Собакевич все слушаше както по-преди с наведена глава и нищо, което от малко да прилича на израз, не се показа на лицето му. Сякаш в това тяло съвсем нямаше душа или имаше, но съвсем не там, дето трябва, а както у безсмъртния Кашчей нейде зад гори и планини и е покрита с такава дебела черупка, че каквото и да мърдаше на дъното, не причиняваше никакво раздвижване на повърхността й.
— И тъй? — каза Чичиков, очаквайки отговор не без известно вълнение.
— Вам ви трябват мъртви души? — попита Собакевич твърде просто, без ни най-малко учудване, като че беше думата за жито.
— Да — отговори Чичиков и пак смекчи израза, като додаде: — Несъществуващи.
— Ще се намерят; защо не… — каза Собакевич.
— А щом се намерят, то без съмнение… ще ви бъде приятно да се избавите от тях?
— Моля ви се, аз съм готов да ви ги продам — рече Собакевич, като приповдигна вече главата си и се досети, че купувачът сигурно трябва да има някакъв интерес.
„Дявол го взел! — помисли си Чичиков. — Този продава, още преди да съм загатнал!“ И продума гласно:
— Ами каква например ще им бъде цената? Макар че собствено, това е такъв предмет… че за цена е дори странно…
— За да не ви искам повече, по сто рубли едната — отговори Собакевич.
— По сто ли! — извика Чичиков, като зяпна и го загледа направо в очите, не знаейки криво ли е дочул, или езикът на Собакевич поради тежката си природа не се обърна както трябва, та изтърси наместо една — друга дума.
— Как, нима ви се видя скъпо? — запита Собакевич и после додаде: — Ами каква е вашата цена?
— Моята цена! Ние навярно нещо сме сбъркали или не се разбираме един друг, забравяме в какво се състои предметът. Аз от своя страна, като турям ръка на сърцето си, смятам по осемдесет копейки за едната душа — това е най-високата цена!
— Ама я рекохте и вие — по осемдесет копейки!
— А че по моя преценка, мисля, повече не може.
— Та аз не ви продавам цървули.
— Но съгласете се и вие сам, че това не са и хора.
— Ама вие мислите, че ще намерите такъв глупак, който да ви ги продаде по двайсет копейки душата от списъците?
— Но моля ви се, защо споменавате тук списъците? Самите души отколе вече са умрели, останал е само един неуловим от чувствата звук. Ала за да не влизаме в по-нататъшна разправия по тая работа, заповядайте, ще ви дам по една и половина рубла, но повече не мога.
— Как не ви е срам да предлагате такава сума! Пазарете се както трябва, кажете истинска цена.
— Не мога, Михаил Семьонович, повярвайте, по съвест ви говоря, не мога: което не може да се направи, не може да се направи — рече Чичиков, ала придаде още половин рубла.
— Та защо се стискате толкова? — каза Собакевич. — Наистина не е скъпо! Да е някой мошеник, ще ви излъже, ще ви продаде смет, а не души, а пък моите души са като едри орехи, все отбор; все или майстори, или здравеняци-селяни. Вие вижте: на, например коларят Михеев! Той не правеше никакви други коли освен с пружини. И работата му не беше като някоя московска, дето трае ден до пладне, ами яко нещо… Сам ще обкове колата и ще я лакира.
Чичиков отвори уста, за да забележи, че Михеев отколе го няма на света, ала Собакевич беше се увлякъл, както се казва, от силата на речта си: кой знае отде се взе такава живост, такъв дар слово.
— Ами Пробка Степан, дърводелецът? Главата си залагам, ако намерите другаде такъв мужик. Пък каква сила беше! Да би служил в гвардията — бог знае що биха му дали; три аршина и един руп висок!
Чичиков пак искаше да му възрази, че и Пробка го няма на света: но Собакевич очевидно се беше разпалил; рукнаха такива потоци думи, че трябваше само да се слуша.
— Ами Милушкин, тухларят! Можеше да ти направи печка, в която щеш къща. Ами Максим Телятников, ботушарят: каквото дупнеше с шило — ботуши ставаше; от него ботуши — от тебе благословия: и да речеш барем веднъж да тури в уста ракия. Ами Еремей Сорокопльохин! Този мужик пък, ще ви кажа, самичък струваше колкото всички, в Москва търгуваше, само оброк34 ми носеше по петстотин рубли. Видите ли какъв народ! Това не е каквото би ей продал някакъв си Плюшкин.
