или един златен печат за часовник.
— Добре, хайде! — каза Чичиков.
— Колко ще ми дадеш напред? — попита Ноздрев.
— Че отде накъде? Разбира се, нищо.
— Поне първите два хода да бъдат мои.
— Не съм съгласен, и аз лошо играя.
— Знаем ви ние как лошо играете! — рече Ноздрев, като излезе с една фигура.
— Отколе не съм улавял в ръце дама! — каза Чичиков, като премести и той една фигура.
— Знаем ви ние как лошо играете — рече Ноздрев, като излезе с друга фигура.
— Отколе не съм улавял в ръце дама! — думаше Чичиков, излизайки с друга фигура.
— Знаем ви ние как лошо играете! — рече Ноздрев, като премести трета фигура, а в същото време мръдна с края на ръкава си и друга фигура.
— Отколе не съм улавял в ръка!… Ей, ей! Какво е това, приятелю? Я върни я назад! — заговори Чичиков.
— Кое?
— Фигурата — каза Чичиков и в същото време видя, току-речи, пред самия си нос и друга една, която се промъкваше, както изглеждаше, за да стане дама. Отде се бе взела тя, само един господ знаеше. — Не — каза Чичиков, като стана от масата, — с тебе съвсем не е възможно да се играе. Тъй не ходят хората — по три фигури наведнъж!
— Защо по три? Това е по погрешка. Едната се бутна, без да искам; е добре, ще я върна.
— Ами другата отде се взе?
— Коя друга?
— Ей тази, дето се промъкна да стане дама?
— И таз добра! Уж не помниш.
— Не, байно, аз смятам всичките ходове и всичко помня; ти току-що я натъкми там. Ето де е нейното място!
— Как, де е мястото й? — каза Ноздрев и почервеня. — Ти, любезни, май взе да съчиняваш.
— Не, байно, струва ми се, че ти съчиняваш, само че несполучливо.
— Че за кого ме смяташ ти? — запита Ноздрев. — Нима ще взема да играя с измама?
— За никого не те смятам, само че няма да играя вече.
— Не, ти не можеш да се откажеш — каза Ноздрев разпалено. — играта е вече почната!
— Аз имам право да се откажа, защото ти не играеш, както е прилично за един честен човек.
— Не, лъжеш, това не можеш каза!
— Не, байно, ти сам лъжеш!
— Аз не съм направил никаква шмекерия и ти не можеш да се откажеш; трябва да свършим играта!
— Само това не можеш ме накара — каза Чичиков хладнокръвно и като посегна към дъската, разбърка фигурите.
Ноздрев пламна от яд и отиде към Чичиков тъй наблизо, че той отстъпи две крачки назад.
— Аз ще те накарам да играеш. Нищо, че разбърка фигурите! Аз помня всичките ходове. Ще ги поставим пак тъй, както си бяха.
— Не, байно, свършено е — с тебе вече няма да играя.
— Не щеш ли да играеш?
— Както виждаш, с тебе не може да се играе!
— Не, кажи ми право: не щеш ли да играеш? — говореше Ноздрев, като го наближаваше още повече.
— Не ща — отговори Чичиков и подигна обаче за всеки случай двете си ръце по-близо до лицето, защото работата действително ставаше гореща. Тази предпазливост беше много уместна, защото Ноздрев замахна с ръка… и твърде лесно можеше да се случи, че една от приятните и пълни бузи на нашия герой да се покрие с неизлечимо безчестие; но като отклони щастливо удара, той улови двете немирни ръце на Ноздрев и ги държеше яко.
— Порфирий, Павлушка! — крещеше побеснелият Ноздрев, като се дърпаше да се изскубне.
— Като чу тия думи, за да не направи къщните слуги свидетели на неприличната сцена и заедно с това чувствувайки, че е безполезно да държи повече Ноздрев, пусна ръцете му. В същото това време влезе Порфирий заедно с Павлушка, един едър мъжага, с когото съвсем не беше износно да има човек работа.
