за да го поизпита, каза му, че не би било зле да направят продавателното по скоро, зер хора сме: днеска живи, а утре — бог знае.
Чичиков изказа готовност да направят продавателното дори още тази минута и поиска само списъка на всичките селяни.
Това успокои Плюшкин. Личеше, че той замисля да направи нещо и наистина взе ключовете, отиде до шкафа и като отвори капака, дълго бърка между стъклените и порцеланови съдове и най-после каза:
— Ето на, не мога да го намеря, а пък имах един много хубав ликьорец, ама ако не са го изпили; моите слуги са такива крадци! Чакай, дали не е това? — Чичиков видя в ръцете му едно стъкълце, което цяло беше обвито в прах, като че с фланела. — Още покойницата беше го правила — продължи Плюшкин. — Тази мошеница, икономката, беше го захвърлила и дори го оставила незапушено, каналията недна! Буболечки и други нечистотии се бяха набъкали вътре, ала аз ги поизвадих и сега е чистичко, та ще ви налея една чашка.
Но Чичиков побърза да се откаже от такъв ликьорец, като каза, че вече е пил и ял.
— Пили сте вече и яли! — каза Плюшкин. — Да, разбира се, по кое друго ще познаеш един човек от добро общество, ако не по това: той не яде, а е сит; я да се случи някой крадльо, та ти, колкото и да го храниш… На, например моят капитан, като дойде: „Вуйчо, каже, дай ми нещо да похапна!“ А пък аз съм толкова вуйчо, колкото той ми е дядо. Види се, няма какво да плюска у дома си, та скита по чужди къщи! Но вие искате списък на всички тези тунеядци? Е, добре! Аз като да съм знаял. Всичките ги бях преписал на особено листче, за да ги задраскам при ново преброяване. — Плюшкин тури очилата си и взе да рови из книжата. Докато развързваше разни вързопи, той угощаваше своя гост с толкова много прах, щото тоя кихна. Най-сетне извади едно листче, цяло изписано. Имената на селяните го пъстрееха нагъсто като мухи. Там имаше всякакви: и Парамоновци, и Пименовци, и Пантелеймоновци, и дори назърна някой си Григорий Доезжай-Недоедец: всички бяха повече от сто и двадесет души. Чичиков се ухили, като видя такова множество. Като ги скри в джоба си, той забеляза на Плюшкин, че ще трябва да дойде до града, за да извади продавателно.
— В града ли? Че как може?… Ами кому ще оставя къщата? Че моите хора всички са крадци и мошеници: вътре в един ден тъй ще ме оберат, че и кафтана си няма да има на какво да закача.
— Ами нямате ли тогава някой познат?
— Че как познат? Всичките ми познати са измрели или са се отпознали… Ах, божке! Как да нямам, имам! — извика той. — Че аз познавам самия председател, дохождал е дори едно време у мене. Как да не го познавам! Заедно сме другарували, по стоборите сме се катерили! Как да не го знам! Добър познайник ми е!… Какво ще кажете, нему ли да пиша?
— Да, разбира се, нему!
— Как не, той ми е такъв приятел! Още от училището сме другарували с него.
И на това дървено лице изведнъж се плъзна някакъв топъл лъч, изрази се не чувство, а някакво бледно отражение на чувство, явление, подобно на неочаквана поява върху водната повърхност на давещия се, която предизвиква радостен вик между струпаната на брега тълпа. Но напусто зарадвалите се братя и сестри мятат от брега въже и чакат няма ли да се мерне пък гърбът или уморените от борба ръце — появата е била последна. Глухо е всичко и още по-страшна и по-пуста става след това затихналата повърхност на безответната стихия. Тъй и лицето на Плюшкин след мигновено трепнало познато чувство стана още по- безчувствено и още по-плоско.
— Имаше на масата едно листче хартия — каза той, — но не знам де се е дянало: моите хора са такива негодници! — Тука той взе да назърта и под масата, и над масата, тършува навсякъде и най-после извика: „Мавро, а, Мавро!“ На повикването му се яви една жена с чиния в ръцете, в която беше турен сушеният козунак, известен вече на читателя. И между тях почна такъв разговор:
— Къде си дянала хартията, крадло?
— Бога ми, господарю, не съм я виждала; освен едно малко парченце, дето изволихте да затулите чашката с него.
