъй, трябват ми, това е моя работа — с една дума, трябват ми.
— Сигурно си намислил нещо. Кажи си какво е?
— Че какво съм намислил? От такава празна работа няма какво и да се намисли.
— Е, тогава защо ти са?
— Ох, какъв си бил любопитен! Той иска всяка отрепка да попипа с ръка, па още и да я помирише!
— Но защо не искаш да ми кажеш?
— Че каква полза да знаеш? Ей тъй, просто дошла ми е такава фантазия.
— Тогава знай: докато не ми кажеш, няма да направя нищо.
— Ето, видиш ли, това е вече нечестно от твоя страна: даде дума и сега се отмяташ.
Както щеш, ама аз няма да направя нищо, докато не ми кажеш защо ти са.
„Какво ли да му кажа?“ — рече на ума си Чичиков и след като помисли минута, каза, че мъртвите души му трябват, за да добие тежест в обществото; че той няма още големи имения, та дотогава барем да има някоя и друга душичка.
— Лъжеш, лъжеш! — пресече го Ноздрев. — Лъжеш, приятелю!
Чичиков сам видя, че не беше го измислил хитро и предлогът бе твърде слаб.
— Тогава ще ти кажа право — поправи се той, — само, трябва да ти кажа, че бащата и майката на моята годеници са много амбициозни хора. Навлякох си наистина такава беля: не съм доволен, че се свързах, искат без друго зетят да има не по-малко от триста души, а понеже не ми достигат почти сто и петдесет селяни…
— Е, лъжеш, лъжеш! — извика пак Ноздрев.
— Сега вече — отговори Чичиков — нито ей тоничко не съм излъгал — и показа с палеца си върху кутрето
— Езуит, езуит. Главата си залагам, че лъжеш!
— Ама ти ме докачаш! Какъв съм аз най-сетне? Защо непременно ще лъжа?
— Хе, знам те аз тебе, ти си голям мошеник — позволи ми да ти кажа това по приятелски! Да бях твой началник, щях да те обеся на първото дърво.
Чичиков се докачи от тая забележка. Нему и без това всеки израз, малко или много груб, или оскърбяващ благоприличието, му беше неприятен. Той дори никак не допускаше да се отнасят с него фамилиарно, освен ако особата беше от твърде високо звание. И затова много се обиди.
— Бога ми, щях да те обеся — повтори Ноздрев. — откровено ти казвам, не за да те оскърбя, а просто приятелски ти казвам.
— За всичко има мярка — отговори Чичиков с чувство на достойнство. — Ако искаш да се перчиш с подобни думи, иди в казармата. — И после додаде: — Като не искаш да ми ги подариш, тогава продай ми ги.
— Да ти ги продам! Но аз знам, че си подлец. Няма да платиш много.
— Ех, ама и тебе те бива! Гледай го ти! Та те да не са ти брилянтови, а?
— Ето на. Знаех те аз.
— Ама слушай, братко, какви са тия чифутски подбуди у тебе! Ти би трябвало да ми ги дадеш просто току-тъй.
— Чувай сега: аз да ти докажа, че съвсем не съм някой скъперник, няма да ти взема нищо. Купи моя жребец, тях ще ти дам тъй, прибавка.
— Моля ти се, защо ми е жребец? — каза Чичиков, наистина учуден от това предложение.
— Как защо? Че за него аз съм платил десет хиляди, а на тебе ще го отстъпя за четири.
— Но защо ми е жребец? Аз не държа завод.
— Ама чувай, ти не разбираш: аз ще ти взема сега само три хиляди, другите хиляда можеш да ми ги изплатиш и после.
— Ама нямам нужда от твоя жребец, господ да го поживи!
— Е, хайде, купи тогава жълтата кобила.
— И кобила не ми трябва.
— За кобилата и за сивия кон, който видя, ще ти взема две хиляди.
— Ама на мене не ми трябват коне.
— Ще ги продадеш бе: още на първия панаир ще ти дадат тройно повече.
— Ами тогава ти сам ги продай, щом си уверен, че ще спечелиш тройно.
— Знам, че ще спечеля, ама иска ми се и ти да спечелиш.
Чичиков му благодари за разположението и решително се отказа от сивия кон и от жълтата кобила.
— Хайде, тогава купи кучета. Ще ти продам един чифт, просто тръпки да те побият! Породисти, с мустаци, козината им стърчи като четина. Изпъкналите им ребра — непостижими за ума, краката им като топки — земята не допират!
— Та защо ми са кучета! Не съм ловец.
— Ама иска ми се да имаш кучета. Чувай, ако пък не искаш кучета, тогава купи латерната. Чудна латерна е. На мене, като честен човек ти казвам, ми струва хиляда и петстотин, а на тебе ще я отстъпя за деветстотин.
— Но защо ми е латерна? Аз не съм немец да ходя по пътищата да прося пари.
— Ама тази не е такваз латерна, каквито носят немците. Това е орган; погледни специално: цяла от