— Е, как, не щеш ли да довършим играта? — попита Ноздрев. — Отговори ми направо!
— Няма никаква възможност да я довърша! — отговори Чичиков и погледна през прозореца. Той видя своята бричка, която седеше съвсем готова, а Селифан като че очакваше знак, за да я докара до входа; но нямаше никаква възможност да се изплъзне из стаята — на вратата се бяха изправили двамата крепостни дангалаци.
— Та ти не щеш да довършим играта, а? — повтори Ноздрев с пламнало като огън лице.
— Да беше играл както прилича на честен човек. Но сега не мога.
А! Не можеш, подлецо недни, а! Като видя, че не ти върви, сега не можеш! — Удряйте! — изкрещя той в изстъпление, като се обърна към Порфирий и Павлушка, а сам взе в ръка черешовия чибук. Чичиков побеля като платно. Той искаше да каже нещо, ала чувствуваше, че устните му се мърдаха без звук.
— Удряйте! — крещеше Ноздрев, като пристъпваше напред с черешовия чибук, цял разгорещен, изпотен, сякаш че настъпваше към някоя непристъпна крепост. — Удряйте — крещеше той със също такъв глас, с какъвто във време на голям пристъп крещи на своя взвод: „Момчета, напред!“ някой отчаян поручик, чиято лудешка храброст вече е придобила такава известност, че началството дава нарочна заповед да го държат строго във време на разпалени действия. Но поручикът вече е почувствал боен плам, всичко се върти в главата му: пред него се мярка Суворов, той тръгва към велико дело. „Момчета, напред!“ — крещи той и се впуща напред, без да помисли, че с това вреди на обмисления план за общ пристъп, че милиони пушечни гърла са се насочили в амбразурите на непристъпните, извисени над облаците крепостни стени, че безсилният му взвод ще хвръкне като перушинка във въздуха и че съдбоносният куршум вече пищи, готов да затъкне кресливото му гърло. Но ако Ноздрев представляваше от себе си настъпилия към крепостта отчаян, обезумял поручик, крепостта, към която той налиташе, съвсем не приличаше на непристъпна. Напротив, крепостта чувствуваше такъв страх, че душата й се беше скрила чак в петите. Столът, с който той бе рекъл да се защищава, вече бе издърпан от крепостните хора из ръцете му, зажумял, ни жив, ни мъртъв, той се готвеше вече да опита черкезкия чибук на своя домакин и бог знае що можеше да се случи с него, но на орисниците било угодно да спасят хълбоците, плещите и всички благовъзпитани части на нашия герой. Не щеш ли, изведнъж, сякаш из облаците, неочаквано дрънкаха треперливи звуци от звънчетата, чу се ясно изтрополяване на пристигнала в двора талига и се отекна дори в самата стая тежкото пръхтене и моторното дишане на разгорещените коне на спрялата тройка. Всички неволно погледнаха през прозореца: някакъв човек с мустаци, в полувоенен сюртук, слизаше от талигата. Като разпита в антрето, той влезе в същата минута, когато Чичиков не бе успял още да се съвземе от страх и се намираше в най-жалкото положение, в каквото някога се е намирал някой смъртен.
— Позволете ми да попитам кой тука е господин Ноздрев? — попита непознатия като погледна с недоумение Ноздрев, който стоеше с чибука в ръце, и Чичиков, който едва почваше да се съвзема от неизгодното си положение.
— Позволете ми по-напред да узная с кого имам чест да говоря? — каза Ноздрев, като го наближи повече.
— С капитан-изправника26.
— А какво обичате?
— Аз дойдох да ви съобщя известието, което получих, че се намирате под следствие, докато се реши вашето дело.
— Що за глупост, какво дело? — каза Ноздрев.
— Вие сте бил замесен в една история по случай нанасяне на помешчика Максимов лична обида с пръчки в пияно състояние.
Вие лъжете! Не съм виждал и очите на помешчика Максимов!