— По очите познавам, че си го пипнала.
— Че защо ще го пипна? Никаква полза от него нямам: не зная да пиша.
— Лъжеш, ти си го занесла на клисарчето! То отбира малко от писмо, та нему си го занесла.
— Че клисарчето, ако иска, ще си купи хартия. То нито е виждало вашето парченце!
— Ти ще видиш: на страшния съд дяволите с железни вили ще те пекат! Казвам ти, че ще те пекат!
— Че защо ще ме пекат, когато не съм барала листчето? Виж, за някоя друга женска слабост може, ама за кражба никой не ме е укорявал.
— Пък аз ти казвам, че дяволите ще те пекат! Ще кажат: „На ти тебе, мошенице, дето си лъгала господаря си!“ И с нажежени вили ще те въртят!
— А пък аз ще им кажа: „Няма защо, бога ми, няма защо! Не съм го вземала…“ Ами ето го, то стои на масата! Все тъй за права бога ще ме гълчите!
Плюшкин видя наистина листчето и за минута се спря, подъвка с джуките си и рече:
— Че ти пък какво си се задърлила така, ей, че свадлива! Ти й кажеш една дума, а тя ще ти отвърне десет! Я иди донеси огън да запечатам писмото. Чакай! Ти ще грабнеш лоена свещ; лойта лесно се топи; ще изгори — и свършено, чиста загуба; ами я ми донеси малко борина!
Мавра излезе, а Плюшкин седна на едно кресло, взе перото в ръка и дълго обръща на всички страни четвъртинката лист, като обмисляше дали не ще може да се отдели от нея една осминка, но най-сетне се убеди, че съвсем не може; топна перото в мастилницата с някаква мухлясала течност и с множество мухи на дъното и почна да пише, нареждайки букви, прилични на музикални ноти, като сдържаше всекиминутно бързината на ръката си, която подскачаше по цялата хартия и бъркаше скъпернишкия ред след ред и със съжаление си мислеше, че пак щеше да остане още много празно поле. И до такава нищожност, дребнавост, гадост можеше да падне човек! Толкова можеше да се измени! Но нима това е истина? Всичко това е истина, всичко може да стане с човека. Сегашният пламенен младеж би отскочил с ужас, ако биха му показали неговия собствен портрет на старини. Вземайте прочее със себе си на път, когато излизате от меките юношески години и влизате в суровото ожесточаващо мъжество, вземайте със себе си всички човешки чувства, не ги оставяйте на пътя: после не можете ги прибра. Жестока е, страшна е старостта, която ви чака напред и не ви връща нищо обратно! Гробът е по-милосърден от нея, на гроба поне се пише: тук е погребан човек, ала в студените безчувствени черти на безчовечната старост нищо не можете прочете.
— Ами не знаете ли някой ваш приятел — рече Плюшкин, като сгъваше писмото, — комуто да трябват избягали души?
— Ама вие имате и избягали? — попита Чичиков, като се сепна.
— Там е работата, че имам. Зет ми беше правил справка: каза ми, че и помен няма от тях; но той е военен човек; бива го да подрънква с шпорите, ама да го накараш да потича из съдилищата…
— А като колко на брой ще има такива?
— Ще се наберат около седемдесет души.
— Не може да бъде!
— Бога ми, тъй е! Зер у мене всяка година бягат по неколцина. Моите хора са много лакоми, от безделие придобиха навик само да плюскат, а пък аз самият няма какво да ям… Та за тях, колкото ми дадат, ще се съглася. Кажете на вашия приятел: защото дори само десет души от тях да се намерят, пак ще удари сума пара… Ами че всяка зарегистрирана душа струва петстотин рубли.
„Не, тази работа ние няма да дадем и да я помирише нашият приятел“ — каза си Чичиков и после обясни, че такъв приятел не ще може да се намери, че само разноските по тая работа ще струват много повече, защото, за да се отърве човек от съдилищата, ще трябва да отреже полите на собствения си кафтан, па да бяга; но че ако наистина е толкова притеснен, движен от съчувствие, той е готов да даде… но че това е толкова дребно нещо, та не струва дори да се говори за него.
— А колко бихте дали? — попита Плюшкин и цял се присви като евреин: ръцете му затрепераха като лист.
— Бих дал по двайсет и пет копейки за душа.
— Ама как купувате — в брой?