— Но моля ви — каза най-сетне Чичиков, учуден от това изобилно наводнение на думи, които сякаш нямаха край. — защо изброявате всички тия техни качества? Та от тях не става нищо сега, те са вече мъртви хора. С това мъртво тяло, ако щеш, стобор подпирай, казва пословицата.
— Да, разбира се, мъртви са — каза Собакевич, който сякаш се свести и си спомни, че те наистина бяха вече мъртви, а после додаде: — А пък да ви кажа и това: какви хора са те? Мухи, а не хора.
— Все пак те съществуват, а пък това е просто мечта.
— Ба, не, не е мечта! Аз ще ви обадя какъв човек беше Михеев — такива хора сега не можете намери цяла ми ти машина, която в тази стая не може влезна; не, това не е мечта! А пък такива яки плешки имаше, че и кон не може да се мери с него! Желал бих да зная де на друго място бихте намерили такава мечта! — Последните думи той вече каза обърнат към окачените на стената портрети на Багратион и Колокотрони, както обикновено се случва със събеседниците, когато единият от тях изведнъж, неизвестно защо, току се обърне не към човека, към когото се отнасят думите, а към някое трето лице, дошло ненадейно, дори и съвсем непознато, от което той знае, че няма да чуе ни отговор, ни мнение, ни потвърждение, но ще устреми върху му погледа си, като че го вика за посредник; и непознатият, смутен малко в първата минута, не знае да отговаря ли за оная работа, от която хабер няма, или да постои малко тъй, за да запази потребното приличие, и после да се махне.
Не, повече от две рубли не мога да дам — каза Чичиков.
— Добре, за да не се сърдите, че скъпо ви искам и че не ще ви правя никаква отстъпка, заповядайте — по седемдесет и пет рубли за една душа, но само асигнации — истина ви думам, само за приятелство!
„Какво смята той наистина? — каза Чичиков. — За глупак ли ме смята, какво?“ И сетне додаде гласно:
— Чудно ми е, право да ви кажа, сякаш между нас става някое театрално представление или комедия: никак не мога да си обясня… Вие сте, както ми изглеждате, доста умен човек, владеете сведения на образованост. Та това нещо е просто — пфу. Какво струва? Кому е потребно?
— Че на, вие купувате: ще рече, потребно е.
Сега Чичиков си прехапа устната и не знаеше какво да отговори. Започна уж да приказва за някакви домашни и семейни обстоятелства, ала Собакевич каза просто:
— Аз не искам да знам какви ви са отношенията: в домашните работи на хората не се бъркам — това е ваша работа. Дотрябвали ви са души, аз ви продавам и вие ще се каете, ако не купите.
Две рублички — рече Чичиков.
— Я го гледай ги! Едно баба знае — едно бае, както казва пословицата; като рекохте две, та не искате вече да мръднете от тях. Вие дайте истинска цена!
„Хе, дявол да го вземе! — си каза Чичиков. — Ще му прибавя на това куче по половин рубла!“
— Добре, още по половин рубла ще ви дам.
— Тогава позволете и аз да кажа последната си дума: петдесет рубли! Истина ви думам, че ги продавам на загуба, по-евтино нийде не можете купи такъв добър народ!
„Ама че експлоататор!“ — си каза Чичиков и после продължи гласно, малко разядосан:
— Но какви са тия приказки? Като че ли наистина работата е сериозна! Та аз на друго място и без пари ще ги взема! Дори на драго сърце всеки ще ми ги отстъпи, за да се отърве по-скоро от тях. Само някой глупак ще иска да си ги държи и да плаща за тях данъци!
— Ама знаете ли, че такъв вид покупки — аз това го казвам само между нас, като приятели — не винаги са позволителни и само да пошушна аз или някой друг — такъв човек ще бъде лишен от всякаква довереност при сключване на контракти или при встъпване в някои полезни за него договори?
„Я го гледай къде бие, подлецът неден!“ — помисли си Чичиков и тутакси каза гласно с най-хладнокръвен вид.
— Както обичате, аз купувам не за някакви нужди, както мислите, а тъй… по склонност на собствените
